Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Общуването с полу-непознатия

Учудващо, какво радост, не, по-право - щастие, може да донесе разговор в един сън. Как открива познаването на другите и собствените трепети. И сладости.

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

За историята на абсолютната нула

   

   Кванти. Чух за тях от Рака, после и от Георги Господинов. 

   Имало една кванта, фотон, носеща светлина. Движеща се със скоростта на светлината. Тая кванта имала и двойнствена природа. Абе, изобщо, имало какво да се каже за нея. Както би я определил дядо в някой весел следобед, чешит. Проблемът на тази кванта бил само един. Нищожен, незначителен, биха го нарекли мнозина. Реалният проблем бил, че един път уравновесена, частицата губела масата си. 0. Абсолютна нула. 

   Е, кой би искал материално да изчезне? Много нефотони или дълбоко повлияни фотони. Въпросът е, че точно този фотон не искал да изчезва. Никак даже - харесало у да лети със светлината, да я усеща, абсорбира, да изпитва страха от максимата на крайностите. Този фотон харесвал некардиналните, променливи крайности. За него съществували нелимитирани крайности - нещо като лодките, които виждаш от брега, но всъщност никога няма да уловиш. Но (!) както всяка история предполага, имало и усложнение. Фотоните са кванти. Физично микроматериални. Почти вечни. Завидно вечни и млади. Проблемът се криел точно в тази вечност : какво щяло да стане, ако фотон изгубел масата си ( по-точно, се сдобием с нулева такава ) ? Възможно ли било някога отново да пътува със светлината? Да лети и да изразява двойнствената си природа? 

Вметка за двойнствената природа:

Дори и квантите носели понятията добри и лоши. Обезсърчителни слова за бързащите да пораснат. 

    Както всяка друга кванта, фотонът носел мечти и страхове. Добро и зло, + и - . Мрак при светлина. Полетът му ставал все по-безизмерим. Всеки полет с любимата му Светлина, той прекарвал в страх. Страх да не се уравновеси от примирение. Фотонът виждал щастието по булеварда, тъгата на талази идвала нощем. Когато слънцето изгреело и той изпитвал първите искри щастие, обаче, страхът превземаш всичко. Фотонът - полу-мрачен, полу-светъл - летял и правел всичко възможно, за да не е в зоната medium. Всяка прашинка заобикалял с едновременна светлина и мрак. Гаснел.

   Спират ли фотоните да съществуват?

   Знае ли човек?!

   Метафизично не. Не ми се вярва метафизиката да спасява удавените истории. Г. Г. знае какво е написал, аз знам какво усещам. Май е това.

   Метафизично ( толкова любимата ти дума, Кало ) ще оцелеем.

I'll Be Seeing You...

PS: А какво за фотона? ... Да оцелява ли или да се предава на абдолютната 0? ... Знам ли... Ще му направя плейлист на Абсолютната Нула.

14/08/2015

Отсъствие!

Скоро!!! Нещо за квантова физика, колебания и раци.

Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

сънища от облаци

Поглед? Допир?
Милувка? Целувка?
Намек?
Дума?Какво?
Какво.
От ден на ден се чудя. Честно.
Чудя се и не мога да намеря отговора.
Защо си мисля за теб?
Чувствам се глупачка,
Обикновена тъмблър маниачка,
Разказваща за незнайни неща,
Които са добре познати вече.
Но не знам какво е - защо за теб мисля.
Денят ми минава да гледам облаци
И си спомням за твоите думи.
През нощта сънувам таксита,
Глупости и сълзи. Наистина.
Снощи сънувах една история.
Аз бях, но във чуждо тяло.
Ти беше, но о чуждо тяло.
Те бяха там. Сите досадии.
Ти говореше за цифри и гледаше напред.
Аз гледах облата колона.
Уж привидно е добре.
И то така си беше. А после скочихме
В такси и гледах как вятъра
Брулеше кичури от муглявата коса.
Не знаех защо си тъй жесток в мълчанието си.
И ми става неудобно, че го казвам. Ама плаках.
И събудих се от сълзи, не от друго. Рева само съня ми
Не и аз.
И така.
Просто да знаеш.
Липсваш ми.
Това е.
И не мислете, че е тийн драма.
То е тийн относителна реалност.
Очи.

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

Крясъкът от тишина.

Крясък. Пак. И още два.

Крясък в бездна тишина.

Крясък без съдба.

Крясък - безцветна мълчина.

Писък. Пак. И още два.

Глухи, тътените на нощта.

Пак. Писъци беззвучни.

Вопли, изтъкани от самата тишина.

Поглед. Пак. И още два.

Тихо се прокрадват крясъци.

Раздират стаята спокойна.

Между две легла, тела,

студена празнина,

крясъци препускат

в неназована тишина.

Мисли. Спомени. Картини,

Зов един или пък два. 

изтъкани са от тишина.

Нишка златна в нощната тъма,

лети, вие се и гърчи, 

прескача, блъска се, разпръсква.

Нишки в нощната тъма,

всяка свети в мълчалива светлина.

Всеки спомен, всяка дума,

къпе се в мелодия от тишина.

Още идват.

Тропат, борят се.

Напират.

Напразно морят се.

Победата е звук,

деформиран,

окупиран,

многократно, който е прикриван.

Звук. 

Писък от материя.

Крясък в изблик на истерия.

Уви.

Души и крясъци от тишина.

Нощ. Ден. И още два.

Материална тишина.

Безмерна тишина.

Град от тишина.

Къща, стени от тишина.

Тъмнина. И после...

Всичко е от тишина.

Души.

Думи.

Поглед.

Целувка.

Тъмнина.

Ден.

Материя.

Метафорично на душата, казват те, сърце,

И то, и то.

Всичко наредено е.

И няма никаква разруха.

То седи, витае в тишина.

Между две легла.

Крясък, писък. Още два.

Уви, от тишина.

Ако някога го прочетеш

Ако някога го прочетеш.... Знай!
Скърбя за всеки чифт очи.
Скърбя за всеки поглед.
Скърбя за всякоя си дума.
Скърбя за всичката съдба.
Скърбя.
Наистина.
И плача.
И не заради подлост,
Ум,
Коварство...
Плача.
Не заради чувства.
Не заради дъжд.
Не заради лудост.
Съжалявам... И просто плача.
Съжалявам за погледи и думи.
Съжалявам, че сравнявам.
Сравнявам очи.
Сравнявам съдби.
И скърбя.
Не заради подлост.
Не заради лудост.
Не заради страст,
А просто плача.
А просто чакам
И скърбя.