Мисълта, че приятелството много прилича на снимка в рамка - клати се, пада, а може и да се трясне тъй, че да се счупи - ме кара да се радвам, че приятелството го има на снимка. Нещичко остава все през счупеното стъкло.

Познавам те. Не те познавам.

         Сгушена в удобното кресло на киноманско заведение Fargo, наблюдавам как хората общуват, кои тях го правят и се опитвам да разбера какви са подбудите им. Няма как да не се запитам дали в днешното забързано ежедневие не общуваме с някого единствено, за да изпълним нормата на социалните контакти, или защото наистина влагаме нещо?

         Всеки читател, кино-почитател или наблюдателен човек може да забележи как разговорите масово набъбват времево за сметка на съдържанието им. Някак тъжно е да установим, че преди 50 години разговор от едва няколко изречения е казвал много повече отколкото днес. Това не е носталгия по отминали времена, не. Това е реалността – днес говорим много, но казваме малко. Не мога да проумея, защо така се получава… Отпивайки от ароматното си кафе, спокойствието ми е брутално разчленено от пискливия смях на групичка девойки в компанията на няколко самодоволно нахилени момченца. Очевидно младите господа успешно са приложили отдавна репетирана шега, за да натрупат актив в преценката на тези лъскави госпожици. Добре. Това и преди си го е имало.

         Следващият ми логичен въпрос е: Как разбираме, че познаваме някого днес? По времето, прекарано в разговори ли? Или по натрупаните истини за този човек? Знам, че може да ви се струва глупав подобен въпрос, но замислете се – не сме ли размили границите между двете понятия? Вие кога сте сигурни, че познавате някого? Защото аз току-що започнах да опознавам един човек след години незадълбочени коментари и наблюдения. Виждам колко много съм видяла, но колко малко съм научила. Колко време ни е нужно, за да разберем кой всъщност е човека отсреща и дали наистина е този, за когото го мислим?

         Свикнали сме на твърде бързи обороти, честно казано. Говорим бързо, засищаме любопитството си бързо, „опознаваме” се бързо и … хайде, кой откъдето е. Е, това ли е смисълът на тази толкова изтъкната човешка способност – разумната комуникация?

         Потъвам все по-дълбоко в размислите си, което отчасти се дължи и на странната пост-модернистично-артистична музика, наподобяваща любовен сигнал на гларуси. Кога започнаха и тук да стават твърде комерсиални? Това има нужда от сериозна поправка – градът си има нужда от едно киноманско свърталище с добро кафе. Наблюдавам. Всички те. Всички, които сега говорят неспирно, притаили дъх, смеейки се шумно, разказвайки с писклива нотка на престорена скромност, с отегчението на огорченото сърце, прехапвайки устни, плачейки от смях, гледайки нервно в търсене на отговор… Всички говорят, но чудя се, какво ли казват. Дали в тези дълги разговори, които заемат една съвсем разумна част от деня, тя са научили истината? Достигнали ли са дори беглата сянка на истината за някого? Знаят ли какво се крие зад тихия смях и прехапаната устна или зад отместването на поглед? Дали общуването с другите ни показва някакъв примерен път… Или просто тъпчем на едно и също място, връщайки се всяка седмица за поредната доза празен разговор?

         Минават няколко часа, откакто седя тук, и явно е крайно време да си събирам боклуците и да потегля бавно по булеварда към центъра, където ще видя още десетки, а може би и стотици (ако Филибето нечувано се оживи през февруари)  хора, които ще говорят и говорят, и говорят…. Също както Керуак, ще обикалям улиците и ще наблюдавам хората през прозорците на тихите местенца или пушещите отпред компании, ще се вслушвам в смеха им и ще си спомням за неговото тъжно лице и нереално сърце. Думите са си негови. Но те идеално описват концепцията за съвременното познанство чрез разговор. Май не е това начинът. Или поне начинът е опорочен в даден кръг... Къде се търси събеседник, който да опозная без да го познавам предварително?

Ехо.

    Здравейте! Ето я и статията ми, публикувана от Списание VIP. Надявам се да хареса на онези от вас, които имат намерение да я прочетат. :) Препоръчвам да ровнете в страницата на списанието - има доста интересни неща. В очакване на очакването

    Кисна си аз в стария, добър халат и в традицията на старото (съмнително добро) русло, чета и се опитвам да стана физиолог на душата, а стомахът ми в душевна дилема напира да получи желаната доза ендорфин.

    Е, ставам, отивам до кухнята в размисъл колко малко е напреднала науката, щом всяка още само споменава за съществуването на друга, но някак я заобикаля... Слагам си млякото да се топли и се надвесват над бялата субстанция с мисълта колко отчаяно търсим изчистените вкусове.
Вадя канелата и си слагам в още празната чаша. Спирам за секунда?... Защо ни е нужно, всъщност? Изпитваме някаква задушаваща нужда да слагаме етикети и да правим едни и също неща заради руслото. Мляко или мляко с канела. Във връзка или без връзка. Научен работник или артист. Пропаднал или човек на върха. Емоционален или разумен. Семеен или разведен...

    Не ме разбирайте погрешно - обичам мляко с канела. И мляко без канела обичам. Но защо ни е цялото това избиране в рестрикциите на вече установеното? Ако не експериментираме и не сме толерантни към новите идеи, никога няма да има ново време. Никога няма да почувстваме удоволствието от някоя смесица, нова идея или каквото и да било интересно хрумване. Все по старите пътища ще вървим и в тях ще се лутаме... защото... защо?

    С въодушевление, което не бих искала никой да вижда никога от мен, слагам в чашата и малко маково семе. Идиотщина, мисля си... Е, кой пък каза? Усмихвам се и си сипвам млякото. В най-самодоволната си форма се оттеглям към свърталището на физиологията и сядам. Гледам млякото. Гледам учебника. Пак млякото. Пак учебника. Маковите семена взеха да ми приличат на планети... Явно в живота е нужно малко маково семе, за да не забравяме, че живеем за нещо, което чака да бъде засадено и отгледано.