Зодиакален плейлист. Zodiacal Playlist.

Just another playlist... This one is created for Nicole.


Овен/Aries :

1) The White Stripes - Seven Nation Army
2) Imagine Dragons - Warriors
3) L7 - Shove

Телец/Taurus:

1) Bill Ryder-Jones - Two To Birkinhead
2) We Are The Ocean - Good For You
3) Noah Gundersen - Halo

Близнаци/Gemini:

1) The Kooks -Seaside
2) Lionel Richie - Say You, Say Me
3) Jack White - Lazaretto

Рак/Cancer:

1) Bon Jovi - Bed of Roses
2) Robben Ford - Poor Kelly Blues
3) Death Cab For Cutie - Black Sun

Лъв/Leo:

1) KISS - I Was Made For Loving You
2) The Runaways - Cherry Bomb
3) Nirvana - Marigold

Дева/Virgo:

1) The Zutons - Zuton Fever
2) The Last Shadow Puppets - Standing Next To Me
3) Muse - Feeling Good

Везни/Libra:

1) Tammi Terell - All I Do Is Think About You
2) Jimi Hendrix - Crosstown Traffic
3) Red Hot Chili Peppers - Otherside

Скорпион/Scorpio:

1) Muse - Supermassive Black Hole
2) Alice Cooper - Poison
3) Nickelback - S.E.X.

Стрелец/Sagittarius:

1) Slaves - Cheer Up London
2) Simple Minds - Don't You ( Forget About Me )
3) Green Day - Wake Me Up When September Ends

Козирог/Capricorn:

1) Muse - Liquid State
2) Rage Against The Machine - Killing In The Name
3) Aloe Blacc - I Need A Dollar

Водолей/Aquarius:

1) Ostava - Sex In The Morning
2) Audioslave - Show Me How To Live
3) Deep Purple - Smoke On The Water

Риби/Pisces:

1) The xx - Infinity
2) Muse - Save Me
3) The Marmozets - Move, Shake, Hide

Мина за планинските вечери

   Нощеска в Рудозем изчезват всички демони. Звучи неконвенционално и смотано, но е така. В Рудозем е така.

   През деня грее слънце. Всичко е видимо, че даже да го наречем привидно. Ярко синьото небе без облак чак до наситения ръб на планината... Там някое дете е бутнало бурканчето със зелената боя, която е очертала интензивна линия.  Детето е замазало боята по целия лист, чак до пътя вляво, а после е добавило и малко жълтеникаво отгоре - все пак, септември е. Умело и наивно, само детската кретивност създава нещо толкова ярко. По-късно и светлосенките на западното слънце идват. Точно там, някъде между залеза и сивото, очертанията на стъкления похлупак лъсват. Виждаш едва проблясващия овал на капака, на дневния си капан. 

   Тогава ти светва. Лицемерните усмивки на лелките, които от години говорят за теб. Намръщената рижа котка до супермаркета. Сянката на Съвета. Погледът ти върху гръмоотвода на кулата, която гордо стърчи срещу престарелите социалистически лебеди, олицетворяващи хармонията. В град, който само е чувал за такава. Светва ти! Няма такава заблуда в целия свят! Събрана е под капака на тоя град с размера на човешка плюнка.

   След залез всичко започва да става по-меко. Цветовете, за тях говоря. Намъкваш дебелата риза на дядо ти и слизаш чак долу до римския мост. Оттам имаш точно минута или две са наблюдаваш реката. После се чувстваш нелепо и си отиваш.

   Идва вечер. Минаваш по улиците на детството си, но понеже си слушал Simple Minds и усещаш как бунтарската ти кръв кипи в градуса на осемдесетте, показваш среден пръст на всеки завой, чиято мрачна история помниш. Прибираш се. Ядеш. Усмихваш се. Лягаш "да спиш".

