В момента се намирам в период от живота си, който всички ми казват, че е много важен. Не споря с тях. Или поне не открито, защото това, което твърдят е вярно, но имаме различни гледни точки.
Колко е важно да завършиш добре. Да те приемат в някоя елитна специалност. Е, ако няма да е елитна, поне да е популярната стълба към успеха. Е, поне за децата на лелите от махалата. Важно е да изковеш нещо, което дори не знаеш дали ти харесва. То кой въобще те пита... И изведнъж се замислям. Заради тези неща ли е определящ периода? Заради притежанието на студентска книжка? Заради фактът, че и "нащо учи" ли? Някак... на местно ниво сме загубени в един порочен кръговрат, който мачка всичко чисто, всяка ясна концепция става неясна...
От един човек чух, че си пожелава животът да не го смачка. Звучи като нещо адски клиширано, но замислете се. Руслото смачква листа, на който с години сме писали и писали разни чернови на себе си. Задрасквали сме хора, идеи, планове, рисували сме сърца и ливаги посвещения, оставяли сме празни места с надеждата да се върнем и да ги запълним след години. Аз обичам да виждам у хората този лист. Той всъщност е най-искреното нещо, което някой създава. После тази чернова-шедьовър е смачкана и изхвърлена. Няма ги планираните пътешествия, години на размисъл, няма я мъдростта, няма ги и сутрините по бреговете на черноморските села, за които сме си мечтали, няма я Ана, чието име сме оградили в сърце от син химикал. Изведнъж се оказваме сами пред голямата кофа, която алчно гледа нашия лист и знае какво ще стане.
И то става. Потегляме по общовъзприетия път на българското ( да не кажа и световното ) образование и забравяме какво сме планирали. Сега сме разумни хора и ще се грижим за себе си. Обаче все още помним солената усмивка на морето, дъхът на първите банички по гарите и още куп спомени, които сме оставили на листа. Това е болест, от която се страда. Тя не е болест, която боли остро. Това си е просто болестта на 21-ви век. Страхът да излезем от лесния път.
Какво се търси за една болест? Лекарство. Какво е лекарството за страданията на всяка личност? Да не мислите, че има толкова много шишенца, колкото и хора? Всеки мъкне някаква болест. Мислим, че ни трябва лек по-различен от този на другите, а всъщност ни трябва едно единствено нещо: плацебо.
Няма смисъл да се впускам в повече разсъждения. Оттук всеки нека помисли, за да си помогне. Лекарството, което трябва на всеки един от нас, е да погледне в себе си без да извръща очи. Нужно е да приемем решенията си. Но добре е и да знаете, че страхът не е решение, което се приема. То е като изневярата, която винаги събужда съмнения. Да приемем себе си и решенията си е плацебо. А какво е по-ефикасно от плацебо, когато говорим за индивидуално лечение? Всеки знае от какво се нуждае и на него се полага да приеме какво иска и да си го набави. А плацебото е вяра. Вярата, че кофата не е бездънна. Плацебо е вярата, че на дъното на кофата ще намерим черновата и ще я допълним със същата чиста съвест, с която сме я започнали.
Така че - да. Този етап е важен. Важно е да разголиш душата си пред себе си и да огледаш какво ти показва. Важно е да последваш това. Или поне никога да не го смачкаш. Никой не обича да го мачкат.
Изводът на Мина е, че се нуждаем от малко повече любов към черновите. Те са това, което е направило този етап важен. Едно есе без чернова е или пълно лицемерие, или огън. А един човек без чернова е... абе, хайде Мина този път да замълчи.
 |
| Накъде да ходя? Снимка: Мина Константинова |
Колко е важно да завършиш добре. Да те приемат в някоя елитна специалност. Е, ако няма да е елитна, поне да е популярната стълба към успеха. Е, поне за децата на лелите от махалата. Важно е да изковеш нещо, което дори не знаеш дали ти харесва. То кой въобще те пита... И изведнъж се замислям. Заради тези неща ли е определящ периода? Заради притежанието на студентска книжка? Заради фактът, че и "нащо учи" ли? Някак... на местно ниво сме загубени в един порочен кръговрат, който мачка всичко чисто, всяка ясна концепция става неясна...
От един човек чух, че си пожелава животът да не го смачка. Звучи като нещо адски клиширано, но замислете се. Руслото смачква листа, на който с години сме писали и писали разни чернови на себе си. Задрасквали сме хора, идеи, планове, рисували сме сърца и ливаги посвещения, оставяли сме празни места с надеждата да се върнем и да ги запълним след години. Аз обичам да виждам у хората този лист. Той всъщност е най-искреното нещо, което някой създава. После тази чернова-шедьовър е смачкана и изхвърлена. Няма ги планираните пътешествия, години на размисъл, няма я мъдростта, няма ги и сутрините по бреговете на черноморските села, за които сме си мечтали, няма я Ана, чието име сме оградили в сърце от син химикал. Изведнъж се оказваме сами пред голямата кофа, която алчно гледа нашия лист и знае какво ще стане.
 |
| Гледай нагоре. Снимка: Люк Харт |
И то става. Потегляме по общовъзприетия път на българското ( да не кажа и световното ) образование и забравяме какво сме планирали. Сега сме разумни хора и ще се грижим за себе си. Обаче все още помним солената усмивка на морето, дъхът на първите банички по гарите и още куп спомени, които сме оставили на листа. Това е болест, от която се страда. Тя не е болест, която боли остро. Това си е просто болестта на 21-ви век. Страхът да излезем от лесния път.
Какво се търси за една болест? Лекарство. Какво е лекарството за страданията на всяка личност? Да не мислите, че има толкова много шишенца, колкото и хора? Всеки мъкне някаква болест. Мислим, че ни трябва лек по-различен от този на другите, а всъщност ни трябва едно единствено нещо: плацебо.
Няма смисъл да се впускам в повече разсъждения. Оттук всеки нека помисли, за да си помогне. Лекарството, което трябва на всеки един от нас, е да погледне в себе си без да извръща очи. Нужно е да приемем решенията си. Но добре е и да знаете, че страхът не е решение, което се приема. То е като изневярата, която винаги събужда съмнения. Да приемем себе си и решенията си е плацебо. А какво е по-ефикасно от плацебо, когато говорим за индивидуално лечение? Всеки знае от какво се нуждае и на него се полага да приеме какво иска и да си го набави. А плацебото е вяра. Вярата, че кофата не е бездънна. Плацебо е вярата, че на дъното на кофата ще намерим черновата и ще я допълним със същата чиста съвест, с която сме я започнали.
 |
| Ето ти чернова! Снимка: Мина Константинова |
Така че - да. Този етап е важен. Важно е да разголиш душата си пред себе си и да огледаш какво ти показва. Важно е да последваш това. Или поне никога да не го смачкаш. Никой не обича да го мачкат.
Изводът на Мина е, че се нуждаем от малко повече любов към черновите. Те са това, което е направило този етап важен. Едно есе без чернова е или пълно лицемерие, или огън. А един човек без чернова е... абе, хайде Мина този път да замълчи.
