Фас

В какво, казвате, била е красотата на фаса от цигара? А какво мислите е красотата? Измислен образ? Сън? Съвпадение на черти? Какво?
Симетрията, казвате, била красива. Защо? Защото правилна била. А какво мислите е правотата? Какво?
Тялото, казвате, надминавало по красота душата. Защо? Защото материята била реална. А какво мислите е реалната фасада?

Какво?

Защо сте вие, анонимните критици, тъй досадни, тъй натрапчиви и плоски?!

Налагате модерния диктат на красотата; без понятие предмет превръщате в на обективна тема простотата. Лишени сте от зрение, но все още се крепите твърдо, изпращате невинните в презрение, но защо пък не?....

Защо вие да живеете пък мъдро?!

И как нареждате, любими мои критици, кой да пее, кой да проси; кои сте вие, шашави циници, мизерниците без въпроси?!

Съдници на правотата, на живота, на душата, защо ли смятате, че лесното е право, че истината не е равна на лъжата; че меренето не е грешно...

Правотата на човека,

образа на идеала, 

какво ви пука, хайде, признайте, по-лесно ще живеете от думата до думата на думата...

Симетрията

не е ли наука за безвъпросно очевидното; о, защо, още колко от таз скука?!

Дайте път, критици, на                                     креативното ,

на новото, на нехармониЧното; дайте път на неразбираемото, на спогодбата между чувствата и разума,...

Оставете маската на привидното, мълчанието на розите боли повече от техните бодли, анонимните критици на сетивното, попарили душевното със своите слани...

И утре,

заран тиха ще настане, светлината по листата пъпли и подскача,

мигом, зная, нищо няма да остане...

Нека бъде.

Нека чувства.

Нека да усети.

Светлина и сянка, в

играта си преплели,

корени неземни...

Нека нищо да не бъде.

Нека да усетя Нищо днес.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.