Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

За дефиницията на всичко, няколко и достатъчно

   Петък следобед. Знойно юнско слънце надува самотата на счупената пейка. На гарата. Мисли. Пек. Това е всичко, което може да се опише.

    Но има и няколко фактора: 1) очаквам едно пристигане, 2) до мен лежи бутилка кола с приятно съскащ поздрав при отваряне, 3) имам слушалки и плейлист за такива дни, 4) което прави пека поносим. Това ми е достатъчно.

     От друга страна, мисля си, че нямам нищо, ако нямам до мен някого, с когото да си кажа това и да се надсмея на пека в триумфален напън на мускулите ми. 

     И ето я мисълта : как се дефинира количеството в понятията "всичко " , " достатъчно" и "нищо" ?! Какво се крие в тези думи? Кое е истинското им значение, което сме загубили днес в досадата на пътя си? Толкова ли са различни тези понятия?!?

    Веднъж един пътник ми каза, че го озадачавало големината на стойността на "няколко". Не било малко, значи е достатъчно. Добре, страннико, да приемем, че си прав. Кое е достатъчно за теб? Разнообразието има ли значение или не? Понякога казваме, че 27 броя игли са малко. Друг път твърдим, че седем карамфила са твърде много. Има ли значение дали имате 20 игли и 7 карамфила, или обратното? Мислите ли, че ако имате немалко познати, значи имате достатъчно познание за човешките умове?

    Може и така да мислите. Не знам. Аз не мисля така. Но пък какво ли ви интересува какво мисли един отвеян ум на един отвеян фен на влакове?... 

     Да се върнем на Теорията за Големия взрив. Малко научно стана, но спокойно - аз не съм много добра в науките, така че няма да задълбаваме в термините. Преди няколко мощни кълбенца енергия да се поочукат едно в друго и да стане експлозия, какво е била Вселената? Една голяма торба с огън? Или вакуумирана тъмнина? Знаем ли? Не. Значи сама по себе си тази Вселена е била достатъчна, никаква и всякаква. На нас ни е достатъчно, че днес атомите съществуват, а за миналото на космоса - той е бил и всичко, и нищо. Днес все още е. За някои е всичко, което имаме, за други - едно голямо нищо, от което  очакваме твърде много. Не зная кое е правилното... Сигурно няма и да разбера.

    Храната. Какво е за вас храната? Всичко, което ви трябва, за да оцелеете? Достатъчна да излекува раните, нанесени от външния свят? Нищо без семейството ви да е цяло? 

    Познавам един човек. Вие също. Всеки познава поне един човек. Доколкото познанието е възможно. За юнските дни на припек и равнодушие Космо ( нека така да е наречен в името на анонимността ) беше всичко. Едно голямо конкретно обобщаващо привличащо магическо Всичко. Без възможност за друга дефиниция. В дните, когато Космо го нямаше, достатъчно беше да знам, че ще видя Космо. ( това измислено Космо започва да ме дразни - всеки драматизъм в разказа умира така... :/ ) На другия ден той щеше да е на гарата и да зяпа релсите. Или самата гара. Тази мисъл беше достатъчна под всичката пот на живеенето. После, спрях да говоря с Космо. Все по-рядко можех да му кажа нещо, което само странния му мозък ще отчете като интересно. 

   Нищото. Ще питате за нищото ( ако вече не сте отегчени до смърт от тоя тривиален разказ... Но все пак, хора, блог е! Естетски! Нещо все трябва да говоря за естетики и чувства, разберете! ). Нищото дойде после. Нямам предвид, че не чувствах нищо и ей такива тийнейджърски драми - не. Просто една сутрин видях две очи ( на Космо, ако не се подразбира ). Те бяха изказ на всичко, достатъчно и нищо. Като най-искрените прозорци към душата на някого, двете очи си гледаха, полуотворени, и нищо не беше необичайно. Юнска сутрин. Няма припек все още. Нищо не е по-красиво от двете очи.

    Това не ми е поуката за нищото. Само споделям нещо лично. Космо, надявам се, че ще оцениш колко много струва на естета да замени името ти с тъпо-скалъпеното не име "Космо". Но си има аналогия. За всеки случай.

    Дами и господа, това беше тазвечерното ми "велико разсъждение" за живота. Точка. Пунто. Финито.

     Лека вечер и мислете за понятията и дефинициите, деца на природата!

Defining everything, a few and enough

Friday noon. The sweltering Sun of June expands the loneliness of  the broken bench. Station. Thoughts. Suffocating heat. That's everything that can be described.

There are a few factors though : 1) the expectation of an arrival, 2) a bottle of coke lies beside me greeting one with pleasantly fizzy noise, 3) I have headphones and proper playlist for such days, 4) which makes the heat bearable. That's enough for me.

