Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

Размисли за хората и гларусите

   Гларусите и хората са твърде еднакви. Гларусите и хората сигурно са живеели заедно, обаче понеже са си омръзнали взаимно са се разделили по-късно. Гларусите и хората са толкова предвидими.

  Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате. 

   Основни показатели, че сте гларус:

1) Мислите си, че не сте.

2) Обаче сте.

3) И толкоз.

   Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.

   Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка надвечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи. 

   Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любимия.

   Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката. 

   Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.

 ***

Thoughts about people and seagulls

People and seagulls are too similar.  Probably seagulls and people have lived together but due to shared boredom of each other they have later on split. Seagulls and people are so predictable.

If on a random day you walk on the terraces of the coastal curves, you will hear the melancholy of the bothersome seagulls. Screaming and screaming... Screaming and inhaling your own air. And shitting in the air you inhale. What can I say - symbiosis?!....  So, when you hear those noisy birds, do think ( or don't - I've already done it; my thought is not of such importance ) how similar we are with seagulls. Seagulls circle around, murmuring through the sky with their screams unclear in terms of origin. People always murmur and always with a reason. The rest are busy mentioning how beautiful  and perfect everything is. Seagulls fly around you, bothering you with their beast-like screams. Passenger on public transport tell the story of their plums jam so loudly that you can be certain about engagement with the noisy seagulls above the accommodation you had in Sozopol. When you see a pair of seagulls on a rock you consider them in love for such pesky screams can be put up with only if  belonging to the beloved. But they split. Well, it's the same with people - you think you're in love and ok with all the melancholic/ histerical bullshit talking but later realise you're not in love to that extent and just go away.

Main indicators you are a seagull :
1) You consider youself not
2) But you are.
3) That's it.

Oh, hideous seagulls, I am so fond of your shitty screams and so curious what you think about... What stand behind your melancholic presence.... People are seagulls too, do know! You believe they are not, but they are.
I know a story, an old man selling his production of fig jam told me about it; his daughter fell in love with a seagulls - a big and white seagulls and generally nice seagull, the girl sat on the rocks every afternoon and watched the seagull flying above her. Every day at twilight she sat on these rocks, quietly bewitched of the screaming bird's fly, she wasn't bothered by the screams - in her eyes this seagulls was perfect with all his flaws, so she waited him to land on the near rock and to look at her. You see, seagulls are quite unattractive creatures, but the girl couldn;t see the seagull as an ugly and noisy creature, it was for her the most beautiful bird singing the most beautiful words,
So, there's the point - love between seagulls and people is possible! However, the girl didn't know how to read this silent bird's look. Every day she tried so hard to understand.
She woke up with this thought ( about the seagull's look ) , daytime she sold her father's jam and in the late afternoons the old man took his shift with the compassionate silnce of a parent so as to free his daughter and she could run towards the rocks obssessed with this uncertain love, sit and watch her beloved's flying.
The bad thing here is this story has an end as every other. Today the rock still lies there, The rock with a label. The girl's name on the label. A bit too melodramatic, though true... There the girl left and the old man sells his jam alone now.
There is no moral in this story, dear people. If you expected to illicit a great sentence about life and such bullshit - wrong. Everything is one big portion of sensitivity, experience and that's it. No morals. No sentences. Every man is a seagull. But some seagulls are men.
That's it.

Момичето с белите кецове ( втора част )

