Всичко започва още преди да се усетите, казвам ви. Още от самото начало сте забъркани в разни истории, които никак не са ви по вкуса.
***
Вървя си аз по улиците и гаден майски ветрец ме преследва нагло, повдигайки всяка ламарина по пътя си. Минавам през градинката до една стара клиника и анализирам случките от деня. Нямам много голям избор - или анализи на хора, или анализ на безсмисления ми път, който достига висша безсмисленост на всички нива.
***
Да ви кажа много неща започват още с името. Ето ме мен. Петко. Дилберов. Има нещо твърде обикновено и твърде неловко в името ми, не мислите ли? Родителите ми благоразумно (според чий разум не знам) са ме кръстили на дядо ми. Добър човек беше, даже много. Лошо е, обаче, че името му беше като живота му - никога радикално зле, но никога и нормално. Обичаше идването на края на работната седмица, това го помня. Човекът какво ли не бе работил, правил, струвал, само и само децата му да са добре. Накрая те взеха, че кръстиха семейния провал на него. Е, всеки има различна идея за овековечаване...
***
Седя си аз днес на работа и гледам през прозореца - хората щъкат на главната улица. Млади момичета с неестествено лъскави коси и опънати дънки почти тичат в опит да приковат вниманието на някой батка, а туристите спокойно кръжат и попиват с интерес местните особености на поведението и архитектурата. Научих се да различавам туристите по винаги живия поглед. Българинът рядко гледа с такъв интерес. Но това е друга тема.
***
Минавам покрай един пазар и чувам как местните наркомани се хилят нещо. Не са лоши момчета, познавах ги по-рано. И все пак... понякога се чудя защо още не съм като тях. Завивам в пресечката до денонощен магазин и благодаря, че няма никой по улиците, за да се присмее на страхливата ми муцуна в този момент.
***
Работя в един як бар. Малък е, кожените дивани носят многопластовия аромат на тютюн и вълнение, без който един бар е нищо. През деня е празно, идват само някои гимназисти да изпият по бира и да кажат, че са били в бар. Облегнал се бях на прозореца и от третия етаж зяпах хората. Неустоимо е да запалиш цигара, когато си сам сред литри алкохол, които не можеш да си позволиш, и толкова близо до илюзиите за нещо по-добро. Седях си аз и размишлявах върху тъпотията на това да си мислиш, че всичко е винаги вълнуващо. То не е и тъпотия, по-скоро е наивност. Красиво е да си мислим, че вълнението прави нещата вечни. Но не е така.
Докато хората вървят, хванати за ръка, аз си припомням някои истории от миналото ми и се чудя какъв щеше да е края, ако не всичко беше се стекло, както му е редът. Не знам...
Докато хората вървят, хванати за ръка, аз си припомням някои истории от миналото ми и се чудя какъв щеше да е края, ако не всичко беше се стекло, както му е редът. Не знам...
Не разбирам приятелите, които идват тук и си мислят, че винаги ще са заедно. Не разбирам двойките, които тихо се изнизват от компанията към два и се забиват някъде в очакване след двадесет години да си имат история... Тъпо е. И не защото емоцията е тъпа, а защото човек винаги е сам. Няма такова нещо като вечна връзка с някого.
***
Дори родителите ти те оставят с името Петко... Но това е друга история.
***
***
Докато нямаше никого бях спокоен. Андрей, другият барман, ме пита изведнъж дали ще го покрия за два часа. Само за да не виждам муцуната на това гадно зубърче, веднага се съгласявам. Не е дразнещ. Просто е твърде наивен. И пак ме дразни. Някак жал ми, но едновременно с това ми се иска това момче да разбере, че няма да прокопса. Звъни ми телефона и виждам непознат номер. Вдигам:
- Ало?
- Петко?
- Мда, кой се обажда?
Репликата ми беше адски смотана, имайки предвид, че в телефона звучеше леко притеснен женски глас.
- Ох, верно, аз си смених номера. Лора?
- Аа, Лорче, как си?
Изведнъж си спомних за съученичка ми Лора, с която имахме бурна връзка, продължила от бала до завръщането в Пловдив след Слънчака. Е, имаше малко предистория, но нищо драматично, поне аз не виждах драмата. Сега разбрах защо гласът беше притеснен. Сигурно не й беше удобно да говори с мен. Но защо пък звънеше на мен тогава?
