Tuesday 15 December 2015

Астро вечер

Нощта прераства
във Скорпион
и с тиктакането на зодиака
отегчава се и тленност
страстта намира във Стрелец
и духа в тъмата, небосвода
извисява, а после мрачно
спуска се отново до
земята и Козирогът
тайно, в гръб ридае, но стои.
От сълзите на зората му се
ражда нещо ново,
сивкаво под сивото небе
и Водолей в своята стихия
се развихря и така.
***
И така до първите лъчи,
когато пурпура на деня,
на новия човек от своята
магия Рибата извайва.
И Рибите по моста кратко
крачат и връщат се във
вълните
Очакват своята поява
яростно под ясна
светлина Овен се втурва,
бърза, за да стигне там, където
винаги желае, но ала моментно
спира и обръща.
Денят тече ясно, скоростта
в устрем на нощта набира 
и Телецът тихо, спокойно
чака покоя на сега и 
мекотата на нощта

От две страни на огледалната 
им сянка
Близнаци танцуват из словата
на душите си и по
плитчините на света
прибягват до обяд
А Ракът тихо доближава
прага и отваря леко
световната врата на топлината,
отключвайки безмълвно, с 
допир само нежността
Но - уви! - на прага,
вечността отваря рязко
само зодия Лъв и
с крачка шумна и блестяща
омайно носи после пладне
любовта като игра.
***
И затишието, в сянката 
на Лъв живее тихо и
спокойно Девата на 12-те;
тя донася меката, следобедна
светлина, която огрява в
душата на нечистото сърце
дори килера на Ума.
И какво? Пъпли тук и там
и сгрява вси сърцата, за
да дойде в миг Везната,
балансьорът-паникьор на
дневния финал; когато
светлината бавно чезне
от небето и Луната меката
си топлина стерилна успее
да разлее; 12-те изгряват пак
под боклука на
деня и
в мекотата на нощта.

Saturday 12 December 2015

  Мидата в портмонето ми. Към нея се връщам винаги.

Wednesday 9 December 2015

Среднощни размишления под лампата.

Стоя до прозореца.

   Нощ е. Наситена нощ. Гледам как лампите тъжно осветяват кухото пространство. Сигурно триумфално се къпят в мрака, очаквайки пурпурната сутрин. Смъртта, демек.

    То не е работа и да си лампа... Ту си жив и всички те гледат като самото Слънце, ту те убиват и не си им нужен. Кофти.

    Стоя права и гледам нощта. Казах вече, казах го това. Опитвам се да чувствам. Сега нищо няма да ме нарани. Но не работи, нещо в апарата ми се е прецакало. Жичките не дават искра. Гадост. Merde.

   Като бях на 7 си мислех, че статуите са кухи и като ги пипнеш ще се счупят. И за кутията на Пандора ми беше интересно... Как така никой не е усетил движение вътре?

   Всички спят. Кало сигурно също. А аз вегетирам и екзистенциално размишлявам по въпроса за усещанията. Искам да усетя нещо след този разговор. Започвам да се плаша, че пак ще се прецакам кардинално. Майната й на душевността... Тя е всичко, което си струва, но през повечето време е адска кучка... Като Luizza H.

    Някой вижда ли прозорците, през които гледа?


08/12/98

Sunday 6 December 2015

Безвремие след полунощ.

   В 01:03 на 06 декември 2015 година изпитвам силно влечение по изгубени неща. Напразно, но твърде реално. Статично наблюдавам света през немитите си прозорци и умирам да се разходя в студа и да си порева, че нямам време. Нямам време, за да преодолея всички гадости на световния ред. Нямам време, за да напиша думите, с които може би ще ме помнят. Нямам време, за да свиря на китара за приятелите си. Нямам време, за да им кажа колко държа на тях. А това е защото нямам време да се излекувам от раните на миналото. Да бе, знам - думата "рани" звучи банално. Ама не е така.

    Искам да забравя болката, която сам мозъкът ми си причинява. Но нямам време за това.

    Аз съм пишещият естет. Винаги под джанката на гарата. Винаги зад стъклото на влака. Винаги на лафката с кафе. Винаги сврян в гората до града.


     А и как точно сега искам естетично да се слея с дима на едно хубаво червено Боро... И за това нямам време. Просто не съм олучила времето си.

Saturday 5 December 2015

Синкаво се сливам със света.