Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

За дефиницията на всичко, няколко и достатъчно

   Петък следобед. Знойно юнско слънце надува самотата на счупената пейка. На гарата. Мисли. Пек. Това е всичко, което може да се опише.

    Но има и няколко фактора: 1) очаквам едно пристигане, 2) до мен лежи бутилка кола с приятно съскащ поздрав при отваряне, 3) имам слушалки и плейлист за такива дни, 4) което прави пека поносим. Това ми е достатъчно.

     От друга страна, мисля си, че нямам нищо, ако нямам до мен някого, с когото да си кажа това и да се надсмея на пека в триумфален напън на мускулите ми. 

     И ето я мисълта : как се дефинира количеството в понятията "всичко " , " достатъчно" и "нищо" ?! Какво се крие в тези думи? Кое е истинското им значение, което сме загубили днес в досадата на пътя си? Толкова ли са различни тези понятия?!?

    Веднъж един пътник ми каза, че го озадачавало големината на стойността на "няколко". Не било малко, значи е достатъчно. Добре, страннико, да приемем, че си прав. Кое е достатъчно за теб? Разнообразието има ли значение или не? Понякога казваме, че 27 броя игли са малко. Друг път твърдим, че седем карамфила са твърде много. Има ли значение дали имате 20 игли и 7 карамфила, или обратното? Мислите ли, че ако имате немалко познати, значи имате достатъчно познание за човешките умове?

    Може и така да мислите. Не знам. Аз не мисля така. Но пък какво ли ви интересува какво мисли един отвеян ум на един отвеян фен на влакове?... 

     Да се върнем на Теорията за Големия взрив. Малко научно стана, но спокойно - аз не съм много добра в науките, така че няма да задълбаваме в термините. Преди няколко мощни кълбенца енергия да се поочукат едно в друго и да стане експлозия, какво е била Вселената? Една голяма торба с огън? Или вакуумирана тъмнина? Знаем ли? Не. Значи сама по себе си тази Вселена е била достатъчна, никаква и всякаква. На нас ни е достатъчно, че днес атомите съществуват, а за миналото на космоса - той е бил и всичко, и нищо. Днес все още е. За някои е всичко, което имаме, за други - едно голямо нищо, от което  очакваме твърде много. Не зная кое е правилното... Сигурно няма и да разбера.

    Храната. Какво е за вас храната? Всичко, което ви трябва, за да оцелеете? Достатъчна да излекува раните, нанесени от външния свят? Нищо без семейството ви да е цяло? 

    Познавам един човек. Вие също. Всеки познава поне един човек. Доколкото познанието е възможно. За юнските дни на припек и равнодушие Космо ( нека така да е наречен в името на анонимността ) беше всичко. Едно голямо конкретно обобщаващо привличащо магическо Всичко. Без възможност за друга дефиниция. В дните, когато Космо го нямаше, достатъчно беше да знам, че ще видя Космо. ( това измислено Космо започва да ме дразни - всеки драматизъм в разказа умира така... :/ ) На другия ден той щеше да е на гарата и да зяпа релсите. Или самата гара. Тази мисъл беше достатъчна под всичката пот на живеенето. После, спрях да говоря с Космо. Все по-рядко можех да му кажа нещо, което само странния му мозък ще отчете като интересно. 

   Нищото. Ще питате за нищото ( ако вече не сте отегчени до смърт от тоя тривиален разказ... Но все пак, хора, блог е! Естетски! Нещо все трябва да говоря за естетики и чувства, разберете! ). Нищото дойде после. Нямам предвид, че не чувствах нищо и ей такива тийнейджърски драми - не. Просто една сутрин видях две очи ( на Космо, ако не се подразбира ). Те бяха изказ на всичко, достатъчно и нищо. Като най-искрените прозорци към душата на някого, двете очи си гледаха, полуотворени, и нищо не беше необичайно. Юнска сутрин. Няма припек все още. Нищо не е по-красиво от двете очи.

    Това не ми е поуката за нищото. Само споделям нещо лично. Космо, надявам се, че ще оцениш колко много струва на естета да замени името ти с тъпо-скалъпеното не име "Космо". Но си има аналогия. За всеки случай.

    Дами и господа, това беше тазвечерното ми "велико разсъждение" за живота. Точка. Пунто. Финито.

