Лятото на 2017-та бълва едни от последните си задушни вечери, алени дини и обещания за мечти, които се превръщат в реалност. Честно казано, аз се наслаждавам на тези последни дни като малко дете, което някой аха-аха е хванал утре за ръката и е завел в училищния двор.
Въпреки че мрънкам на всичките си приятели колко съм разочарована от лятото тази година, все пак има и положителни страни. Не съм вярвала, че ще го кажа, но някак е приятно да знаеш, че нещата вече зависят от теб доколкото е възможно. Готвя се за много нови проекти, идващи през есента, наблюдавам хората и без да пиша се опитвам да измъкна есенцията на движенията и звуците около мен, събирам идеи, планирам ги, отказвам се, пак се навивам, опитвам се да структурирам идващото и да го посрещна с отворено сърце.
Въпреки грандиозните ми планове за това лято, което трябваше едва ли не да прекарам по палатки и автобуси, осъзнавам, че научих доста неща. Тези неща се чуват, но не се разбират, докато не дойде реалността. Не може да ти се обясни защо ще пропуснеш чудесни възможности на драго сърце, за да седиш у вас и да чакаш обаждане на важен за теб човек. Не може да ти се обясни какво е да говориш с някого, да се качиш в кола и да започнеш да нахвърляш скици на живота му за следващите десет години. Не може да ти се обясни какво е да замръзваш на Альоша половин час преди изгрев слънце, да си разбрал, че броенето до 12 приключва след около час и да си тръгнеш, защото нямаш потребност от тази фаза вече. Не може да ти се обясни какво е да се разделяш с хора, ако не си.
Докато гледах някои постове в Instagram през последните седмици, отново се сетих за онова твърдение, че човек е човек, когато е на път. Докато човек пътува - независимо дали физически или психически, той се сблъсква с това, което го оформя. Отворения път, смърдящите тениски, раниците, в които се запитат кабели и чорапи, разговорите и НЕразговорите в крайпътните села, срещите с възрастни хора, в които още пламти искрата на младостта - всичко това е само част от нещата, които ни предразполагат да сме себе си. Пътуването е своеобразна медитация, при която осъзнаваме колко незначителни са филмите в главата ни, колко нереални са мислите ни. Пътуването е като да тичаш и да се надрусаш от кислорода, който те заобикаля. ( бтв,
проверете това - наистина се случва физиологично :Д )
Човекът е човек, когато е на път, защото няма място за малки въпросчета и малки размисли. Когато пътуваш всичко е голямо - питаш големи въпроси и разсъждаваш в голям мащаб. Когато си себе си - без злободневните навици, клюки и простотии - съзнанието ти се отваря и е готово да приеме нови отговори. Наистина пътуването е като медитация - или го правиш наистина, или просто не се получава нещо. Пътуването е осъзнатата цел на човека към себе си. Няма значение дали четете това и сте обиколили няколко континента, или най-далечното Ви посещение е било при бабата в другия край на селото. Пътят, по който човекът е Човек, е духовен - може да го преминем по релси, чрез книги, чрез новини или изкуство, но пътят е движещата сила, която отприщва големите въпроси.
А колкото по-големи въпроси има, толкова по-чист и красив става пътят.
Така че, ако сте като мен, и лятото ви е преминало в дремене и някое друго ново занимание, не мислете, че сте го пропилели. Една прочетена книга, една нова мечта или един малък въпрос по-малко - вие сте на правилния път. :)
"Пишещият естет" във Facebook
Въпреки че мрънкам на всичките си приятели колко съм разочарована от лятото тази година, все пак има и положителни страни. Не съм вярвала, че ще го кажа, но някак е приятно да знаеш, че нещата вече зависят от теб доколкото е възможно. Готвя се за много нови проекти, идващи през есента, наблюдавам хората и без да пиша се опитвам да измъкна есенцията на движенията и звуците около мен, събирам идеи, планирам ги, отказвам се, пак се навивам, опитвам се да структурирам идващото и да го посрещна с отворено сърце.
Въпреки грандиозните ми планове за това лято, което трябваше едва ли не да прекарам по палатки и автобуси, осъзнавам, че научих доста неща. Тези неща се чуват, но не се разбират, докато не дойде реалността. Не може да ти се обясни защо ще пропуснеш чудесни възможности на драго сърце, за да седиш у вас и да чакаш обаждане на важен за теб човек. Не може да ти се обясни какво е да говориш с някого, да се качиш в кола и да започнеш да нахвърляш скици на живота му за следващите десет години. Не може да ти се обясни какво е да замръзваш на Альоша половин час преди изгрев слънце, да си разбрал, че броенето до 12 приключва след около час и да си тръгнеш, защото нямаш потребност от тази фаза вече. Не може да ти се обясни какво е да се разделяш с хора, ако не си.
Докато гледах някои постове в Instagram през последните седмици, отново се сетих за онова твърдение, че човек е човек, когато е на път. Докато човек пътува - независимо дали физически или психически, той се сблъсква с това, което го оформя. Отворения път, смърдящите тениски, раниците, в които се запитат кабели и чорапи, разговорите и НЕразговорите в крайпътните села, срещите с възрастни хора, в които още пламти искрата на младостта - всичко това е само част от нещата, които ни предразполагат да сме себе си. Пътуването е своеобразна медитация, при която осъзнаваме колко незначителни са филмите в главата ни, колко нереални са мислите ни. Пътуването е като да тичаш и да се надрусаш от кислорода, който те заобикаля. ( бтв,
проверете това - наистина се случва физиологично :Д )
Човекът е човек, когато е на път, защото няма място за малки въпросчета и малки размисли. Когато пътуваш всичко е голямо - питаш големи въпроси и разсъждаваш в голям мащаб. Когато си себе си - без злободневните навици, клюки и простотии - съзнанието ти се отваря и е готово да приеме нови отговори. Наистина пътуването е като медитация - или го правиш наистина, или просто не се получава нещо. Пътуването е осъзнатата цел на човека към себе си. Няма значение дали четете това и сте обиколили няколко континента, или най-далечното Ви посещение е било при бабата в другия край на селото. Пътят, по който човекът е Човек, е духовен - може да го преминем по релси, чрез книги, чрез новини или изкуство, но пътят е движещата сила, която отприщва големите въпроси.
А колкото по-големи въпроси има, толкова по-чист и красив става пътят.
Така че, ако сте като мен, и лятото ви е преминало в дремене и някое друго ново занимание, не мислете, че сте го пропилели. Една прочетена книга, една нова мечта или един малък въпрос по-малко - вие сте на правилния път. :)
"Пишещият естет" във Facebook
Прикачените снимки са
правени от Мина Константинова.