- Добре съм, да кажем. Ти къде си? Какво се случва с теб?
Добре, разговорът взе да преминава в неприятно уточнителна детайлност.
- И аз така. На работа съм, в Пловдив. Ти къде си сега?
- И аз съм в Пловдив, тази седмица... Искаш ли да се видим?
Чудих се за какво става дума. Защо Лора, прекрасната Лора, искаше да се видим след толкова много време и промени. Все пак се съгласих и се разбрахме да се срещнем. Щях да ида пред блока й, както правех преди да завършим. Някак не ми се виждаше много далеч този момент.
***
Вървя още и тъкмо вече излизам на площадката, която подминах по-рано днес. Тръпки ме побиват като се сетя за колко хора значението на една площадка се променя за часове. Площадките имат това свойство да напомнят за минали/бъдещи поколения на всички освен на децата. Няма как да не се замислиш, човече, дали не правиш грешните избори за бъдещото поколение. Сещаш се, че за теб някой е правил избори, после се сещаш, че и ти за някого ще трябва да правиш... Наистина площадката е САМО ЗА ДЕЦА.
Дограмата на балкона над мен скърца под напора на вятъра и една баба излиза бавно и мъчно да види какво става. Поглежда черното ми яке с недоверчив поглед. Сигурно ме мисли за някой пласьор или поне наркоман или рецидивист. Кофти тръпка. Усмихвам й се и подминавам.
***
Минах през къщи да се пооправя малко, да добия отново търговски вид и с чудното си яке, спечелено на покер, и дънките от намаление тръгнах. Докато излизах от блока, спомних си как като малък тичах по стълбите и тормозех родителите си с неспирни изчезвания и въпроси от рода на "Колко етажа още има до небето?". Разни ей такива неща си спомних.
Но ето ме, вървя вече близо до блока, където живее Лора, и й звъня. Любопитството, по-точно учудването от нейното повикване още изпълва някой дял на съзнанието ми. Защо точно на мен ще звъни? След две години? Какво имахме да си кажем, изключвам спомените за чудесните дни, прекарани заедно?
***
Близо съм до спирката, ако се наложи да тичам. Изваждам си цигарите и запалвам една в чест на състоялото се опело.
***
Родителите й отдавна са починали. В Кичука живее с баба си. Жена с винаги извити мигли и червена коса, с бърз поглед и премерена любезност. Не ме харесваше. То не че и бях за харесване. Още помня адреса, а и Лора ме чака пред блока. Поне си мисля, че това е силуетът й - висока фигура, дълги и елегантни крайници, пусната черна коса. Приближавам се в готовност да изненадам фигурата в мрака и точно когато посягам да обгърна талията й, Лора се обръща стреснато. В първите няколко секунди разглеждам лицето й и я поздравявам. Има някаква по-сериозна нотка в усмивката й, когато отвръща на поздрава ми. По-мършава е, отколкото я помня, като усещам ръцете й около гърба си. Сега виждам, че нещо определено не е наред.
Качваме се горе и сядам на същия диван, където седях и преди две години. Не се е променило много. Само баба й не е дошла още да каже "А, пак ли си тук?". Някаква неловкост витае в стаята.
След няколко обикновени любезности между стари познати, една-две полуусмивки и куп тихи въпросителни, тя най-накрая казва:
- Баба почина.
Спирам да въртя чашата между дланите си.
- Съжалявам.
Не смея да хвана Лора за ръката. Това е близост, към която не искам да я подвеждам. Седим си така още няколко секунди. Лора разтърсва глава и замисленото изражение изчезва от лицето й.
- Благодаря, че дойде. Имах нужда да поговоря с някого.
- Разбира се.
Не задавам въпроса защо АЗ съм тук.
- Искаш ли да пийнем нещо?
- Още?
- Да имам нужда да пия. Ще пиеш ли с мен?
Животът ме е научил, че има моменти, и то не малко, когато човек не трябва да следва разума. Невинаги сухата теория е добродетел в практиката.
- Да. Давай. Какво имаш?
Черните очи на Лора тихо благодарят. Тънките й китки започват да местят разни неща в хладилника, докато не намира няколко бутилки, които явно си е харесала.
