Мина за планинските вечери

   Нощеска в Рудозем изчезват всички демони. Звучи неконвенционално и смотано, но е така. В Рудозем е така.

   През деня грее слънце. Всичко е видимо, че даже да го наречем привидно. Ярко синьото небе без облак чак до наситения ръб на планината... Там някое дете е бутнало бурканчето със зелената боя, която е очертала интензивна линия.  Детето е замазало боята по целия лист, чак до пътя вляво, а после е добавило и малко жълтеникаво отгоре - все пак, септември е. Умело и наивно, само детската кретивност създава нещо толкова ярко. По-късно и светлосенките на западното слънце идват. Точно там, някъде между залеза и сивото, очертанията на стъкления похлупак лъсват. Виждаш едва проблясващия овал на капака, на дневния си капан. 

   Тогава ти светва. Лицемерните усмивки на лелките, които от години говорят за теб. Намръщената рижа котка до супермаркета. Сянката на Съвета. Погледът ти върху гръмоотвода на кулата, която гордо стърчи срещу престарелите социалистически лебеди, олицетворяващи хармонията. В град, който само е чувал за такава. Светва ти! Няма такава заблуда в целия свят! Събрана е под капака на тоя град с размера на човешка плюнка.

   След залез всичко започва да става по-меко. Цветовете, за тях говоря. Намъкваш дебелата риза на дядо ти и слизаш чак долу до римския мост. Оттам имаш точно минута или две са наблюдаваш реката. После се чувстваш нелепо и си отиваш.

   Идва вечер. Минаваш по улиците на детството си, но понеже си слушал Simple Minds и усещаш как бунтарската ти кръв кипи в градуса на осемдесетте, показваш среден пръст на всеки завой, чиято мрачна история помниш. Прибираш се. Ядеш. Усмихваш се. Лягаш "да спиш".

   Това е единственото време, когато Рудозем става тих. Във всеки смисъл на думата тих. Не виждаш вече стъкления похлупак. Само широкото небе опира о върховете на боровете и сякаш се крепи на тях. Вселената е наплюла тазвечершното небе и е скрила Луната. Точици трептят лъстиво там горе и те омайват. Градчето, заедно с цялата му пехота и разузнавателна част, се е охладило от студения въздух и е притихнало. Всеки говор е замрял в някаква всеобща тишина. Единственият звук от дребните обитатели на обкръжаващата гора. Само аз, тихото скърцане на света и точиците горе ( т.е. наплютото от Вселената ).

   Простотата на тая картина е въздействаща единствено под тоя нощен стъклен кафез. Единствено тогава очите оценяват композицията от пейки в стил римски кенефи и табели за ближните села. В една такава проста тишина, проста ( но впечатляваща ) композиция човек съзира колко много демони обикалят градчето денем. Само скърцащите гуми на паркинга будят спомена за демоничността човешка в Рудозем. 

   Нощем в Рудозем с белите демони.

02/09/2015

Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

Размисли за хората и гларусите

   Гларусите и хората са твърде еднакви. Гларусите и хората сигурно са живеели заедно, обаче понеже са си омръзнали взаимно са се разделили по-късно. Гларусите и хората са толкова предвидими.

  Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате. 

   Основни показатели, че сте гларус:

1) Мислите си, че не сте.

2) Обаче сте.

3) И толкоз.

   Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.

   Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка надвечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи. 

   Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любимия.

   Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката. 

   Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.

 ***

Thoughts about people and seagulls

People and seagulls are too similar.  Probably seagulls and people have lived together but due to shared boredom of each other they have later on split. Seagulls and people are so predictable.