     Лека вечер и мислете за понятията и дефинициите, деца на природата!

Defining everything, a few and enough

Friday noon. The sweltering Sun of June expands the loneliness of  the broken bench. Station. Thoughts. Suffocating heat. That's everything that can be described.

There are a few factors though : 1) the expectation of an arrival, 2) a bottle of coke lies beside me greeting one with pleasantly fizzy noise, 3) I have headphones and proper playlist for such days, 4) which makes the heat bearable. That's enough for me.

However, I suppose I have nothing if not a person to share this with and laugh with in a triumphal strain of my muscles. 

And here comes the thought : how to define the quantity of the terms everything, enough and nothing ?! What hides in these words? What is their real meaning we have today lost on the tedious road? Are these conceptions so different?!?

A traveler once told me he was self-questioned about the size of the term "a few". If it's not little, it's enough. Ok, stranger, let us accept your theory. What is enough for you? Does variety matter to you? Sometimes we say 27 needles are too few. Sometimes 7 carnations are too many. Does it matter if you have 20 needles and 7 carnations or vice versa? Do you think when having not too few acquaintances you have acquired enough knowledge about humane minds?

You may thinks so. I can't know. I don't. But why would you care what a wandering mind of a wandering trains fan thinks? ...

Let's get back there, on the Theory of The Big Bang. It sound too scientific, but don't worry - I'm not good at sciences so I won't dig into terms. What the Universe was before a few balls of energy hewed and a big explosion was generated? A big bag of fire? Or vacuumed darkness? Do we know? We don't. So in its essence this Universe was enough, nothing and everything. Today it's enough for us atoms exist, and about the past of space - it was both everything and nothing. Today it still is. Some consider it everything we could possibly have, others think it's one huge nothing we expect too much of. I don't know the truth... Probably I'll never get it.

Food. What is food for you? Everything you need to survive? The enough dose of cure to heal wounds others did  to you? Nothing without a whole family?

I know a person. Well, everyone does. Everyone knows at least one person. As far as knowing is possible. Cosmo ( let us call him like that in the sake of anonymity ) was everything in those June days of heat and indifference. One big objective summarising attractive magical Everything. No other definition possible. The days I didn't see Cosmo, it was enough to know I will see Cosmo ( this made-up name already starts to irritate me - dramatism in the story dies like this... ;/ ) . He would be at the station the next day staring at the railway lines. Or the station itself. This thought was a generator under the sweat of living. Then, I stopped talking to Cosmo. On rare occasion I could share something only his strange mind would accept as intresting.

The Nothing. You would ask about the nothing in this story ( if you've not been already bored to death by this trivial story... But still, guys, it's a blog! Aesthetics-related! I should talk about aesthetics and feeling, do undesrtand! ) The nothing came later. I don't mean not feeling anything and such cheesy teenage drama bullshit - no. Just one morning I saw two beautiful eyes  ( Cosmo's if not clear enough ) .They said everything, nothing and enough. As the most sincere windows to one's soul, these two eyes just watched, semi-opened and nothing was unusual. June morning. No sweltering heat yet. Nothing more beautiful than these eyes.

That's no the moral about The Nothing. Just sharing something private. Cosmo, I hope you'll understand how much it costs to the aesthete to call you with the unreal stupid made-up not-name Cosmo. But it has analogy. Just in case.

Ladies and gentelmen, that was tonight's great myself pondering about life. Fullstop. Punto. Finito. 

Have a great night, and have in mind concepts and definitions, children of the nature!

 

Размисли за хората и гларусите

   Гларусите и хората са твърде еднакви. Гларусите и хората сигурно са живеели заедно, обаче понеже са си омръзнали взаимно са се разделили по-късно. Гларусите и хората са толкова предвидими.

  Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате. 

   Основни показатели, че сте гларус:

1) Мислите си, че не сте.

2) Обаче сте.

3) И толкоз.

   Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.

   Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка надвечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи. 

   Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любимия.

   Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката. 

   Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.

 ***

Thoughts about people and seagulls

People and seagulls are too similar.  Probably seagulls and people have lived together but due to shared boredom of each other they have later on split. Seagulls and people are so predictable.

