Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

Крясъкът от тишина.

Крясък. Пак. И още два.

Крясък в бездна тишина.

Крясък без съдба.

Крясък - безцветна мълчина.

Писък. Пак. И още два.

Глухи, тътените на нощта.

Пак. Писъци беззвучни.

Вопли, изтъкани от самата тишина.

Поглед. Пак. И още два.

Тихо се прокрадват крясъци.

Раздират стаята спокойна.

Между две легла, тела,

студена празнина,

крясъци препускат

в неназована тишина.

Мисли. Спомени. Картини,

Зов един или пък два. 

изтъкани са от тишина.

Нишка златна в нощната тъма,

лети, вие се и гърчи, 

прескача, блъска се, разпръсква.

Нишки в нощната тъма,

всяка свети в мълчалива светлина.

Всеки спомен, всяка дума,

къпе се в мелодия от тишина.

Още идват.

Тропат, борят се.

Напират.

Напразно морят се.

Победата е звук,

деформиран,

окупиран,

многократно, който е прикриван.

Звук. 

Писък от материя.

Крясък в изблик на истерия.

Уви.

Души и крясъци от тишина.

Нощ. Ден. И още два.

Материална тишина.

Безмерна тишина.

Град от тишина.

Къща, стени от тишина.

Тъмнина. И после...

Всичко е от тишина.

Души.

Думи.

Поглед.

Целувка.

Тъмнина.

Ден.

Материя.

Метафорично на душата, казват те, сърце,

И то, и то.

Всичко наредено е.

И няма никаква разруха.

То седи, витае в тишина.

Между две легла.

Крясък, писък. Още два.

Уви, от тишина.

Момичето с белите кецове ( втора част )

   Сега, предполагам, очаквате да ви разкажа как с Михаела водихме интересен и средно-интелигентен разговор. Нали? Няма да стане.
   И мен ме е яд, де. Не си мислете, че самообладанието, лъхащо от тоя текст, се дължи на равнодушие. Равнодушието разделя хората надве групи. Също като тези на гарата. Едните са винаги равнодушни, другите - не. Не ми се слуша как вие понякога сте или не сте. Все пак всеки понякога е нещо си... Не е ли глупаво? Разделят ни по толкова жалки показатели - какъв цвят ти бил носът или колко далече си от Атлантическия океан. Фракции, групи, маси, показатели и простотии! Свеждат живота до това.
   Сигурен съм, че глупостите, които слушаме всеки ден нямат никакво значение. Не е важно какво чуваш. В повечето случаи. Важно е какво виждаш. Нещо като кроткото наблюдение на гарата - виждам идиоти, виждам тихи зубъри или шумни стратези или коварни погледи в разни посоки. Равнодушието е показател, мразя да седя до хора с равнодушен и примирен поглед. Парите са показател ( кофти, но вярно ), жал ми е да гледам как неувереността гордо се разхожда наоколо в известни марки. Не че нещо, ама е тъпо да не можеш да опознаеш някого зад всичките тея етикети, не мислите ли? Мразя да седя и  до този тип хора, които не им пука за нищо. Ти си със слушалки, защото не искаш да слушаш глупостите на околните, но пича с празния поглед до теб просто е увиснал като сопол на седалката и зяпа всичко по един и същи начин.
   Абе... Много разсъждавам. Не искам да мисля за тези неща, които не мога да поправя сам... Но мисля. Понякога. Откакто окачих сюрреалистичната пейка на стената срещу леглото ми. В тази връзка, нищо не стана с Михаела. Седях на пейката и мълчах още три минути. Тя каза, че влака идва и се разделихме. Толкоз беше. После се поздравявахме. Няколко пъти. През тея две седмици направо ми се ревеше, честно. Може ли да съм толкова тъп?! Ама честно! Казват, че момчетата като искали да ти вземат номера го вземали. Ама и аз исках. Ама нищо! Василе, много си смотан! Защо нищо не направи? Защо седиш като пън? Всеки ден. Всеки месец? Нищо не правиш? Смотльо! 
   Всеки ден това чувах в главата си. Всяка сутрин ( почти ) Михаела минаваше край мен и ми се усмихваше. Знам, че тая работа не трае вечно, момичетата са по-упорити, но все пак и на тях надали им е все тая дали някой се държи като пън или не. Оф! Нищо не искам от момичетата като цяло. Хубави са. Обаче винаги, когато се опиташ да говорите те започват да си пипат косата, да седят изпъчени, да си развяват ръцете напред-назад ( според Таня, за да си покажат лакираните нокти, които никой всъщност не забелязва ). Как да говориш нормално с тях?! Никой ли не може да води нормален разговор без да мисли за секс? То е ясно, че всички мислим за секс, ама не се очаква всеки срещнат да предизвиква такива мисли! И го казва момче. Не знам на тея момичета какво им става, ама не е приятно за гледане. Особено на гарата - там всички евтини движения, жестове и престорени смехове отекват по-ясно от където и да е другаде. Наблюдавайте!

