Момичето с белите кецове ( част първа )

   Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
   Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
   Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?

06:14   Котките се въртят.Скука.

06:16   Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!

06:17   Трябва да идвам по-късно. От утре.

след 30 секунди    Кого залъгвам?

06:19   Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.

  И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
                                           Пояснение: 

   Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.

 
   Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.

- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.

   Смях.

   Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
   Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
   Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...

- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
 
    Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.

- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?

   Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!

- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.

    Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
    Добре, прескачам скучните неща.
    Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
    Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
   Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
    Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
    Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
    Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът  - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?

- Сюрреалистично.

    Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!

- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.

Мълчание.

- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.

И така започна, приятели, така започна.

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

The Love Gathered in a Mix Tape

Love is a matter of eternal questions. Yes. There is no right definition. Love is just love. And when love meets music, what happens? Do we collect the love into our most memorable songs or love fills the moment of the song and later on it is past?  Or do the music keeps the love sounding into the void ?
Recently I've read Love is a Mix Tape by Rob Sheffield. It is an amazing book! Undoubtedly! Definitely! It is a life woven into string, songs and remarkable non-turns. Every chapter welcomes with a list of songs taped. I asked myself. What is it about? Is it about life? or is it about love? Or love to music? Is there a clear answer for my vision? No.
Love is a happening. Love is not an object or subject. But neither is music. It is a soul. Strangely, non of us realises how amusing can  Difference be before living through it. For example, how different love can be from in love? If you have been in loved, you can undoubtedly remember a song or two that marks your crush. Oblivion by Bastille is a sample in terms of my crush. It was a long-time crush dedicating me to total obsession with this song. The song now reminds me of these September days during which I waited. Just waited to meet a pair of eyes. Not this piece of music is a reminder and carries my story. But... Is it the story that marked the song or the song marked my story?...
These questions raised while I was reading the book. If I was in loved once and now I just listen to these songs what will happen? Metaphysics can't really help here, huh? It is more of a component than a solution. The author says that if you gather all your mix tapes in one place, you'll get the story of your life. It is a brilliantly said truth. Spoken out loud. I often think of summarising my story so far, but I am not sure if some time later my story will receive a totally different meaning.
Can we say our musical history can be taken into new aspects? Is I possible to change our so-far history only by a single sip of coffee at the station?!
There are so many questions about love and music and history. They ate actually too much. The one thing that Rob Sheffield taught me for sure is that music is a carrier of love. Love at any level. Love of anyone to anyone. Love in the cake you ate yesterday under Sting's Desert Rose. Love is everywhere in everything. Music is also everywhere. It is glorious power that knows no obstacle to enchant both souls and minds. Music keeps safe the love you felt that day on the train. Music is what preserves it after you got distracted.
Thanks Rob! :)
I'll remember what you said and keep it into Losing My Religion day after day. Ok, I've just overdramatized this blog. I am quitting now. You all got the point. Listen the music and feel what you feel. You will feel it again sometime in prospect. :)

How to define an aesthete?...

On the late night train to the crappy non-hometown. It's already dark. Three more people in the department. Today was a morally-to-be-questioned day. All day I am absent in the field of my own questions. During sleep. During dreaming. During washing  my face. During drinking the dubious beverage at Zhoro's. What is the damn little object that is always on the way to getting on the journey to real psychology? One has to know their psychological pros and cons to be happy/successful/honest/peaceful. So I am trying. The train sets off. It's dark even at the isle of the damn train. There are just a few lamps out there . I can't really see the fewer trees at the depot station. They're thoroughly swallowed by the close darkness. At the other end of the department a woman of middle age is as I see just another observer of the outside-the-window darkness. She has a strange looking adornment on her maybe red hair. It's a kind of symmetrical plastic tool for keeping hair tight. Then I start thinking.
All day ( and the many days before ) I was throwing my mental baggage at the direction of people. But it was not the people. It was , actually were, two things.
Ethics and aesthetics.
That's the answer. There is no questions anymore, Hamlet.
It's the truth. People, even the whole society, have got used to hiding and killing their aesthetic feelings and aspirations for the sake of ethics. A simple but very important difference. It is vital for one to be aware of it.
Yes. The adornment. Here is how ethics makes people use the aesthetic aspect of symmetry, but doesn't allow one to give the answer symmetrically rude to a rude question.
In terms of spirituality, ethics is what gives the acknowledged frame of an aesthetic feeling. But this frame is brutal. Every frame is brutal as it is a boundary, a restriction.
What makes one an aesthete - the acknowledged symmetrical adornment or the metaphorical answer to an improper question?...