***
В денонощния магазин до фонтаните ме гледат адски странно. Няколко келемета се напиват на отсрещния тротоар. Знам, че съм тъпанар да се прибирам пеша сам. Сега. Но както казах, разумът невинаги помага. Взимам нещо хрупкаво за хапване и потеглям към къщи през тихите среднощни улици на Пловдив. Докато вървя и не смея да хрупам от бъз да не ме набият някъде, се замислям над факта колко тих е градът сега. Сякаш същински храм от някой разказ, единствено уличните лампи осветяват нощната бездна и очертават лика на някоя друга неспокойна душа. Дори и тихите, пиянски приказки звучат като молитви за спасение.
***
- И сега какво? Какво ще правиш?
Лора се почуди дали да ми каже. Явно не смяташе плана си за особено умен. Потри гърлото на бутилката в ръцете си, а после каза:
- Отивам в чужбина.
За първи път ми се налагаше да се замисля колко е кофти да си отидеш. Да си заровил всичко и да отидеш на място, където на никого не му пука за каквато й да е твоята култура, мъка или традиция. Не че и тук сме китки. Но все пак... ужасно ми се стори.
- Уау. Това е новина. Кога заминаваш?
Лора преглътна бързо и докато ставаше от стария диван, промърмори:
- В други ден.
***
Да, и аз се чудих как така.
***
- Ама... Как така?
- Ей така - обърна се Лора с потисната физиономия. - Резервирала съм си билет от няколко седмици. Да не кажа месеца.
Сега разбрах защо всичко беше толкова по-ужасно. Защо мъката тази вечер не беше класическа, защо имаше много премълчано и много не доплакано.
- Да, давай... Съди ме и ти. - тя вдигна бутилката и отпи.
- Не те съдя.
Следва пауза. Достатъчно тъп съм, за да попитам:
- Защо?
Тя се обръща със злобен поглед, в който е преплетена цялата ярост на мъката й. Косата й се сплита леко пред очите и тя я перва настрани.
- Имах проблеми. Много проблеми. И въпреки това...
- Какво?
- Как какво? - тя изпада в истерия. - Как какво? На теб ти е какво, че баба ми умря. На теб ти е какво, че имам заеми за образование, което никъде не мога да ползвам. На теб ти е какво и че нямам никого на тоя свят освен едната баба, която имах... И която щях да оставя, за да се оправя след аборта. Нали така? Всичко ти е какво на тебе?
***
Честно да си кажа, никога не съм знаел колко сам е човек. Дали е родител, дете или приятел, той винаги е сам. И когато чух думата "аборт" за пръв път се сетих, че може би са ми взели нещо, за което съм бил твърде тъп. Като на дете, което наказваш да си играе само. То си представя дните ужасни и дълги. Нищо че до вчера не е искало да играе с другите гадове. Аборт...
***
- Кога? - въпросът ми натежа в пространството тягостно. След речетативи от обвинения, единственото, за което намирах вина, беше тази възможност. Всичко друго беше просто злоба.
Лора обърса насълзените си очи. Остави бутилката и тръгна към терасата. Оставих я да иде.
След няколко минути застанах на парапета до нея, облегнат и загледан в невидимо мрачните облаци, които не пропущаха никакви звездни оттенъци тази вечер. Въпросът още висеше между нас и двете цигари.
- Не, не беше от теб. Направих го лятото преди да ида в София. Щях да ти кажа, ако беше ти. Съжалявам, че ти се развиках.
Лора се обърна и с мокри от рев устни ми се усмихна убеждаващо. Тя не правеше така. Тя никога не се усмихваше обещаващо.
И ето. Ревяхме си тук и опявахме бабите си, самотата си, бъдещото саботирано в зачатък поколение и кой знае още какви кофти реалности. Мракът се беше разстелил над Кичука и за момент си помислих, че подава ухо да чуе опелото, което се случваше на тази тераса, в съседната кухня, блок, улица.
***
Стигам до моста на Герджика, а на хоризонта се показва една алена струйка. Зяпам в нея и си мисля за всичко. За Лора, за баба й, за бъдещото поколение, което опях, за истината, която няма да разбера. За мен самия. Аз съм един мъртвец в Пловдив. Жив, ходещ мъртвец сред рояк хора, които живеят в бара, на улиците, между къщите на Стария град, по тепетата сутрин и вечер, по металните пейки на гарите, по нонстопите.