   Това е единственото време, когато Рудозем става тих. Във всеки смисъл на думата тих. Не виждаш вече стъкления похлупак. Само широкото небе опира о върховете на боровете и сякаш се крепи на тях. Вселената е наплюла тазвечершното небе и е скрила Луната. Точици трептят лъстиво там горе и те омайват. Градчето, заедно с цялата му пехота и разузнавателна част, се е охладило от студения въздух и е притихнало. Всеки говор е замрял в някаква всеобща тишина. Единственият звук от дребните обитатели на обкръжаващата гора. Само аз, тихото скърцане на света и точиците горе ( т.е. наплютото от Вселената ).

   Простотата на тая картина е въздействаща единствено под тоя нощен стъклен кафез. Единствено тогава очите оценяват композицията от пейки в стил римски кенефи и табели за ближните села. В една такава проста тишина, проста ( но впечатляваща ) композиция човек съзира колко много демони обикалят градчето денем. Само скърцащите гуми на паркинга будят спомена за демоничността човешка в Рудозем. 

   Нощем в Рудозем с белите демони.

02/09/2015

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

За историята на абсолютната нула

   

   Кванти. Чух за тях от Рака, после и от Георги Господинов. 

   Имало една кванта, фотон, носеща светлина. Движеща се със скоростта на светлината. Тая кванта имала и двойнствена природа. Абе, изобщо, имало какво да се каже за нея. Както би я определил дядо в някой весел следобед, чешит. Проблемът на тази кванта бил само един. Нищожен, незначителен, биха го нарекли мнозина. Реалният проблем бил, че един път уравновесена, частицата губела масата си. 0. Абсолютна нула. 

   Е, кой би искал материално да изчезне? Много нефотони или дълбоко повлияни фотони. Въпросът е, че точно този фотон не искал да изчезва. Никак даже - харесало у да лети със светлината, да я усеща, абсорбира, да изпитва страха от максимата на крайностите. Този фотон харесвал некардиналните, променливи крайности. За него съществували нелимитирани крайности - нещо като лодките, които виждаш от брега, но всъщност никога няма да уловиш. Но (!) както всяка история предполага, имало и усложнение. Фотоните са кванти. Физично микроматериални. Почти вечни. Завидно вечни и млади. Проблемът се криел точно в тази вечност : какво щяло да стане, ако фотон изгубел масата си ( по-точно, се сдобием с нулева такава ) ? Възможно ли било някога отново да пътува със светлината? Да лети и да изразява двойнствената си природа? 

Вметка за двойнствената природа:

Дори и квантите носели понятията добри и лоши. Обезсърчителни слова за бързащите да пораснат. 

    Както всяка друга кванта, фотонът носел мечти и страхове. Добро и зло, + и - . Мрак при светлина. Полетът му ставал все по-безизмерим. Всеки полет с любимата му Светлина, той прекарвал в страх. Страх да не се уравновеси от примирение. Фотонът виждал щастието по булеварда, тъгата на талази идвала нощем. Когато слънцето изгреело и той изпитвал първите искри щастие, обаче, страхът превземаш всичко. Фотонът - полу-мрачен, полу-светъл - летял и правел всичко възможно, за да не е в зоната medium. Всяка прашинка заобикалял с едновременна светлина и мрак. Гаснел.

   Спират ли фотоните да съществуват?

   Знае ли човек?!

   Метафизично не. Не ми се вярва метафизиката да спасява удавените истории. Г. Г. знае какво е написал, аз знам какво усещам. Май е това.

   Метафизично ( толкова любимата ти дума, Кало ) ще оцелеем.

I'll Be Seeing You...

PS: А какво за фотона? ... Да оцелява ли или да се предава на абдолютната 0? ... Знам ли... Ще му направя плейлист на Абсолютната Нула.

14/08/2015

Ако някога го прочетеш

Ако някога го прочетеш.... Знай!
Скърбя за всеки чифт очи.
Скърбя за всеки поглед.
Скърбя за всякоя си дума.
Скърбя за всичката съдба.
Скърбя.
Наистина.
И плача.
И не заради подлост,
Ум,
Коварство...
Плача.
Не заради чувства.
Не заради дъжд.
Не заради лудост.
Съжалявам... И просто плача.
Съжалявам за погледи и думи.
Съжалявам, че сравнявам.
Сравнявам очи.
Сравнявам съдби.
И скърбя.
Не заради подлост.
Не заради лудост.
Не заради страст,
А просто плача.
А просто чакам
И скърбя.

