Halloween.

   Не е проблем, когато се откажеш да си едно от децата, което чука по хорските врати. Проблемът идва, когато децата се откажат да си един от хората, на чиито врати чукат.

Хетера на нощта

    Виждам я далече, в центъра на действието. Зад дима от многото недовършени цигари, ферментирали напитки и музиката на хората и музикантите. Седи изправена на стола си, както би седяла благородна дама в 100-годишната си пищно украсена мебел.  

    Отпивам от зелената чаша пред мен. Опитвам тютюна си. Глъчката изпива всеки шум на нощта, но тук бих казал, че тя е естествения й звук. Няма нищо друго. Опивам се от погледът й. Той не е вперен в мен, а сякаш в нищото, в низините на другите, които тя наблюдава отвисоко. Горд поглед на животно преди да развеят червения плащ. Тъжна свобода на жигосан бик. О, какви очи! Обръща се. Косите й, прибрани в кок, потрепват. Сякаш не кичури, а пенливите вълни на море от абанос. Линиите на лицето й, осанката, тънките пръсти , устните й... Всичко. 

    Потрепват звездите от всичко тук, долу. Многогодишните фенери не помръдват, застинали в миража на полюшващи се хълбоци, смеха на дивите и тежките мъжки погледи на желание и безнадеждност. Насред всичко това седи тя, в трона си, приютявал мнозина преди нея, без да подбира на какво ще попадне. И тя не е селектирана. Просто императрица на нощта.

    Но не! Императрицата ще бъде утре отново на трона си, докато това явление ще бъде размит спомен, дянал истинския си образ някъде посред пустошта на дивото и самотата. Дуенде. Да. Тя е дуенде. Не се нуждае нито от дума повече.

    Отпивам. Опивам се от очакване, от напрежение. Хайде, иберийска хетера на нощта,  погледни ме! Погледни една сянка, която има име, но не и лице! Погледни един образ на мъжа, който няма да е твоят мъж! Погледни един скромен роб, неспособен да си позволи компанията ти! 

   Погледни ме.

   Безнадеждно, както биха го нарекли у дома, е да се надявам на такъв жест от нощта. Да отстъпи вниманието на своята любима дори и за миг. Сега помръдва. Всяка Нейна черта, всяко движение и поглед са живителни с една вълнуваща нотка драматизъм. Тя се носи по пространството, а не просто някъде там в него. 

    Обръща се. Оживях. Помъдрях. Остарях. Умрях. И пак се родих. Желая я. Желая тази сила. Желая тази красота. Желая да посрещна зората с нея. Желая всеки поглед и всяко нейно движение. Желая силата на живота. Желая живота.

    Става. Отпива бавно и естествено от чашата си, пресушава я, а тогава отива там, където ще се преродят всички. Прошепва нещо на музикантите. Отдръпват се, тя заема мястото на всички, без излишъци. Гърбът й се изпъва котешки. Вдига ръцете си във въздуха. 

    Звездите и нощта затаяват дъх заедно.

Lisboa Mulata и зодиакален принцип на относителността

  Октомври е. Слънчево е. Обективно звучи. 

   Знаете ли, португалския инструментал на Dead Combo запълва ъгъла, в който се чудите дали да сложите една лампа. 

   Чаках дълго, за да разбера, че относителността е прецакано диференциална за всички ни. Всички мислят, че, споменавайки "относително" , изкупват вината си за непознанието. Не. Дори и относителното има спектър и нюанси. Относително зодиакално и относително луминисцентно не са едни и същи неща. За маниака срещу мен и кифлата в съседния край на купето страстта не е една и съща. Едно е димът от цигари, друго са самите цигари. Така казваше един дядо на гарата преди 2 години. Не знам къде е сега.

   Искам да запазя някои относителности, мои или чужди, искам да ги затворя и наблюдавам, да ги описвам дълго време, нехаейки защо. Как да измеря своята относителност? Тя за момента ли е само или има време да я променя? Помощ.

    Нека говоря за сега. 

   Денят - 07/10/2015 година. Слънцето грее, тревата зеленее под него и разни такива. Всичко е същото, но ми липсва конфиденциалния разговор. Той е теорията на Хаоса. + Скучни хора и отминали истории наоколо. Сблъскала съм се с тях, както испанец изпитва своето дуенте, гледайки сеньоринята с пълните устни, криещи много обещания. А после си отива у тях. Искам Хаоса.

Искам аз да съм Master of Chaos. 

   Защо Луната ти ще е в този дом ли? О, не зная.

   Контролира ли се падане на крушка? Добра метафора за Time Bomb, който да закопаем под релсите. 

    Относително имам идея защо пиша това. 

    Какво трябва да направя, когато дойде време за Alice Cooper, а не знам дали е правилния момент? 

...

Внук на Том Круз: Иди у вас са наяж. Майка ти направи пълнени чушки. Ай! Бегай! 

Изкашля се никотиново и излезе.

Пияницата

Пияницата

   Изоставените часове на септемврийските вечери. Чаена свещ. Алкохол с аромат на натрошени бонбони. Чаша след чаша.

   В погледът на пияницата се сливат всички изражения на Медузата. Всяко лице само в един поглед.

   ...

   Вазов казва : "Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко."

   Така ли? Наистина ли? Нима това не е една ехидна шега?! Как така човек понася всичко?! Или по-скоро може да го "пренесе" някъде... Пияницата не знае. Денем и нощем той е пиян. Той изпитва. Той опитва. Той попива. Всичко.

   Налива от течността. Тя е кристална, мудна и пророческа. Тя е днес и утре и вчера. Най-вече вчера в утре.

    Какво е алкохолизмът ли, питате? Не знае пияният. Той просто бяга от сега. Очаква утре със страх и си спомня за вчера с тъга. Ей това е да пиеш! Това е да пиеш за утре и за всички тях. 

   Искам да съм Уайлд и да кажа нещо вярно. А не мога. Пиян съм. И това така остава. 

   Свещта изгасва, аз доливам. Повръщам. Говоря за Платон и после плача. Говоря за Епикур и се смея на моето мизерно епикурейство. Смея се със пълно гърло. А после плача. Ставам. Размахвам пръст и викам. Против всеки спомен от онези дни. Не ги искам днес, но те са тук. Както тесни дънки се изпълват и разпукват по шевовете - ето така се пропуквам. Всеки ден. И чакам утре. Знам, че ще мълча. Както винаги.

   Защото пияните винаги мълчат.