Сега по темата с Михаела:

Само да отбележа, че в часовете на скука и зяпане единствено в пейката няма какво друго да си мисли човек. Пейките носят депресия.

   Друга сутрин. Часът е 06:14. Вокалистът на Queens of  The Stone Age мрънчи нещо. Решил съм. Днес ще говоря с Михаела и това е! Само не знам как.

   Седя и не гледам котките. Масовката от идиоти си е по местата. Добре. Сега пък Джак Уайт вие за няк'ва армия. Армия, битка, разговор. Стегни се! Михаела. Отново топлота лъха от съненото й лице. Красива е. Днес антената я няма. Забелязах, че когато минава покрай мен, имам чувството, че съм на терасата вечер и усещам вятъра ( то бива от 7-мия етаж да не го усещам ). Нещо такова е - изпълваща с живот прохлада с привкус на юлско течение. Зарежете това описание! Опитах твърде много пъти...

Снощи, предишната вечер и всяка друга вечер. И следобед:

    Страх ме е. Отвратен. Мизерен. Гнусен. Проклет. Живот. Гнусна песен на злото и на всичко. Мразя да съм вкъщи. Мразя това място. Мразя всяко място, което не наричам дом. Не мога да го нарека. Искам просто да спя. Да спя някъде, в някоя канавка и като Оскар да зяпам звездите, после да хвана сифилис и като Мопасан да описвам неща, които само аз виждам, защото само аз мога наистина да ги видя. Искам да пукна в тая шибана канавка; не искам да гледам фалшивите стени на фалшивия дом, в който всички шибани фалшиви пердета и боклуци скриват всичко истинско. Искам да бъда на гарата като някой скитник, който наблюдава всичко и го вижда правилно и изчистено. Не искам боклука на живота! 

    Всеки ден просто зяпам рисунката на пейката или си мисля за Михаела и нейната антена. Очи. Ръце. Вманиачавам се. После осъзнавам, че баща ми ми говори глупости и очаква да го слушам. Защо изобщо го очаква, когато разговорът между фалшивите стени е просто фалшив?

Да се върнем на темата.

    Михаела излезе. Станах от пейката. 

- Здравей.

   Тя се обърна.

- Здрасти. Как си?

- Добре съм, Ти?

- Спи ми се,

- Защо?

- Очевидно от недоспиване.

   Кратка пауза.

- Това не прозвуча много добре.

- Няма проблем. Просто е гадно, когато хората задават тъпи въпроси.

- Нещо такова.

    Не пътувахме заедно. Не й поисках номера. Нищо такова. Не си мислете, че стана нещо особено. Просто я попитах с кой влак пътува на обяд. Каза два и половина. Там бях. Таня не. Михаела беше сама. Говорихме. Доста. За какво ли не. Мисля, че разбираше защо бяхме там. Имаше естествено привличане, което не смятах да крия. Но аз не го показах, както не показвах нищо друго. Имаше добър вкус за музика. И четеше блогове за отглеждане на домати, когато й станеше тъпо.

   Минаха дни. Всичко се въртеше около сутрешния кратък разговор, пътуването с нея по обед, разговорите ни. Всичко беше това. Другото беше просто фонтан от някакви хора, някакви изречения и някакви мисли. Смисленото и моментното беше Михаела. Тя беше онова, което усещах, че не съм усещал преди. Не ви говоря за любов, не! В това бъдете сигурни. Веднъж тя ми каза:

- Винаги нося бели кецове.

- Защо?

- Мисля си, че така не цапам нищо, където и да ида.Бялото не цапа, само него го цапат.

   Аз мълча.

- Звучи смотано, знам.

- Звучи, но не е. Поне така мисля.

- Наистина ли?

- Да.

   Мислех за това с бялото много време. Оказа се грешно. Минаха два месеца в разговори и дойде денят, от който ме беше страх. Честно, страх ме беше. Не ме е страх, че нямам пари за автобуса или че някоя муцуна ще ме набие, нито че ще пукна. То и с мен и без мен колелото се върти. Страх ме беше, обаче, че в тоя шибан ден нищо няма да направя.

