Напоследък губя всяко желание за живот. Не по някаква ясна причина... Просто защото всяко желание е лишено от живот.

   Здравейте! Да спомена : ако нещо ви хареса в блога ми ( или пък не ), примципно може да коментитате или харесате... В общи линии, както ви се харесва.

Лека нощ

Ти "лека нощ" ми каза, мила, 

но лека ли ще е нощта? 

Щом двама ни е разделила, 

          тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща 

да чака края на нощта, 

ти с "лека нощ" не ме изпращай, 

          защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят, 

че двама ще са през нощта! 

Те "лека нощ" не си желаят, 

          но винаги е лека тя! 

 

Пърси Шели

Имаше ли останала някаква естетика? Това не го ли попита Заратустра?!...

Мразя и обичам всичко, което изпитвам. Да ти имам взаимоотношенията с Аз-а!

Рухвам около

Над

До гарата

Искам ламарините

Да спрат да тропат в ръбовете ми

Да ги загладя и да пропъдя
Да спра шума
Да.
Да.
Не.
Не спира
Сливам се ламаринено
В шума
Лутам се.

Странно е усещането да те мразят съседите ти... Просто се опитвам да свиря Lake of Fire по обед... Какво толкова? 😂😂😂

Мина за сладоледа и хората

   Нали знаете онова почти порочно усещане да седиш в удобно кресло от фалшива кожа в някой току-що преобзаведен бар в стил "тийн урбанистика" , да си пиеш питието или да вкусваш от италианския си сладолед с вкус на маскарпоне, изпадайки в оргазъм за пореден път? Да, това е реално. И изведнъж всичко е масивно опорочено от коментара на слабата мацка на съседната маса: "Мале, Мимо, ако знаеш колко калории има само в тва?!..."
    Пука ли му на някого, който си ближе сладоледа като в оная песен, колко калории има сладоледа?! Това направо са си два вида хора - всички, свикнали да си броят калориите и да си отдават живота на създаване на някакви изкуствени среди, и останалите, които обожават и реализират содомията, лакомията, алкохолизмът и изкуството. Мамка му, не пробутвайте на съвременната младеж, че изкуство се прави от трезви, здравомислещи хора, които работят от осем до пет! Ако си способен да се сетиш за резултата, който хранителния вибратор ( сладоледа маскарпоне в случая ) ще нанесе на удовлетворението ти от самия теб, не се хващай да мислиш, че си много арт... Хич не си... По-добре отваряй офиса и започвам да потракваш на лаптопчето. Това е. За останалите се препоръчва литий или депресивно кино. Може и малко пънк, та да оплакнат опиатите и алкохола някъде.
    Това беше краткия трактат за сладоледа и хората. Надявам се да не ми се случва да попадам повече на такива хора. Потискат ми чувството за идеален свят...

За Шер, рижата коса и четири години in a nutshell

   Гледам един филм в момента. Много е добър. Говори се за някаква жена, която работи в закусвалня и един тип, дето я харесва. Нищо особено, но е доста добър. Знаете ли, и аз преди харесвах един тип... Ъхъ... Сега като ме види с тая пижама би изпаднал в ужас... Загубеняк. Всъщност то направо си е цяла история, мога да ви я разкажа, и без това филма ме депресира, твърде истински е някакъв...

   Седях аз в единственото сносно място в града и го чаках. Градът беше тъп и малък, мястото не дотам. Пускаха групи като KISS и  Deep Purple, също и някои муцуни - Alice Cooper, Joe Cocker и прочие. Та седях си аз на бар стола и очаквах моето славно момче да пристигне, за да ми обясни нещо, което не разбирах. Не говоря за чувства или проблеми, ами за най-просто нещо от типа развален миксер. Очаквах го трепетно 20 минути, след което подпалвах моторетката леко, но градивно. Идваха разни познати, заговаряхме се и те отиваха да си гукат в някой ъгъл на помещението. Пиех си поредното кафе с уиски ( т.е. второто понеже повече пари нямах ) и се чудех защо като пълна овца седя сама и чакам този сладур. Славен беше, истина ви казвам.
 
