Гол залез

Навежда се денят,
уморено
молещ за целувка на забрава,
та с нощта да се сменят,
приют за чуждата наслада.

По асфалта боси не вървим,
за да посрещнем изнудена от нас любов.
Каква ти голота, каква ти
честност в този синкав час,
нима насила за целувка сме склонили слънцето да гасне,
тръпнещо на хоризнота?

Естествено е, казваме
и продължаваме напред
към снощните си силуети,
изгубени в крайречните
вълнения...

 естествено би
трябвало да е...

Обезцветени в мрака ний вървим
и яростно изливаме извора
на своята проказа, на болестта,
която стелим по паважа в час
среднощен и невинен...
Омразата разпръскваме в невинните и тъмни багри на
Нощта - удобно крием я,
неизвестена на света.
Омраза страшна, пропила през
ресниците на вечерта,
пареща очаква сутринта.

Насладата е кратка, в миг
смел, стремеж към красота,
но винаги се стяга някъде
по изгрев,
жлъчката на съвестта,
похабена скитница в рамката
на младостта.

И нивга няма боси да проходим
по асфалта сив в часа на
любовта.
Твърде дълго помни се
отсъства ли нощта ... Твърде дълго помни се ... Отсъствие на деня. Човешка
максима е изборът на мрак и
светлина, сътворена сал от нечия уста.

Избирам бося да обходя
истинския път -
път на вечността...
Затуй отново подклаждам
трепетен, гаснещия огън на деня
да прелее в пурпур мрачен,
спътник на самотника с
тежест, виснала на съвестта...
Наблюдавам хоризонта,
очаквайки разплата с болестта.
Обточена съм в нея,
привидно неразумна голота...

Мина Константинова

Понякога лежа в леглото си
и през мъглите нощем
тягостно ръце провирам.
Понякога улавям образ тъй прекрасен,
на теб приличен е и твърде странен -
усмихва се и пита ме единствено
с очи:
 Защо мълчиш, кажи?

Понякога лежа в леглото си,  алени отново мъглите са нощес, заплаквам и забравям;
умишлено отпускам, пробвам и оставям го, изпускам...
Изпускам образа ти да си иде. Да се прибере и да намери дом. За какво е този стон... Нали ще стигне твоите клепачи,
устните ти и диханието...
Нали живеем в град, където алени са нощите, в които сънища
се разпрашават

Понякога лежа на сутринта и гледам сивото небе отгоре.
В съня си помня милиони "МОЖЕ", но уви - не ще да са били.
Мъглата през ноември тази нощ е закъсняла... Както всяка друга,
и тази вечер посланието не ще да е предала.
Телефонът ми седи пред мен и чака твоята вибрация.
Разпрашавам се в сивото небе,
на ноември в утринта.


Понякога дори лежа в леглото и гледам себе си отгоре.



Мина Константинова

"Път" идва. По кибер релси.

Дълго отсъствие. Мълча, щото имам какво да кажа. Като падат тухли и някак ми се авторедактира материала, не ми се говори. Скоро пускам една история, в която вложих емоция, релси и повече думи, отколкото сега са ми на сърце... 12 глави. Всяка е повлияна от вашия (и моя) гаден зодиакален знак. Да си знаете... "Път" идва.