Ушите ви заглъхват. Свеждате поглед и уж замислено захващате да правите нещо. Буря.
Всички мълчат. Съзнанието ви вика и разцепва своето мисловно измерение. Усещате как пулса ви трепти учестено и прелива в сълзи. Гръдният ви кош е готов да полети в унищожителна атака, затривайки всичко.
Спирате. Седите. Искате да не сте себе си. Спирате да бъдете себе си. Седите си там.
Унижението във всяка негова форма може да бъде наречено "парадоксално". То помага и вреди на характера, лекува и наранява слабите ни места, превръща ни в хората, които сме... или пък не сме. Всеки от нас е бил унижаван. Зверски. Неумишлено. Публично. Дискретно. Интимно. Физически. Житейски.
Широката гама от яростни емоции, които носи унижението е това, което пречи да разберем какво се случва веднага. Първо идва инстинкта, огъня и всичко онова, което по-късно горчи сред размислите ни; реакциите, които ни напомнят, че сме били ударени тежко. При унижението боли много повече мисълта, която продължава да се върти в главата ни, отколкото последствията. Никое действие не е страшно толкова, колкото е опасно бездействието. Именно то променя всичко.
А после идва размисълът. Океан от съжаления, щипещи ума, пронизващи мисли, които накрая прерастват в закърняло място. Като мазол. Мазол за развитието, това е унижението. Свикваме с него. Подпираме го доста в началото, не приемаме този гаден израстък, натискаме и боли, боли, докато накрая не спрем да чоплим повърхността и не го оставим да хване здрава и дълбока основа. После е лесно, вече сме наясно, че ще си го има. Това е следствието от години размисли върху едно просто изречение, дума или акт.
С години наред може да се чудим какво е било и защо... можело ли е да бъде и по-зле... ама чакайте малко, има ли по-добре и по-зле? Има ли референтна стойност, която организмът ни понася, ако щете за здраве?... Никога няма малко унижение. Дали физическото унижение е по-малко значително от смазващите думи пред публика? А дали публичното унижение ще ви се хареса повече отколкото дискретното острие на приятел? Не вярвам.
Човекът е мярка за всички неща, беше казал някой философ. Интересно, ние на какво сме мярка? На търпимост ли? Защото няма референтна стойност спрямо човешкото у човека. Няма подобно нещо като необходимо унижение, поносимо унижение или нещо подобно... Унижението е убийство. Когато смачкаш и унищожиш някого, част от него, тогава няма значение как е станало. Ти си просто един убиец.
Ето защо хората, които са унижавани, се борят да стигнат максимата. Каквато и да е максима. Само тя е сигурна и дефинирана. Като осакатено животно, всеки опитал горчилката на насилственото принизяване, се опитва да достигне нещо сигурно, някакъв дом. Място, което е безопасно. А какво по-безопасно от върха или дъното?... Но истината е, че колкото и да гоним максимата, веднъж наранени, винаги се връщаме в позиция да търсим баланс. Не можем да си позволим да повторим това с други хора. Никога не можем да стигнем максимата, ако веднъж сме били разтърсени.
Помислете. Нима не сте това, което сте, защото бягате от онова унижение? Бягате, и то отчаяно. Всички бягаме от него. Всички преследваме определен модел, за да сме взели позиция. Всеки от нас е направил това, което ще го пази. Дали говорим за присмех, презрение, насилие или тормоз, унижението е болестта, от която ни е страх. Унижението причинява промяна, която идва неочаквана, сварвайки ни неподготвени. Унижението няма референтна стойност. То е като цианкалий - бързо и категорично. Да си унижен не е ситуация, не е чувство, не е нищо, което има последица и описание. То е убийство, което преживяваме. После вече сме умирали веднъж, така че започваме да свикваме.
Не е драматизация това, което искам да обясня. Не държа да обяснявам театрално колко е лошо да си унижен, не. Просто ми се ще повече от онези, които наблюдавам или срещам, онези, които подминавам с чувство на лека погнуса, да осъзнаят какво значи една дума, един ехиден смях, една подигравка или действие. Злото е вкоренено, но онова, което е причинено като ответен удар на преживяно унижение - то е непростима грешка. Унижението е там, витае във въздуха като гнила есен и само чака удобната вихрушка на нечии действия. Вие избирате.