If on a random day you walk on the terraces of the coastal curves, you will hear the melancholy of the bothersome seagulls. Screaming and screaming... Screaming and inhaling your own air. And shitting in the air you inhale. What can I say - symbiosis?!....  So, when you hear those noisy birds, do think ( or don't - I've already done it; my thought is not of such importance ) how similar we are with seagulls. Seagulls circle around, murmuring through the sky with their screams unclear in terms of origin. People always murmur and always with a reason. The rest are busy mentioning how beautiful  and perfect everything is. Seagulls fly around you, bothering you with their beast-like screams. Passenger on public transport tell the story of their plums jam so loudly that you can be certain about engagement with the noisy seagulls above the accommodation you had in Sozopol. When you see a pair of seagulls on a rock you consider them in love for such pesky screams can be put up with only if  belonging to the beloved. But they split. Well, it's the same with people - you think you're in love and ok with all the melancholic/ histerical bullshit talking but later realise you're not in love to that extent and just go away.

Main indicators you are a seagull :
1) You consider youself not
2) But you are.
3) That's it.

Oh, hideous seagulls, I am so fond of your shitty screams and so curious what you think about... What stand behind your melancholic presence.... People are seagulls too, do know! You believe they are not, but they are.
I know a story, an old man selling his production of fig jam told me about it; his daughter fell in love with a seagulls - a big and white seagulls and generally nice seagull, the girl sat on the rocks every afternoon and watched the seagull flying above her. Every day at twilight she sat on these rocks, quietly bewitched of the screaming bird's fly, she wasn't bothered by the screams - in her eyes this seagulls was perfect with all his flaws, so she waited him to land on the near rock and to look at her. You see, seagulls are quite unattractive creatures, but the girl couldn;t see the seagull as an ugly and noisy creature, it was for her the most beautiful bird singing the most beautiful words,
So, there's the point - love between seagulls and people is possible! However, the girl didn't know how to read this silent bird's look. Every day she tried so hard to understand.
She woke up with this thought ( about the seagull's look ) , daytime she sold her father's jam and in the late afternoons the old man took his shift with the compassionate silnce of a parent so as to free his daughter and she could run towards the rocks obssessed with this uncertain love, sit and watch her beloved's flying.
The bad thing here is this story has an end as every other. Today the rock still lies there, The rock with a label. The girl's name on the label. A bit too melodramatic, though true... There the girl left and the old man sells his jam alone now.
There is no moral in this story, dear people. If you expected to illicit a great sentence about life and such bullshit - wrong. Everything is one big portion of sensitivity, experience and that's it. No morals. No sentences. Every man is a seagull. But some seagulls are men.
That's it.

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

How to define an aesthete?...

On the late night train to the crappy non-hometown. It's already dark. Three more people in the department. Today was a morally-to-be-questioned day. All day I am absent in the field of my own questions. During sleep. During dreaming. During washing  my face. During drinking the dubious beverage at Zhoro's. What is the damn little object that is always on the way to getting on the journey to real psychology? One has to know their psychological pros and cons to be happy/successful/honest/peaceful. So I am trying. The train sets off. It's dark even at the isle of the damn train. There are just a few lamps out there . I can't really see the fewer trees at the depot station. They're thoroughly swallowed by the close darkness. At the other end of the department a woman of middle age is as I see just another observer of the outside-the-window darkness. She has a strange looking adornment on her maybe red hair. It's a kind of symmetrical plastic tool for keeping hair tight. Then I start thinking.
All day ( and the many days before ) I was throwing my mental baggage at the direction of people. But it was not the people. It was , actually were, two things.
Ethics and aesthetics.
That's the answer. There is no questions anymore, Hamlet.
It's the truth. People, even the whole society, have got used to hiding and killing their aesthetic feelings and aspirations for the sake of ethics. A simple but very important difference. It is vital for one to be aware of it.
Yes. The adornment. Here is how ethics makes people use the aesthetic aspect of symmetry, but doesn't allow one to give the answer symmetrically rude to a rude question.
In terms of spirituality, ethics is what gives the acknowledged frame of an aesthetic feeling. But this frame is brutal. Every frame is brutal as it is a boundary, a restriction.
What makes one an aesthete - the acknowledged symmetrical adornment or the metaphorical answer to an improper question?...