Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Ако някога го прочетеш

Ако някога го прочетеш.... Знай!
Скърбя за всеки чифт очи.
Скърбя за всеки поглед.
Скърбя за всякоя си дума.
Скърбя за всичката съдба.
Скърбя.
Наистина.
И плача.
И не заради подлост,
Ум,
Коварство...
Плача.
Не заради чувства.
Не заради дъжд.
Не заради лудост.
Съжалявам... И просто плача.
Съжалявам за погледи и думи.
Съжалявам, че сравнявам.
Сравнявам очи.
Сравнявам съдби.
И скърбя.
Не заради подлост.
Не заради лудост.
Не заради страст,
А просто плача.
А просто чакам
И скърбя.

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.