Зодиакален плейлист. Zodiacal Playlist.

Just another playlist... This one is created for Nicole.


Овен/Aries :

1) The White Stripes - Seven Nation Army
2) Imagine Dragons - Warriors
3) L7 - Shove

Телец/Taurus:

1) Bill Ryder-Jones - Two To Birkinhead
2) We Are The Ocean - Good For You
3) Noah Gundersen - Halo

Близнаци/Gemini:

1) The Kooks -Seaside
2) Lionel Richie - Say You, Say Me
3) Jack White - Lazaretto

Рак/Cancer:

1) Bon Jovi - Bed of Roses
2) Robben Ford - Poor Kelly Blues
3) Death Cab For Cutie - Black Sun

Лъв/Leo:

1) KISS - I Was Made For Loving You
2) The Runaways - Cherry Bomb
3) Nirvana - Marigold

Дева/Virgo:

1) The Zutons - Zuton Fever
2) The Last Shadow Puppets - Standing Next To Me
3) Muse - Feeling Good

Везни/Libra:

1) Tammi Terell - All I Do Is Think About You
2) Jimi Hendrix - Crosstown Traffic
3) Red Hot Chili Peppers - Otherside

Скорпион/Scorpio:

1) Muse - Supermassive Black Hole
2) Alice Cooper - Poison
3) Nickelback - S.E.X.

Стрелец/Sagittarius:

1) Slaves - Cheer Up London
2) Simple Minds - Don't You ( Forget About Me )
3) Green Day - Wake Me Up When September Ends

Козирог/Capricorn:

1) Muse - Liquid State
2) Rage Against The Machine - Killing In The Name
3) Aloe Blacc - I Need A Dollar

Водолей/Aquarius:

1) Ostava - Sex In The Morning
2) Audioslave - Show Me How To Live
3) Deep Purple - Smoke On The Water

Риби/Pisces:

1) The xx - Infinity
2) Muse - Save Me
3) The Marmozets - Move, Shake, Hide

Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

За историята на абсолютната нула

   

   Кванти. Чух за тях от Рака, после и от Георги Господинов. 

   Имало една кванта, фотон, носеща светлина. Движеща се със скоростта на светлината. Тая кванта имала и двойнствена природа. Абе, изобщо, имало какво да се каже за нея. Както би я определил дядо в някой весел следобед, чешит. Проблемът на тази кванта бил само един. Нищожен, незначителен, биха го нарекли мнозина. Реалният проблем бил, че един път уравновесена, частицата губела масата си. 0. Абсолютна нула. 

   Е, кой би искал материално да изчезне? Много нефотони или дълбоко повлияни фотони. Въпросът е, че точно този фотон не искал да изчезва. Никак даже - харесало у да лети със светлината, да я усеща, абсорбира, да изпитва страха от максимата на крайностите. Този фотон харесвал некардиналните, променливи крайности. За него съществували нелимитирани крайности - нещо като лодките, които виждаш от брега, но всъщност никога няма да уловиш. Но (!) както всяка история предполага, имало и усложнение. Фотоните са кванти. Физично микроматериални. Почти вечни. Завидно вечни и млади. Проблемът се криел точно в тази вечност : какво щяло да стане, ако фотон изгубел масата си ( по-точно, се сдобием с нулева такава ) ? Възможно ли било някога отново да пътува със светлината? Да лети и да изразява двойнствената си природа? 

Вметка за двойнствената природа:

Дори и квантите носели понятията добри и лоши. Обезсърчителни слова за бързащите да пораснат. 

    Както всяка друга кванта, фотонът носел мечти и страхове. Добро и зло, + и - . Мрак при светлина. Полетът му ставал все по-безизмерим. Всеки полет с любимата му Светлина, той прекарвал в страх. Страх да не се уравновеси от примирение. Фотонът виждал щастието по булеварда, тъгата на талази идвала нощем. Когато слънцето изгреело и той изпитвал първите искри щастие, обаче, страхът превземаш всичко. Фотонът - полу-мрачен, полу-светъл - летял и правел всичко възможно, за да не е в зоната medium. Всяка прашинка заобикалял с едновременна светлина и мрак. Гаснел.