Момичето с белите кецове ( втора част )

   Сега, предполагам, очаквате да ви разкажа как с Михаела водихме интересен и средно-интелигентен разговор. Нали? Няма да стане.
   И мен ме е яд, де. Не си мислете, че самообладанието, лъхащо от тоя текст, се дължи на равнодушие. Равнодушието разделя хората надве групи. Също като тези на гарата. Едните са винаги равнодушни, другите - не. Не ми се слуша как вие понякога сте или не сте. Все пак всеки понякога е нещо си... Не е ли глупаво? Разделят ни по толкова жалки показатели - какъв цвят ти бил носът или колко далече си от Атлантическия океан. Фракции, групи, маси, показатели и простотии! Свеждат живота до това.
   Сигурен съм, че глупостите, които слушаме всеки ден нямат никакво значение. Не е важно какво чуваш. В повечето случаи. Важно е какво виждаш. Нещо като кроткото наблюдение на гарата - виждам идиоти, виждам тихи зубъри или шумни стратези или коварни погледи в разни посоки. Равнодушието е показател, мразя да седя до хора с равнодушен и примирен поглед. Парите са показател ( кофти, но вярно ), жал ми е да гледам как неувереността гордо се разхожда наоколо в известни марки. Не че нещо, ама е тъпо да не можеш да опознаеш някого зад всичките тея етикети, не мислите ли? Мразя да седя и  до този тип хора, които не им пука за нищо. Ти си със слушалки, защото не искаш да слушаш глупостите на околните, но пича с празния поглед до теб просто е увиснал като сопол на седалката и зяпа всичко по един и същи начин.
   Абе... Много разсъждавам. Не искам да мисля за тези неща, които не мога да поправя сам... Но мисля. Понякога. Откакто окачих сюрреалистичната пейка на стената срещу леглото ми. В тази връзка, нищо не стана с Михаела. Седях на пейката и мълчах още три минути. Тя каза, че влака идва и се разделихме. Толкоз беше. После се поздравявахме. Няколко пъти. През тея две седмици направо ми се ревеше, честно. Може ли да съм толкова тъп?! Ама честно! Казват, че момчетата като искали да ти вземат номера го вземали. Ама и аз исках. Ама нищо! Василе, много си смотан! Защо нищо не направи? Защо седиш като пън? Всеки ден. Всеки месец? Нищо не правиш? Смотльо! 
   Всеки ден това чувах в главата си. Всяка сутрин ( почти ) Михаела минаваше край мен и ми се усмихваше. Знам, че тая работа не трае вечно, момичетата са по-упорити, но все пак и на тях надали им е все тая дали някой се държи като пън или не. Оф! Нищо не искам от момичетата като цяло. Хубави са. Обаче винаги, когато се опиташ да говорите те започват да си пипат косата, да седят изпъчени, да си развяват ръцете напред-назад ( според Таня, за да си покажат лакираните нокти, които никой всъщност не забелязва ). Как да говориш нормално с тях?! Никой ли не може да води нормален разговор без да мисли за секс? То е ясно, че всички мислим за секс, ама не се очаква всеки срещнат да предизвиква такива мисли! И го казва момче. Не знам на тея момичета какво им става, ама не е приятно за гледане. Особено на гарата - там всички евтини движения, жестове и престорени смехове отекват по-ясно от където и да е другаде. Наблюдавайте!

Сега по темата с Михаела:

Само да отбележа, че в часовете на скука и зяпане единствено в пейката няма какво друго да си мисли човек. Пейките носят депресия.

   Друга сутрин. Часът е 06:14. Вокалистът на Queens of  The Stone Age мрънчи нещо. Решил съм. Днес ще говоря с Михаела и това е! Само не знам как.