И не само аз. Тази странна чума, която убива бавно и тихо, е обхванала и други. Странниците в градинките. Бабата на балкона. Онези идиоти пред нонстопа. Те всички са обхванати от някаква мъка. Дори и Лора. Дори и баба й. И аз. Самотата, от която човек не може да избяга, убива малко по малко всеки.
***
Лора ме изпраща до вратата. Целувам я по челото и й казвам, че ще дойда да я видя утре. Тя ме моли да не се връщам. Не казвам нищо. Тръгвам си с мисълта, че в този апартамент се е криело нещо, което е можело да придаде някакъв смисъл на разхайтеното ми съществувание. За кратък момент си мислех, че...Не, твърде е късно.
***
Вече цялото небе над Герджика гори в страстните обещания на новия ден. Трафикът все още е поносим. На мен не ми се тръгва въпреки, че задушната струя лъчи ме кара да притварям очи и да си сваля якето. Хвърлям последни погледи към реката и Слънцето. Марица се влачи долу и самотно припява някоя стара песен. Трафикът се увеличава. Вече става твърде шумно, за да сме самотни двамата с реката. Сега не е времето за това. Винаги към осем самотата взема да става твърде пренаселена за вкуса ми.
***
Вече в ранните часове на новия ден, трябва да се примиря със случилото се. Винаги използвам деня като адаптация. На светло примирението става по-лесно. Прибирам се и след един душ, решавам, че трябва да заспя. Трябва, повтарям си.
След няколко часа, се събуждам. Пак трябва да ходя на работа. Вече съм и закъснял. Дано Андрей да не се е захласнал пак подир неговото неверно девойче. Нещо ме стяга малко в гърлото, но се правя, че не забелязвам. Правя се, че не забелязвам и телефона, който седи на бюрото ми и ме кара да се чудя какво ще правя наистина.
- Мда, кой се обажда?
Репликата ми беше адски смотана, имайки предвид, че в телефона звучеше леко притеснен женски глас.
- Ох, верно, аз си смених номера. Лора?
- Аа, Лорче, как си?
Изведнъж си спомних за съученичка ми Лора, с която имахме бурна връзка, продължила от бала до завръщането в Пловдив след Слънчака. Е, имаше малко предистория, но нищо драматично, поне аз не виждах драмата. Сега разбрах защо гласът беше притеснен. Сигурно не й беше удобно да говори с мен. Но защо пък звънеше на мен тогава?
- Добре съм, да кажем. Ти къде си? Какво се случва с теб?
Добре, разговорът взе да преминава в неприятно уточнителна детайлност.
- И аз така. На работа съм, в Пловдив. Ти къде си сега?
- И аз съм в Пловдив, тази седмица... Искаш ли да се видим?
Чудих се за какво става дума. Защо Лора, прекрасната Лора, искаше да се видим след толкова много време и промени. Все пак се съгласих и се разбрахме да се срещнем. Щях да ида пред блока й, както правех преди да завършим. Някак не ми се виждаше много далеч този момент.
***
Вървя още и тъкмо вече излизам на площадката, която подминах по-рано днес. Тръпки ме побиват като се сетя за колко хора значението на една площадка се променя за часове. Площадките имат това свойство да напомнят за минали/бъдещи поколения на всички освен на децата. Няма как да не се замислиш, човече, дали не правиш грешните избори за бъдещото поколение. Сещаш се, че за теб някой е правил избори, после се сещаш, че и ти за някого ще трябва да правиш... Наистина площадката е САМО ЗА ДЕЦА.
Дограмата на балкона над мен скърца под напора на вятъра и една баба излиза бавно и мъчно да види какво става. Поглежда черното ми яке с недоверчив поглед. Сигурно ме мисли за някой пласьор или поне наркоман или рецидивист. Кофти тръпка. Усмихвам й се и подминавам.
***
Минах през къщи да се пооправя малко, да добия отново търговски вид и с чудното си яке, спечелено на покер, и дънките от намаление тръгнах. Докато излизах от блока, спомних си как като малък тичах по стълбите и тормозех родителите си с неспирни изчезвания и въпроси от рода на "Колко етажа още има до небето?". Разни ей такива неща си спомних.