   След около час ми писна и станах да си ходя. Сбогувах се с барманката и платих изпитото. По стълбите надолу беше стръмно; някой кретен беше измислил да намаже тесните дървени стъпала с най-хлъзгавия лак на света. Двама се натискаха до вратата, даже не се и смутиха като минавах. Стана ми приятно, че се обичат хората, но пък адски криво задето бях сама. Наистина сама. Направо самотна. В целия шибан град нямах приятели, а само някакви мизерни познанства. Само това момче ми беше в главата.

   Винаги съм изглеждала по-голяма за годините си. Това беше и причината той въобще да се занимава с мен. Червената коса доста помага, когато стане въпрос за изнизване от въпросът "Имаш ли години?" Харесваше му да ходим някъде заедно и да не ни питат за лични карти или пък да си купуваме алкохол без проблем и да висим в парка. Той говореше за някакви глупости, за бъдещето и какво щял да прави със себе си. Аз висях и го гледах с обожание. Добре де, никога не го гледах с обожание, но си го обожавах. Той не знаеше. Тъй и не разбра. Баян. Така се казва. Някакво прабългарско име. Обожавах го. Наистина го боготворях. Боготворях и недостатъците му.

    Майната му на студа, мислех си и вървях в онзи следобед, предусещайки, че повече няма да има съобщения с уговорка за уиски в парка или пък за ходене до клуб Търново. Знаех я тая работа и бавно и тежко вървях в ноемврийската влага.

   Така вървях и през декември. Януари. Февруари. Март. Тогава се замислих дали да не му се обадя, но не се обадих. През април отново сънувах как ме пита в парка ние какви сме и аз се изхилвам тъпо-надменно-неумишлено-обидно. Май премина така, както и юни. Юли отидох за един месец на гости у леля си и там пак мислих за грешките си. Чудех се дали и той мисли за неговите. През август беше още по-зле понеже осъзнах, че щом за почти година някой не се е поинтересувал, няма да го направи. През септември започнах да се старая да мисля за други неща. Боядисах се рижа, щото в един филм Шер си накъдри косата и взе, че преспа с Никълъс Кейдж. На 12-ти септември го видях да целува едно момиче в парка. Бях с приятелка и просто казах "Върви!" и не се обърнах.

    Ставам и отивам до кухнята. Калоян ми звъни и ме пита дали иска да пием по едно кафе. Казвам "Може. По пижама съм", той отвръща: "Просто сложи едни дънки и слизай." Това и правя. Докато слагам дънките, загасям телевизора и започвам да мисля за собствения си филм. Как, по дяволите, за три години сколасах да се влюбя масивно, да се депресирам още по-масивно, да се представям на ниво и да се запозная с нови хора?! Бахти сериала... А пък най-забавното е, че сега правя същата грешка. Мълча си. Мисля, че този път не е грешка. Дните на червената и рижата коса отминаха. Калоян хвана цялата гама, но мисля, че сега нещата са доста по-различни. Осъзнавам някои неща, които съм казала и на които той е отговорил. Това с него не е любовна история, а си е чиста история.

    Звъни нервно в знак на почти крайно раздразнение. Слизам, за да си премълча едно ново тригодишно "Обичам те."

   Много филмарско звучи. Знам. Да го наречем театрално в метафизичен стил.

Въпрос на индивид със странни наклонности в 00:16 часа. Какво значение има приятелството? Наистина ли е нещо трайно? Или само се успокояваме, че понеже споемните зад Пенка и тройната проверка в киното са безполови дела, лишени от всякакъв сексуален контекст, са по-устойчиви от любовта? Любовта пламва и после изгасва. Доказано. Обаче като приятелството е несексуално какво?! По-устойчиво ши е на времето или си измисляме?

Датски момичета и отбор зодиакални шибаняци. Представям си деня като приятна ретроспекция след 30 години. Дано да е така. Защото бензиностанциите не остаряват, нали знаете?