Мина за планинските вечери

   Нощеска в Рудозем изчезват всички демони. Звучи неконвенционално и смотано, но е така. В Рудозем е така.

   През деня грее слънце. Всичко е видимо, че даже да го наречем привидно. Ярко синьото небе без облак чак до наситения ръб на планината... Там някое дете е бутнало бурканчето със зелената боя, която е очертала интензивна линия.  Детето е замазало боята по целия лист, чак до пътя вляво, а после е добавило и малко жълтеникаво отгоре - все пак, септември е. Умело и наивно, само детската кретивност създава нещо толкова ярко. По-късно и светлосенките на западното слънце идват. Точно там, някъде между залеза и сивото, очертанията на стъкления похлупак лъсват. Виждаш едва проблясващия овал на капака, на дневния си капан. 

   Тогава ти светва. Лицемерните усмивки на лелките, които от години говорят за теб. Намръщената рижа котка до супермаркета. Сянката на Съвета. Погледът ти върху гръмоотвода на кулата, която гордо стърчи срещу престарелите социалистически лебеди, олицетворяващи хармонията. В град, който само е чувал за такава. Светва ти! Няма такава заблуда в целия свят! Събрана е под капака на тоя град с размера на човешка плюнка.

   След залез всичко започва да става по-меко. Цветовете, за тях говоря. Намъкваш дебелата риза на дядо ти и слизаш чак долу до римския мост. Оттам имаш точно минута или две са наблюдаваш реката. После се чувстваш нелепо и си отиваш.

   Идва вечер. Минаваш по улиците на детството си, но понеже си слушал Simple Minds и усещаш как бунтарската ти кръв кипи в градуса на осемдесетте, показваш среден пръст на всеки завой, чиято мрачна история помниш. Прибираш се. Ядеш. Усмихваш се. Лягаш "да спиш".

   Това е единственото време, когато Рудозем става тих. Във всеки смисъл на думата тих. Не виждаш вече стъкления похлупак. Само широкото небе опира о върховете на боровете и сякаш се крепи на тях. Вселената е наплюла тазвечершното небе и е скрила Луната. Точици трептят лъстиво там горе и те омайват. Градчето, заедно с цялата му пехота и разузнавателна част, се е охладило от студения въздух и е притихнало. Всеки говор е замрял в някаква всеобща тишина. Единственият звук от дребните обитатели на обкръжаващата гора. Само аз, тихото скърцане на света и точиците горе ( т.е. наплютото от Вселената ).

   Простотата на тая картина е въздействаща единствено под тоя нощен стъклен кафез. Единствено тогава очите оценяват композицията от пейки в стил римски кенефи и табели за ближните села. В една такава проста тишина, проста ( но впечатляваща ) композиция човек съзира колко много демони обикалят градчето денем. Само скърцащите гуми на паркинга будят спомена за демоничността човешка в Рудозем. 

   Нощем в Рудозем с белите демони.

02/09/2015