   Спират ли фотоните да съществуват?

   Знае ли човек?!

   Метафизично не. Не ми се вярва метафизиката да спасява удавените истории. Г. Г. знае какво е написал, аз знам какво усещам. Май е това.

   Метафизично ( толкова любимата ти дума, Кало ) ще оцелеем.

I'll Be Seeing You...

PS: А какво за фотона? ... Да оцелява ли или да се предава на абдолютната 0? ... Знам ли... Ще му направя плейлист на Абсолютната Нула.

14/08/2015

Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

Ако някога го прочетеш

Ако някога го прочетеш.... Знай!
Скърбя за всеки чифт очи.
Скърбя за всеки поглед.
Скърбя за всякоя си дума.
Скърбя за всичката съдба.
Скърбя.
Наистина.
И плача.
И не заради подлост,
Ум,
Коварство...
Плача.
Не заради чувства.
Не заради дъжд.
Не заради лудост.
Съжалявам... И просто плача.
Съжалявам за погледи и думи.
Съжалявам, че сравнявам.
Сравнявам очи.
Сравнявам съдби.
И скърбя.
Не заради подлост.
Не заради лудост.
Не заради страст,
А просто плача.
А просто чакам
И скърбя.

Фас

В какво, казвате, била е красотата на фаса от цигара? А какво мислите е красотата? Измислен образ? Сън? Съвпадение на черти? Какво?
Симетрията, казвате, била красива. Защо? Защото правилна била. А какво мислите е правотата? Какво?
Тялото, казвате, надминавало по красота душата. Защо? Защото материята била реална. А какво мислите е реалната фасада?

Какво?

Защо сте вие, анонимните критици, тъй досадни, тъй натрапчиви и плоски?!

Налагате модерния диктат на красотата; без понятие предмет превръщате в на обективна тема простотата. Лишени сте от зрение, но все още се крепите твърдо, изпращате невинните в презрение, но защо пък не?....

Защо вие да живеете пък мъдро?!

И как нареждате, любими мои критици, кой да пее, кой да проси; кои сте вие, шашави циници, мизерниците без въпроси?!

Съдници на правотата, на живота, на душата, защо ли смятате, че лесното е право, че истината не е равна на лъжата; че меренето не е грешно...

Правотата на човека,

образа на идеала, 

какво ви пука, хайде, признайте, по-лесно ще живеете от думата до думата на думата...

Симетрията

не е ли наука за безвъпросно очевидното; о, защо, още колко от таз скука?!

Дайте път, критици, на                                     креативното ,

на новото, на нехармониЧното; дайте път на неразбираемото, на спогодбата между чувствата и разума,...

Оставете маската на привидното, мълчанието на розите боли повече от техните бодли, анонимните критици на сетивното, попарили душевното със своите слани...

И утре,

заран тиха ще настане, светлината по листата пъпли и подскача,

мигом, зная, нищо няма да остане...

Нека бъде.

Нека чувства.

Нека да усети.

Светлина и сянка, в

играта си преплели,

корени неземни...

Нека нищо да не бъде.

Нека да усетя Нищо днес.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Cycling Cycle

We all cycle in a way. Yep. We do. When we are little we are eager to get our first bicycle thrills. We are taught how to do it. And we do it. It's not easy at first, then  we got used to it and the difficulty becomes a lifestyle.
Next stage : you are a teenager and would like to feel like teenage films characters - cycling through the city, freely and carelessly of anything in this world ( but too deep as a person in a film, of course). And you do - you continue cycling but now you try new routes. You try pathways running through the forest, outside the city streets and so on. You want to be amid the life but not exactly into it, you want some time for yourself only. And you experiment with a bike and yourself. That's the transition period of falling down, losing equilibrium and getting on our feet again and again. The beautiful scenery meanwhile can be considered an advantage, too.
Post-teenage phase: what happens? You are tired of cycling on your own. You are bored by your nature and want to share the sight of a hill over there with someone that loves bicycles too. And you perhaps can have a chance to find such a person. You start cycling together. You may change it. Or several times. Or not. Mhm. Then you need to buy new bicycles.
The tutor period: you have children. Congrats! You teach them. They get their first bicycle experience. It's strange to see yourself again but somehow modified. Yep. And they took off to outside the city routes where they fall and find new people.
It's damn strange cycle, huh?!