The Cycling Cycle

We all cycle in a way. Yep. We do. When we are little we are eager to get our first bicycle thrills. We are taught how to do it. And we do it. It's not easy at first, then  we got used to it and the difficulty becomes a lifestyle.
Next stage : you are a teenager and would like to feel like teenage films characters - cycling through the city, freely and carelessly of anything in this world ( but too deep as a person in a film, of course). And you do - you continue cycling but now you try new routes. You try pathways running through the forest, outside the city streets and so on. You want to be amid the life but not exactly into it, you want some time for yourself only. And you experiment with a bike and yourself. That's the transition period of falling down, losing equilibrium and getting on our feet again and again. The beautiful scenery meanwhile can be considered an advantage, too.
Post-teenage phase: what happens? You are tired of cycling on your own. You are bored by your nature and want to share the sight of a hill over there with someone that loves bicycles too. And you perhaps can have a chance to find such a person. You start cycling together. You may change it. Or several times. Or not. Mhm. Then you need to buy new bicycles.
The tutor period: you have children. Congrats! You teach them. They get their first bicycle experience. It's strange to see yourself again but somehow modified. Yep. And they took off to outside the city routes where they fall and find new people.
It's damn strange cycle, huh?!

The Zodiac Prejudice: The Railways ( Part 3 )

I'm cold as a match 

Ready to strike...

- FF

Well, Maggie got to the station. Otherwise the story would've lost its sense. Sam was sitting on a bench, staring through his glasses. Maggie stopped for a second. She was curious to know. She wanted to see what he could see. What could he see through his eyes? How did he feel about it? What was amazing, astonishing, disappointing, sad, lithle, childish, remarkable, beautiful, intriguing? What did he see?

She went on, stumbled and stepped by his side. Taken aback,he looked at her for a second, then gazing in the nowhere ( again ) said:

"Have you noticed that railway lines wave in for certain length, then split and continue in two parallel lines?"

She looked at the far division.

"Yes, you are right," she blinked, "I haven't noticed."

"Sit " he smiled at her.

Further on, they talked about little things, big things, films and songs, bands and theoretical physics, literature and trivia awkwerdness. She calmed down. He was calm.

Then Maggie asked:

"Do you know that everything has a beginning but has an end too?"

They kept silence.

"You are not right. You need to change the sentence. You need to twist it for such an unfortunate truth deserves the solace of ostentatious beauty."

"And how should it sound?" Maggie asked.

"Rather... The beginning of an end is far less the value of the mean. What do you think?"

"Too complex. Complexity sucks."

"Ok, radical."

He gazed at the nothing again.

"What would you say about ... Between the beginning and the end is all we call impractical. Impractical is what matters."

Maggie feverishly looked for a hidden message that meant he did not like her. She failed to find it.

"Yes, I like it more that way."

Sam smiled and gazed at her face. This time his glasses were all in her direction. She could read them. At least, she decided to believe what she saw. She decided for once not to let strong sense overtake the beauty of probable illusion. She wanted to believe and so did she. Just let go and answered his gaze with a look full of simple complexity, beautiful anxiety and passive desire. 

Still looking at her eyes, Sam mumbled mumbled:

"So you share my lck of pragmatism?..."

She sighed a yes.

They kissed and continued tracing the railway lines and routes together.

What happened afterwards? I can't really give an answer to this question. It is not my story to follow it. Then Maggied and Sam followed the railways but today may be the beginning of an end... Or it could have been yesterday. That is how trivial life becomes unique to some - they need just to let go and quit planning. Others, though, need planning the next second or they quit life. The trivial ending is the perfect beginning of a story - it evokes the collision of simple and complex.

What more?!

How to define an aesthete?...

On the late night train to the crappy non-hometown. It's already dark. Three more people in the department. Today was a morally-to-be-questioned day. All day I am absent in the field of my own questions. During sleep. During dreaming. During washing  my face. During drinking the dubious beverage at Zhoro's. What is the damn little object that is always on the way to getting on the journey to real psychology? One has to know their psychological pros and cons to be happy/successful/honest/peaceful. So I am trying. The train sets off. It's dark even at the isle of the damn train. There are just a few lamps out there . I can't really see the fewer trees at the depot station. They're thoroughly swallowed by the close darkness. At the other end of the department a woman of middle age is as I see just another observer of the outside-the-window darkness. She has a strange looking adornment on her maybe red hair. It's a kind of symmetrical plastic tool for keeping hair tight. Then I start thinking.
All day ( and the many days before ) I was throwing my mental baggage at the direction of people. But it was not the people. It was , actually were, two things.
Ethics and aesthetics.
That's the answer. There is no questions anymore, Hamlet.
It's the truth. People, even the whole society, have got used to hiding and killing their aesthetic feelings and aspirations for the sake of ethics. A simple but very important difference. It is vital for one to be aware of it.
Yes. The adornment. Here is how ethics makes people use the aesthetic aspect of symmetry, but doesn't allow one to give the answer symmetrically rude to a rude question.
In terms of spirituality, ethics is what gives the acknowledged frame of an aesthetic feeling. But this frame is brutal. Every frame is brutal as it is a boundary, a restriction.
What makes one an aesthete - the acknowledged symmetrical adornment or the metaphorical answer to an improper question?...