Но ето ме, вървя вече близо до блока, където живее Лора, и й звъня. Любопитството, по-точно учудването от нейното повикване още изпълва някой дял на съзнанието ми. Защо точно на мен ще звъни? След две години? Какво имахме да си кажем, изключвам спомените за чудесните дни, прекарани заедно?
***
Близо съм до спирката, ако се наложи да тичам. Изваждам си цигарите и запалвам една в чест на състоялото се опело.
***
Родителите й отдавна са починали. В Кичука живее с баба си. Жена с винаги извити мигли и червена коса, с бърз поглед и премерена любезност. Не ме харесваше. То не че и бях за харесване. Още помня адреса, а и Лора ме чака пред блока. Поне си мисля, че това е силуетът й - висока фигура, дълги и елегантни крайници, пусната черна коса. Приближавам се в готовност да изненадам фигурата в мрака и точно когато посягам да обгърна талията й, Лора се обръща стреснато. В първите няколко секунди разглеждам лицето й и я поздравявам. Има някаква по-сериозна нотка в усмивката й, когато отвръща на поздрава ми. По-мършава е, отколкото я помня, като усещам ръцете й около гърба си. Сега виждам, че нещо определено не е наред.
Качваме се горе и сядам на същия диван, където седях и преди две години. Не се е променило много. Само баба й не е дошла още да каже "А, пак ли си тук?". Някаква неловкост витае в стаята.
След няколко обикновени любезности между стари познати, една-две полуусмивки и куп тихи въпросителни, тя най-накрая казва:
- Баба почина.
Спирам да въртя чашата между дланите си.
- Съжалявам.
Не смея да хвана Лора за ръката. Това е близост, към която не искам да я подвеждам. Седим си така още няколко секунди. Лора разтърсва глава и замисленото изражение изчезва от лицето й.
- Благодаря, че дойде. Имах нужда да поговоря с някого.
- Разбира се.
Не задавам въпроса защо АЗ съм тук.
- Искаш ли да пийнем нещо?
- Още?
- Да имам нужда да пия. Ще пиеш ли с мен?
Животът ме е научил, че има моменти, и то не малко, когато човек не трябва да следва разума. Невинаги сухата теория е добродетел в практиката.
- Да. Давай. Какво имаш?
Черните очи на Лора тихо благодарят. Тънките й китки започват да местят разни неща в хладилника, докато не намира няколко бутилки, които явно си е харесала.
***
В денонощния магазин до фонтаните ме гледат адски странно. Няколко келемета се напиват на отсрещния тротоар. Знам, че съм тъпанар да се прибирам пеша сам. Сега. Но както казах, разумът невинаги помага. Взимам нещо хрупкаво за хапване и потеглям към къщи през тихите среднощни улици на Пловдив. Докато вървя и не смея да хрупам от бъз да не ме набият някъде, се замислям над факта колко тих е градът сега. Сякаш същински храм от някой разказ, единствено уличните лампи осветяват нощната бездна и очертават лика на някоя друга неспокойна душа. Дори и тихите, пиянски приказки звучат като молитви за спасение.
***
- И сега какво? Какво ще правиш?
Лора се почуди дали да ми каже. Явно не смяташе плана си за особено умен. Потри гърлото на бутилката в ръцете си, а после каза:
- Отивам в чужбина.
За първи път ми се налагаше да се замисля колко е кофти да си отидеш. Да си заровил всичко и да отидеш на място, където на никого не му пука за каквато й да е твоята култура, мъка или традиция. Не че и тук сме китки. Но все пак... ужасно ми се стори.
- Уау. Това е новина. Кога заминаваш?
Лора преглътна бързо и докато ставаше от стария диван, промърмори:
- В други ден.
***
Да, и аз се чудих как така.
***
- Ама... Как така?
- Ей така - обърна се Лора с потисната физиономия. - Резервирала съм си билет от няколко седмици. Да не кажа месеца.
Сега разбрах защо всичко беше толкова по-ужасно. Защо мъката тази вечер не беше класическа, защо имаше много премълчано и много не доплакано.
- Да, давай... Съди ме и ти. - тя вдигна бутилката и отпи.
- Не те съдя.
Следва пауза. Достатъчно тъп съм, за да попитам:
- Защо?
Тя се обръща със злобен поглед, в който е преплетена цялата ярост на мъката й. Косата й се сплита леко пред очите и тя я перва настрани.