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

Pre - Birthday Black Sun .

The hideous word birthday is literary under my skin these days. Everyone smiling at you, with semi-cared expression, showing their joy that ypu exist.
The brutal truth?!
Who actually cares if you were born on this day?!...
Let's simplify things. Imagining you din't exist, what would your friends do? Have other friends. Know somebody else appealling to them. Share different moments. Yes. It is the truth. Everyone is so happy you were born because they can't really imagine the Spectacular Now without you. But, think, do you try to imagine your own life without your friends? No, right?
Too much questions.
I am sullen ow because my pre-birthday mood instead of happy jumping is set to thinking of the probable non-existence. Mhm. Depressing? Not even close.
You know, Death Cab For Cutie are a great band. I love their style. Recently, I've been listening to their song, Black Sun, and I find it quite melancholically awakening. It opens your eyes of the world outside. Wheter the girl on the station, waiting for her bus, is eating and laughing, or the boy, beneath the muddy stairs, is upset about last night fight... Do you first think of their birthday? I don't think so. They are players in the same game as we are. Our imagining their problem is a part of the game. Yes. And when we have friends we don't imagine. We ask them. We get know them. We suppose. But don't actually imagine.
And don't think of the words "I can imagine how hard it is." followed by a brief sorrow. Come on, hardly anyone tells it because it is a statement of undoubted truth. Most of them just feel the need to tell something. I got it recently by meeting a semi-stranger. I was confused to keep quiet and say nothing. I shared my confusion. He answered he never feels uncomfortable to keep quiet. Then... I got it.
Most of the pre-birthday talking, the words of consideration and the trivial answers are indeed trivial .
My next step is to find the people that can aunderstand only by keeping quiet. That's not pure friendship. That's complicated art.
Of course, these are just thoughts of a sullen pre-birthday person. A Black Sun. 

   How could something so fair

 Be so cruel

When this black sun revolved

Around you

"Like a Satellite"....

Random day. Practice C1 book on the table. Eating. Searching through Youtube.

I found the German Eurovision representator in.. I forgot the year. It's Lena with her song Satellite. I have had just a few moments in my life ( so far )  to experience finding out a song that describes myn feelings in the past but at a current moment. I start thinking: How are we supposed to get advice and recognition of our feelings just after we had taken action?
I am really astonished by the trivia of our lives. It is inevitable we made mistakes. Ok. But, leaving the scars of our mistakes and ongoing stories, how entartaining life can be with all of its curves and jokes?
Don't worry - you'll make your mistakes today. That's fine. You'll suffer. You'll get depressed. You'll lose friends. You'll talk to strangers. All of these are fine. They are natural in their non-aesthetisc shades. But how hard will you laugh when hearing the lyrics of the song you needed half a year ago?! How would you feel realising that your feelings are put in a song you are listening to at the present moment? As if one has burried your feelings in a book waiting for you at the attic, dusty and mature with all this time...
Let's take for example Emil Konrad's book. It's not the paperback novel that can be encountered on a shelf at the bookstore, but is undoubtedly not a sample of modern genius's work. Still, I found out how disturbing it may be to read your past from the sit on the afternoon train. It was an experience of getting to know yourself years after living through a definite moment. Same is the connection with songs - they are there ( not on a shelf but still in the space ), waiting for your arrival, never giving you a special sign of their significance, magnidicently glowing between the spacial distrubution of the Nothing and your intensely fulfilled inner matter.
So, the next question is on the line:
How can we possibly get rid of a period in our existence when a song, a book or simply a girl sitting on the bus stop may result in our memories coming flooding back.