   Сега, предполагам, очаквате да ви разкажа как с Михаела водихме интересен и средно-интелигентен разговор. Нали? Няма да стане.
   И мен ме е яд, де. Не си мислете, че самообладанието, лъхащо от тоя текст, се дължи на равнодушие. Равнодушието разделя хората надве групи. Също като тези на гарата. Едните са винаги равнодушни, другите - не. Не ми се слуша как вие понякога сте или не сте. Все пак всеки понякога е нещо си... Не е ли глупаво? Разделят ни по толкова жалки показатели - какъв цвят ти бил носът или колко далече си от Атлантическия океан. Фракции, групи, маси, показатели и простотии! Свеждат живота до това.
   Сигурен съм, че глупостите, които слушаме всеки ден нямат никакво значение. Не е важно какво чуваш. В повечето случаи. Важно е какво виждаш. Нещо като кроткото наблюдение на гарата - виждам идиоти, виждам тихи зубъри или шумни стратези или коварни погледи в разни посоки. Равнодушието е показател, мразя да седя до хора с равнодушен и примирен поглед. Парите са показател ( кофти, но вярно ), жал ми е да гледам как неувереността гордо се разхожда наоколо в известни марки. Не че нещо, ама е тъпо да не можеш да опознаеш някого зад всичките тея етикети, не мислите ли? Мразя да седя и  до този тип хора, които не им пука за нищо. Ти си със слушалки, защото не искаш да слушаш глупостите на околните, но пича с празния поглед до теб просто е увиснал като сопол на седалката и зяпа всичко по един и същи начин.
   Абе... Много разсъждавам. Не искам да мисля за тези неща, които не мога да поправя сам... Но мисля. Понякога. Откакто окачих сюрреалистичната пейка на стената срещу леглото ми. В тази връзка, нищо не стана с Михаела. Седях на пейката и мълчах още три минути. Тя каза, че влака идва и се разделихме. Толкоз беше. После се поздравявахме. Няколко пъти. През тея две седмици направо ми се ревеше, честно. Може ли да съм толкова тъп?! Ама честно! Казват, че момчетата като искали да ти вземат номера го вземали. Ама и аз исках. Ама нищо! Василе, много си смотан! Защо нищо не направи? Защо седиш като пън? Всеки ден. Всеки месец? Нищо не правиш? Смотльо! 
   Всеки ден това чувах в главата си. Всяка сутрин ( почти ) Михаела минаваше край мен и ми се усмихваше. Знам, че тая работа не трае вечно, момичетата са по-упорити, но все пак и на тях надали им е все тая дали някой се държи като пън или не. Оф! Нищо не искам от момичетата като цяло. Хубави са. Обаче винаги, когато се опиташ да говорите те започват да си пипат косата, да седят изпъчени, да си развяват ръцете напред-назад ( според Таня, за да си покажат лакираните нокти, които никой всъщност не забелязва ). Как да говориш нормално с тях?! Никой ли не може да води нормален разговор без да мисли за секс? То е ясно, че всички мислим за секс, ама не се очаква всеки срещнат да предизвиква такива мисли! И го казва момче. Не знам на тея момичета какво им става, ама не е приятно за гледане. Особено на гарата - там всички евтини движения, жестове и престорени смехове отекват по-ясно от където и да е другаде. Наблюдавайте!

Сега по темата с Михаела:

Само да отбележа, че в часовете на скука и зяпане единствено в пейката няма какво друго да си мисли човек. Пейките носят депресия.

   Друга сутрин. Часът е 06:14. Вокалистът на Queens of  The Stone Age мрънчи нещо. Решил съм. Днес ще говоря с Михаела и това е! Само не знам как.

   Седя и не гледам котките. Масовката от идиоти си е по местата. Добре. Сега пък Джак Уайт вие за няк'ва армия. Армия, битка, разговор. Стегни се! Михаела. Отново топлота лъха от съненото й лице. Красива е. Днес антената я няма. Забелязах, че когато минава покрай мен, имам чувството, че съм на терасата вечер и усещам вятъра ( то бива от 7-мия етаж да не го усещам ). Нещо такова е - изпълваща с живот прохлада с привкус на юлско течение. Зарежете това описание! Опитах твърде много пъти...

Снощи, предишната вечер и всяка друга вечер. И следобед:

    Страх ме е. Отвратен. Мизерен. Гнусен. Проклет. Живот. Гнусна песен на злото и на всичко. Мразя да съм вкъщи. Мразя това място. Мразя всяко място, което не наричам дом. Не мога да го нарека. Искам просто да спя. Да спя някъде, в някоя канавка и като Оскар да зяпам звездите, после да хвана сифилис и като Мопасан да описвам неща, които само аз виждам, защото само аз мога наистина да ги видя. Искам да пукна в тая шибана канавка; не искам да гледам фалшивите стени на фалшивия дом, в който всички шибани фалшиви пердета и боклуци скриват всичко истинско. Искам да бъда на гарата като някой скитник, който наблюдава всичко и го вижда правилно и изчистено. Не искам боклука на живота! 

    Всеки ден просто зяпам рисунката на пейката или си мисля за Михаела и нейната антена. Очи. Ръце. Вманиачавам се. После осъзнавам, че баща ми ми говори глупости и очаква да го слушам. Защо изобщо го очаква, когато разговорът между фалшивите стени е просто фалшив?

Да се върнем на темата.

    Михаела излезе. Станах от пейката. 