- Имах проблеми. Много проблеми. И въпреки това...
- Какво?
- Как какво? - тя изпада в истерия. - Как какво? На теб ти е какво, че баба ми умря. На теб ти е какво, че имам заеми за образование, което никъде не мога да ползвам. На теб ти е какво и че нямам никого на тоя свят освен едната баба, която имах... И която щях да оставя, за да се оправя след аборта. Нали така? Всичко ти е какво на тебе?
***
Честно да си кажа, никога не съм знаел колко сам е човек. Дали е родител, дете или приятел, той винаги е сам. И когато чух думата "аборт" за пръв път се сетих, че може би са ми взели нещо, за което съм бил твърде тъп. Като на дете, което наказваш да си играе само. То си представя дните ужасни и дълги. Нищо че до вчера не е искало да играе с другите гадове. Аборт...
***
- Кога? - въпросът ми натежа в пространството тягостно. След речетативи от обвинения, единственото, за което намирах вина, беше тази възможност. Всичко друго беше просто злоба.
Лора обърса насълзените си очи. Остави бутилката и тръгна към терасата. Оставих я да иде.
След няколко минути застанах на парапета до нея, облегнат и загледан в невидимо мрачните облаци, които не пропущаха никакви звездни оттенъци тази вечер. Въпросът още висеше между нас и двете цигари.
- Не, не беше от теб. Направих го лятото преди да ида в София. Щях да ти кажа, ако беше ти. Съжалявам, че ти се развиках.
Лора се обърна и с мокри от рев устни ми се усмихна убеждаващо. Тя не правеше така. Тя никога не се усмихваше обещаващо.
И ето. Ревяхме си тук и опявахме бабите си, самотата си, бъдещото саботирано в зачатък поколение и кой знае още какви кофти реалности. Мракът се беше разстелил над Кичука и за момент си помислих, че подава ухо да чуе опелото, което се случваше на тази тераса, в съседната кухня, блок, улица.
***
Стигам до моста на Герджика, а на хоризонта се показва една алена струйка. Зяпам в нея и си мисля за всичко. За Лора, за баба й, за бъдещото поколение, което опях, за истината, която няма да разбера. За мен самия. Аз съм един мъртвец в Пловдив. Жив, ходещ мъртвец сред рояк хора, които живеят в бара, на улиците, между къщите на Стария град, по тепетата сутрин и вечер, по металните пейки на гарите, по нонстопите.
И не само аз. Тази странна чума, която убива бавно и тихо, е обхванала и други. Странниците в градинките. Бабата на балкона. Онези идиоти пред нонстопа. Те всички са обхванати от някаква мъка. Дори и Лора. Дори и баба й. И аз. Самотата, от която човек не може да избяга, убива малко по малко всеки.
***
Лора ме изпраща до вратата. Целувам я по челото и й казвам, че ще дойда да я видя утре. Тя ме моли да не се връщам. Не казвам нищо. Тръгвам си с мисълта, че в този апартамент се е криело нещо, което е можело да придаде някакъв смисъл на разхайтеното ми съществувание. За кратък момент си мислех, че...Не, твърде е късно.
***
Вече цялото небе над Герджика гори в страстните обещания на новия ден. Трафикът все още е поносим. На мен не ми се тръгва въпреки, че задушната струя лъчи ме кара да притварям очи и да си сваля якето. Хвърлям последни погледи към реката и Слънцето. Марица се влачи долу и самотно припява някоя стара песен. Трафикът се увеличава. Вече става твърде шумно, за да сме самотни двамата с реката. Сега не е времето за това. Винаги към осем самотата взема да става твърде пренаселена за вкуса ми.
***
Вече в ранните часове на новия ден, трябва да се примиря със случилото се. Винаги използвам деня като адаптация. На светло примирението става по-лесно. Прибирам се и след един душ, решавам, че трябва да заспя. Трябва, повтарям си.
След няколко часа, се събуждам. Пак трябва да ходя на работа. Вече съм и закъснял. Дано Андрей да не се е захласнал пак подир неговото неверно девойче. Нещо ме стяга малко в гърлото, но се правя, че не забелязвам. Правя се, че не забелязвам и телефона, който седи на бюрото ми и ме кара да се чудя какво ще правя наистина.