   Седя и не гледам котките. Масовката от идиоти си е по местата. Добре. Сега пък Джак Уайт вие за няк'ва армия. Армия, битка, разговор. Стегни се! Михаела. Отново топлота лъха от съненото й лице. Красива е. Днес антената я няма. Забелязах, че когато минава покрай мен, имам чувството, че съм на терасата вечер и усещам вятъра ( то бива от 7-мия етаж да не го усещам ). Нещо такова е - изпълваща с живот прохлада с привкус на юлско течение. Зарежете това описание! Опитах твърде много пъти...

Снощи, предишната вечер и всяка друга вечер. И следобед:

    Страх ме е. Отвратен. Мизерен. Гнусен. Проклет. Живот. Гнусна песен на злото и на всичко. Мразя да съм вкъщи. Мразя това място. Мразя всяко място, което не наричам дом. Не мога да го нарека. Искам просто да спя. Да спя някъде, в някоя канавка и като Оскар да зяпам звездите, после да хвана сифилис и като Мопасан да описвам неща, които само аз виждам, защото само аз мога наистина да ги видя. Искам да пукна в тая шибана канавка; не искам да гледам фалшивите стени на фалшивия дом, в който всички шибани фалшиви пердета и боклуци скриват всичко истинско. Искам да бъда на гарата като някой скитник, който наблюдава всичко и го вижда правилно и изчистено. Не искам боклука на живота! 

    Всеки ден просто зяпам рисунката на пейката или си мисля за Михаела и нейната антена. Очи. Ръце. Вманиачавам се. После осъзнавам, че баща ми ми говори глупости и очаква да го слушам. Защо изобщо го очаква, когато разговорът между фалшивите стени е просто фалшив?

Да се върнем на темата.

    Михаела излезе. Станах от пейката. 

- Здравей.

   Тя се обърна.

- Здрасти. Как си?

- Добре съм, Ти?

- Спи ми се,

- Защо?

- Очевидно от недоспиване.

   Кратка пауза.

- Това не прозвуча много добре.

- Няма проблем. Просто е гадно, когато хората задават тъпи въпроси.

- Нещо такова.

    Не пътувахме заедно. Не й поисках номера. Нищо такова. Не си мислете, че стана нещо особено. Просто я попитах с кой влак пътува на обяд. Каза два и половина. Там бях. Таня не. Михаела беше сама. Говорихме. Доста. За какво ли не. Мисля, че разбираше защо бяхме там. Имаше естествено привличане, което не смятах да крия. Но аз не го показах, както не показвах нищо друго. Имаше добър вкус за музика. И четеше блогове за отглеждане на домати, когато й станеше тъпо.

   Минаха дни. Всичко се въртеше около сутрешния кратък разговор, пътуването с нея по обед, разговорите ни. Всичко беше това. Другото беше просто фонтан от някакви хора, някакви изречения и някакви мисли. Смисленото и моментното беше Михаела. Тя беше онова, което усещах, че не съм усещал преди. Не ви говоря за любов, не! В това бъдете сигурни. Веднъж тя ми каза:

- Винаги нося бели кецове.

- Защо?

- Мисля си, че така не цапам нищо, където и да ида.Бялото не цапа, само него го цапат.

   Аз мълча.

- Звучи смотано, знам.

- Звучи, но не е. Поне така мисля.

- Наистина ли?

- Да.

   Мислех за това с бялото много време. Оказа се грешно. Минаха два месеца в разговори и дойде денят, от който ме беше страх. Честно, страх ме беше. Не ме е страх, че нямам пари за автобуса или че някоя муцуна ще ме набие, нито че ще пукна. То и с мен и без мен колелото се върти. Страх ме беше, обаче, че в тоя шибан ден нищо няма да направя.

Момичето с белите кецове ( част първа )

   Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
   Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
   Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?

06:14   Котките се въртят.Скука.

06:16   Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!

06:17   Трябва да идвам по-късно. От утре.

