По дяволите.
Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.
Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.
Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега ) е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?
Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?
Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.
Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.
До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.
Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.
Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.
Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега ) е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?
Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?
Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.
Значението на детайла, снимка на Мина Константинова
Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.
До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.
No comments:
Post a Comment