If on a random day you walk on the terraces of the coastal curves, you will hear the melancholy of the bothersome seagulls. Screaming and screaming... Screaming and inhaling your own air. And shitting in the air you inhale. What can I say - symbiosis?!....  So, when you hear those noisy birds, do think ( or don't - I've already done it; my thought is not of such importance ) how similar we are with seagulls. Seagulls circle around, murmuring through the sky with their screams unclear in terms of origin. People always murmur and always with a reason. The rest are busy mentioning how beautiful  and perfect everything is. Seagulls fly around you, bothering you with their beast-like screams. Passenger on public transport tell the story of their plums jam so loudly that you can be certain about engagement with the noisy seagulls above the accommodation you had in Sozopol. When you see a pair of seagulls on a rock you consider them in love for such pesky screams can be put up with only if  belonging to the beloved. But they split. Well, it's the same with people - you think you're in love and ok with all the melancholic/ histerical bullshit talking but later realise you're not in love to that extent and just go away.

Main indicators you are a seagull :
1) You consider youself not
2) But you are.
3) That's it.

Oh, hideous seagulls, I am so fond of your shitty screams and so curious what you think about... What stand behind your melancholic presence.... People are seagulls too, do know! You believe they are not, but they are.
I know a story, an old man selling his production of fig jam told me about it; his daughter fell in love with a seagulls - a big and white seagulls and generally nice seagull, the girl sat on the rocks every afternoon and watched the seagull flying above her. Every day at twilight she sat on these rocks, quietly bewitched of the screaming bird's fly, she wasn't bothered by the screams - in her eyes this seagulls was perfect with all his flaws, so she waited him to land on the near rock and to look at her. You see, seagulls are quite unattractive creatures, but the girl couldn;t see the seagull as an ugly and noisy creature, it was for her the most beautiful bird singing the most beautiful words,
So, there's the point - love between seagulls and people is possible! However, the girl didn't know how to read this silent bird's look. Every day she tried so hard to understand.
She woke up with this thought ( about the seagull's look ) , daytime she sold her father's jam and in the late afternoons the old man took his shift with the compassionate silnce of a parent so as to free his daughter and she could run towards the rocks obssessed with this uncertain love, sit and watch her beloved's flying.
The bad thing here is this story has an end as every other. Today the rock still lies there, The rock with a label. The girl's name on the label. A bit too melodramatic, though true... There the girl left and the old man sells his jam alone now.
There is no moral in this story, dear people. If you expected to illicit a great sentence about life and such bullshit - wrong. Everything is one big portion of sensitivity, experience and that's it. No morals. No sentences. Every man is a seagull. But some seagulls are men.
That's it.

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.

Момичето с белите кецове ( част първа )

   Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
   Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
   Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?

06:14   Котките се въртят.Скука.

06:16   Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!

06:17   Трябва да идвам по-късно. От утре.

след 30 секунди    Кого залъгвам?

06:19   Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.

  И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
                                           Пояснение: 

   Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.

 
   Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.

- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.

   Смях.

   Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
   Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
   Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...

- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
 
    Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.

- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?

   Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!

- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.

    Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
    Добре, прескачам скучните неща.
    Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
    Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
   Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
    Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
    Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
    Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът  - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?

- Сюрреалистично.

    Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!

- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.

Мълчание.

- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.

И така започна, приятели, така започна.

Why are you around?...

There are always people around us. Wheter they are the school clique of idiots or our friends that we adore, they are undoubtedly around us. Like the Sun and stars around. Uhh, sounds too romantic.
Think.
Who comes to your mind first?
You mum.
Your beloved.
Your what?
So, have you asked yourself the question why are these people round? Do we deserve their natural presence in our life? Even the smelly idiot sitting next to you in the bus everyday is naturally situated there by a random universal power.

But                                                                                         WHY?

There are numerous question about this mysterious phenomenon. I wonder if we are all in the same dimension sometimes. Are we meant to meet here and now? Are we meant to become friends? Why are you then walking the opposite direction to the cafe today, mate? Are you here and now? Do you see me or is the Universe an obstacle?

Is there a mistique barrier that we can't see through? There are so many people in our lives and, in the same time, so many that we won't ever know... We won't be able to feel those around.

Is it real guys?
Is it real that all of us live in different shades and just pass by,  never knowing what we slipped through that lazy break?
If it is the Universe that divides us, why does it care so much? It is already a whole huge bag of different colours and people and emotions and everything. It is a balanced mess.
Does it stop us from being here and now for the sake of being somewhere there one day?