след 30 секунди    Кого залъгвам?

06:19   Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.

  И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
                                           Пояснение: 

   Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.

 
   Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.

- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.

   Смях.

   Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
   Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
   Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...

- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
 
    Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.

- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?

   Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!

- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.

    Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
    Добре, прескачам скучните неща.
    Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
    Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
   Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
    Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
    Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
    Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът  - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?

- Сюрреалистично.

    Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!

- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.

Мълчание.

- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.

И така започна, приятели, така започна.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Cycling Cycle

We all cycle in a way. Yep. We do. When we are little we are eager to get our first bicycle thrills. We are taught how to do it. And we do it. It's not easy at first, then  we got used to it and the difficulty becomes a lifestyle.
Next stage : you are a teenager and would like to feel like teenage films characters - cycling through the city, freely and carelessly of anything in this world ( but too deep as a person in a film, of course). And you do - you continue cycling but now you try new routes. You try pathways running through the forest, outside the city streets and so on. You want to be amid the life but not exactly into it, you want some time for yourself only. And you experiment with a bike and yourself. That's the transition period of falling down, losing equilibrium and getting on our feet again and again. The beautiful scenery meanwhile can be considered an advantage, too.
Post-teenage phase: what happens? You are tired of cycling on your own. You are bored by your nature and want to share the sight of a hill over there with someone that loves bicycles too. And you perhaps can have a chance to find such a person. You start cycling together. You may change it. Or several times. Or not. Mhm. Then you need to buy new bicycles.
The tutor period: you have children. Congrats! You teach them. They get their first bicycle experience. It's strange to see yourself again but somehow modified. Yep. And they took off to outside the city routes where they fall and find new people.
It's damn strange cycle, huh?!

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

The Love Gathered in a Mix Tape

Love is a matter of eternal questions. Yes. There is no right definition. Love is just love. And when love meets music, what happens? Do we collect the love into our most memorable songs or love fills the moment of the song and later on it is past?  Or do the music keeps the love sounding into the void ?
Recently I've read Love is a Mix Tape by Rob Sheffield. It is an amazing book! Undoubtedly! Definitely! It is a life woven into string, songs and remarkable non-turns. Every chapter welcomes with a list of songs taped. I asked myself. What is it about? Is it about life? or is it about love? Or love to music? Is there a clear answer for my vision? No.
Love is a happening. Love is not an object or subject. But neither is music. It is a soul. Strangely, non of us realises how amusing can  Difference be before living through it. For example, how different love can be from in love? If you have been in loved, you can undoubtedly remember a song or two that marks your crush. Oblivion by Bastille is a sample in terms of my crush. It was a long-time crush dedicating me to total obsession with this song. The song now reminds me of these September days during which I waited. Just waited to meet a pair of eyes. Not this piece of music is a reminder and carries my story. But... Is it the story that marked the song or the song marked my story?...
These questions raised while I was reading the book. If I was in loved once and now I just listen to these songs what will happen? Metaphysics can't really help here, huh? It is more of a component than a solution. The author says that if you gather all your mix tapes in one place, you'll get the story of your life. It is a brilliantly said truth. Spoken out loud. I often think of summarising my story so far, but I am not sure if some time later my story will receive a totally different meaning.
Can we say our musical history can be taken into new aspects? Is I possible to change our so-far history only by a single sip of coffee at the station?!
There are so many questions about love and music and history. They ate actually too much. The one thing that Rob Sheffield taught me for sure is that music is a carrier of love. Love at any level. Love of anyone to anyone. Love in the cake you ate yesterday under Sting's Desert Rose. Love is everywhere in everything. Music is also everywhere. It is glorious power that knows no obstacle to enchant both souls and minds. Music keeps safe the love you felt that day on the train. Music is what preserves it after you got distracted.
Thanks Rob! :)
I'll remember what you said and keep it into Losing My Religion day after day. Ok, I've just overdramatized this blog. I am quitting now. You all got the point. Listen the music and feel what you feel. You will feel it again sometime in prospect. :)