- Здравей.

   Тя се обърна.

- Здрасти. Как си?

- Добре съм, Ти?

- Спи ми се,

- Защо?

- Очевидно от недоспиване.

   Кратка пауза.

- Това не прозвуча много добре.

- Няма проблем. Просто е гадно, когато хората задават тъпи въпроси.

- Нещо такова.

    Не пътувахме заедно. Не й поисках номера. Нищо такова. Не си мислете, че стана нещо особено. Просто я попитах с кой влак пътува на обяд. Каза два и половина. Там бях. Таня не. Михаела беше сама. Говорихме. Доста. За какво ли не. Мисля, че разбираше защо бяхме там. Имаше естествено привличане, което не смятах да крия. Но аз не го показах, както не показвах нищо друго. Имаше добър вкус за музика. И четеше блогове за отглеждане на домати, когато й станеше тъпо.

   Минаха дни. Всичко се въртеше около сутрешния кратък разговор, пътуването с нея по обед, разговорите ни. Всичко беше това. Другото беше просто фонтан от някакви хора, някакви изречения и някакви мисли. Смисленото и моментното беше Михаела. Тя беше онова, което усещах, че не съм усещал преди. Не ви говоря за любов, не! В това бъдете сигурни. Веднъж тя ми каза:

- Винаги нося бели кецове.

- Защо?

- Мисля си, че така не цапам нищо, където и да ида.Бялото не цапа, само него го цапат.

   Аз мълча.

- Звучи смотано, знам.

- Звучи, но не е. Поне така мисля.

- Наистина ли?

- Да.

   Мислех за това с бялото много време. Оказа се грешно. Минаха два месеца в разговори и дойде денят, от който ме беше страх. Честно, страх ме беше. Не ме е страх, че нямам пари за автобуса или че някоя муцуна ще ме набие, нито че ще пукна. То и с мен и без мен колелото се върти. Страх ме беше, обаче, че в тоя шибан ден нищо няма да направя.

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Zodiac Prejudice: The Railways ( Part 3 )

I'm cold as a match 

Ready to strike...

- FF

Well, Maggie got to the station. Otherwise the story would've lost its sense. Sam was sitting on a bench, staring through his glasses. Maggie stopped for a second. She was curious to know. She wanted to see what he could see. What could he see through his eyes? How did he feel about it? What was amazing, astonishing, disappointing, sad, lithle, childish, remarkable, beautiful, intriguing? What did he see?

She went on, stumbled and stepped by his side. Taken aback,he looked at her for a second, then gazing in the nowhere ( again ) said:

"Have you noticed that railway lines wave in for certain length, then split and continue in two parallel lines?"

She looked at the far division.

"Yes, you are right," she blinked, "I haven't noticed."

"Sit " he smiled at her.

Further on, they talked about little things, big things, films and songs, bands and theoretical physics, literature and trivia awkwerdness. She calmed down. He was calm.

Then Maggie asked:

"Do you know that everything has a beginning but has an end too?"

They kept silence.

"You are not right. You need to change the sentence. You need to twist it for such an unfortunate truth deserves the solace of ostentatious beauty."

"And how should it sound?" Maggie asked.

"Rather... The beginning of an end is far less the value of the mean. What do you think?"

"Too complex. Complexity sucks."

"Ok, radical."

He gazed at the nothing again.

"What would you say about ... Between the beginning and the end is all we call impractical. Impractical is what matters."

Maggie feverishly looked for a hidden message that meant he did not like her. She failed to find it.

"Yes, I like it more that way."

Sam smiled and gazed at her face. This time his glasses were all in her direction. She could read them. At least, she decided to believe what she saw. She decided for once not to let strong sense overtake the beauty of probable illusion. She wanted to believe and so did she. Just let go and answered his gaze with a look full of simple complexity, beautiful anxiety and passive desire. 

Still looking at her eyes, Sam mumbled mumbled:

"So you share my lck of pragmatism?..."

She sighed a yes.

They kissed and continued tracing the railway lines and routes together.

What happened afterwards? I can't really give an answer to this question. It is not my story to follow it. Then Maggied and Sam followed the railways but today may be the beginning of an end... Or it could have been yesterday. That is how trivial life becomes unique to some - they need just to let go and quit planning. Others, though, need planning the next second or they quit life. The trivial ending is the perfect beginning of a story - it evokes the collision of simple and complex.

What more?!