However, I suppose I have nothing if not a person to share this with and laugh with in a triumphal strain of my muscles. 

And here comes the thought : how to define the quantity of the terms everything, enough and nothing ?! What hides in these words? What is their real meaning we have today lost on the tedious road? Are these conceptions so different?!?

A traveler once told me he was self-questioned about the size of the term "a few". If it's not little, it's enough. Ok, stranger, let us accept your theory. What is enough for you? Does variety matter to you? Sometimes we say 27 needles are too few. Sometimes 7 carnations are too many. Does it matter if you have 20 needles and 7 carnations or vice versa? Do you think when having not too few acquaintances you have acquired enough knowledge about humane minds?

You may thinks so. I can't know. I don't. But why would you care what a wandering mind of a wandering trains fan thinks? ...

Let's get back there, on the Theory of The Big Bang. It sound too scientific, but don't worry - I'm not good at sciences so I won't dig into terms. What the Universe was before a few balls of energy hewed and a big explosion was generated? A big bag of fire? Or vacuumed darkness? Do we know? We don't. So in its essence this Universe was enough, nothing and everything. Today it's enough for us atoms exist, and about the past of space - it was both everything and nothing. Today it still is. Some consider it everything we could possibly have, others think it's one huge nothing we expect too much of. I don't know the truth... Probably I'll never get it.

Food. What is food for you? Everything you need to survive? The enough dose of cure to heal wounds others did  to you? Nothing without a whole family?

I know a person. Well, everyone does. Everyone knows at least one person. As far as knowing is possible. Cosmo ( let us call him like that in the sake of anonymity ) was everything in those June days of heat and indifference. One big objective summarising attractive magical Everything. No other definition possible. The days I didn't see Cosmo, it was enough to know I will see Cosmo ( this made-up name already starts to irritate me - dramatism in the story dies like this... ;/ ) . He would be at the station the next day staring at the railway lines. Or the station itself. This thought was a generator under the sweat of living. Then, I stopped talking to Cosmo. On rare occasion I could share something only his strange mind would accept as intresting.

The Nothing. You would ask about the nothing in this story ( if you've not been already bored to death by this trivial story... But still, guys, it's a blog! Aesthetics-related! I should talk about aesthetics and feeling, do undesrtand! ) The nothing came later. I don't mean not feeling anything and such cheesy teenage drama bullshit - no. Just one morning I saw two beautiful eyes  ( Cosmo's if not clear enough ) .They said everything, nothing and enough. As the most sincere windows to one's soul, these two eyes just watched, semi-opened and nothing was unusual. June morning. No sweltering heat yet. Nothing more beautiful than these eyes.

That's no the moral about The Nothing. Just sharing something private. Cosmo, I hope you'll understand how much it costs to the aesthete to call you with the unreal stupid made-up not-name Cosmo. But it has analogy. Just in case.

Ladies and gentelmen, that was tonight's great myself pondering about life. Fullstop. Punto. Finito. 

Have a great night, and have in mind concepts and definitions, children of the nature!

 

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

How to define an aesthete?...

On the late night train to the crappy non-hometown. It's already dark. Three more people in the department. Today was a morally-to-be-questioned day. All day I am absent in the field of my own questions. During sleep. During dreaming. During washing  my face. During drinking the dubious beverage at Zhoro's. What is the damn little object that is always on the way to getting on the journey to real psychology? One has to know their psychological pros and cons to be happy/successful/honest/peaceful. So I am trying. The train sets off. It's dark even at the isle of the damn train. There are just a few lamps out there . I can't really see the fewer trees at the depot station. They're thoroughly swallowed by the close darkness. At the other end of the department a woman of middle age is as I see just another observer of the outside-the-window darkness. She has a strange looking adornment on her maybe red hair. It's a kind of symmetrical plastic tool for keeping hair tight. Then I start thinking.
All day ( and the many days before ) I was throwing my mental baggage at the direction of people. But it was not the people. It was , actually were, two things.
Ethics and aesthetics.
That's the answer. There is no questions anymore, Hamlet.
It's the truth. People, even the whole society, have got used to hiding and killing their aesthetic feelings and aspirations for the sake of ethics. A simple but very important difference. It is vital for one to be aware of it.
Yes. The adornment. Here is how ethics makes people use the aesthetic aspect of symmetry, but doesn't allow one to give the answer symmetrically rude to a rude question.
In terms of spirituality, ethics is what gives the acknowledged frame of an aesthetic feeling. But this frame is brutal. Every frame is brutal as it is a boundary, a restriction.
What makes one an aesthete - the acknowledged symmetrical adornment or the metaphorical answer to an improper question?...