Пишещият естет наблюдава

  Ягодови айряни и как се хваща глаукома?

    Здравейте! Завръщам се в тази рубрика с нови фрапиращи наблюдения. В средата на нежното лято, чиито топъл ветрец се заиграва с всеки от нас, забелязвам нов естетически пропуск в обществото ни. Неприятно ми е да го кажа, обаче всички се държат като подивели. Сега ще ви разкажа какво точно се случва, което така ме впечатли, че да си направя труда да пиша нещо, та уж да спасявам съзнанието на няколкото човека, които ще го прочетат.

    Влизам аз посред юли в магазина, за да си купя както обикновено зарзавата и още някоя друга глупост и какво да видя, докато касиерката ми връща рестото: някакви изродски снимки, чак нереално изродски, по кутиите за цигари. Гледам аз и питам "Каква е тая простотия?", а касиерката ми обяснява как имало сега решение на кутиите да слагат подобни изрображения, та да се купували по-малко цигари. Излизам като трясната от магазина. Може ли да има подобна простотия в съвременното общество? Е, явно можело. Помислих си, че ще бъдат само няколко марки цигари и че са сключили някакви тъпи сделки. Успокоих си естетското съзнание с предположението, че скоро ще бъдат премахнати подобни зверщини от кутиите с цигари.

   Август. Сутрин е. Бъркам си помията с овесени ядки и цикля пред телевизора, удобно потънала между халата и облегалките на фотьойла. Хващам аз интервю с Андрей Слабаков и някаква госпожа за значението на грозните изображения по цигарените кутии. Благодаря, че има Андрей Слабаков на тоя свят, та хубаво да се обясним за какво става въпрос. 

    Няма значение дали сте пушач или непушач, замислете се! Приятно ли ви е докато си купувате вечерята да виждате малко дете с краче без пръсти? Приятно ли ви е да виждате онзи побелял ирис, който ви зяпа от кутията на червено Боро сто? А де?! А, още нещо - приятно ли ви е малкото ви дете да се разреве понеже родителя му си купува цигари с подобна манипулирана снимка? Простотия. За да не вземат сега читателите, които не пушат, да помислят, че защитавам тютюнопушенето, бързам да поясня: нищо не защитавам. Вредата от цигарите е както доказана, така и очевидна. Има разлика, обаче, с други опиати. Тютюнът нито е истински и добре обработен вече (това е ясно за всички пушачи) и е очевидно за всеки какви точно са вредите. НО защо не се замислите защо няма антикампании на алкохол, вредни храни или фалшива козметика?

    Всеки нормален човек обяснява на детето си колко вредни са цигарите. Обществото пък направо му показва как едва ли не ей сега е хванало глаукома, само да е пропушило! Това да не е вирус бе?!?! Защо никой не сочи на децата, че редовната употреба на алкохол също е вредна? Не, вместо това по телевизията се въртят реклами на карлинги, мастики, ракии и т.н. Няма проблем, маме, купи си едно патронче, па я взело, че се оказало фалшиво, няма нищо. Грешка. От фалшив алкохол доказано зрителния нерв се поврежда безвъзвратно и под поврежда - ослепява се, мили хора. Няма проблем и в "престижните" училища двора да смърди на някакъв опиатен треволяк - ама като казвам вони, наистина вони. Нали си е в двора, там си остава. 

   Обаче има и нещо по-лошо. Наскоро се разхождах между малкото щандове на местния супермаркет в градчето, в което съм израснала. Докато зяпах всякаквите видове сирене, кашвакавал и въобще разни подобни храни, минавам покрай киселото мляко. И какво да видя?!? Без да цитирам фирма производител, казвам - АЙРЯН С ВКУС НА ЯГОДА. 

   БОЖЕ! Какви са тея простотии? Пила е баба ви айрян с ягоди! И по-лошото от това, че има този артикул в магазина е причината да е там - някой го купува и го пие. Имайки предвид кой най-много се блазни от подобен цвят напитки, направо изтръпвам. Защо някой не слага снимка на съдържанието на един стомах след консумация на подобна напитка? Чудно, защото ако цигарите увреждат кожата, зъбите и белите дробове, то подобна помия уврежда дебелото черво, стомашните жлези и хранопровода ви. Дзак.

   Много ми е неприятно, че трябва да го кажа, но, хора - обществото е естетически изперкало. Никакъв разум. Според вас дали пушач ще зареже пушенето заради снимка на изродени крайници или глаукома? Според мен - не. Дали хората ще спрат да пушат понеже на кутията им виждат онкоболен - не. Никой не е толкоз тъп да не знае с какво се захваща. Нещата, които имат нужда да бъдат забранени не са цигарите. Те са съзнателен избор. 

    Фалшивият алкохол. Кофти субстанции. Храни, на които пише сирене, а са пресечени киселини в пликче. Това са нещата, които не усещате, докато вече е станало твърде късно. И ако имате малко повече интелект, няма да се карате на детето си, защото пита какво са цигарите и защо са лоши, а ще му обясните какво се случва като полее един фалшив кроасан с малко фалшива помия с предполагаем вкус на... Помия. А ако вземете да кажете и на пълнолетните си деца, че не всяко патронче е домашната ракия на дядо им и може да е фалшив алкохол, който наврежда веднъж и тотално - е, тогава вече направо обществото ще вземе малко да се поправи. А за другите субстанции - определено не разчитайте даскалите да хванат, че децата ви се хилят на тригонометричните уравнения.

   Това са последните наблюдения на естета, на когото много му се иска обществото да поумнее малко. Ако имате нещо за казване по въпроса, в коментарите е мястото. :)

16/08/2016

 

 

Какво се прави, когато няма ток?

    Здравейте! Липсвах ли ви? Добре. На мен поне ми липсваше тази страница. След доста наблюдения в последно време, започнах да "наблюдавам" мислите. Мисленето е процес, добре съпътсван в днешно време от музика, електрички, телевизия, YouTube и въобще всякаква техника, в която ровим с часове. Пускаме си някой сериал и с часове нагъваме вредна храна ( или манджата, която сме намерили в хладилника), обмисляйки живота си чрез героите, нали?

Оле, да... Ама Мима това ли имаше предвид тогава?...

    Нормално. Мислим лесно, когато  пуснем приятен плейлист във влака/автобуса/трамвая и зяпаме през прозореца. Но какво става, когато токът спре? Какво става, когато сме заклещени вкъщи и няма кой да ни подаде напрежение? Какво става, когато сме във влака, но той не тръгва, защото има техническа повреда? Как мислим, когато няма ток и са ни отнели готовите метафори?...

    Наскоро наплесках някои каши. Имах време и да ги обмисля внимателно между изучаването на термохимия и четенето на кулинарен роман. Плейлисти с Is This The Love на Whitesnake звучаха в свърталището ми, докато рисувах балони с мустаци и се питах какво да правя оттук нататък. Припявах. Изведнъж спря токът. Гадост. Славната батерия на лаптопа ми изключи 13 минути по-късно и аз останах без музика, без интернет, напълно сама в старото си свърталище, докато навън слънцето се беше завряло зад някакви облаци. Залез.

    Сама, отчаяна от тишината, която ми позволяваше наистина да обмислям проблемите си, реших да разкарам боите и да си взема китарата. Щях да се упражнявам, така поне докато мисля, и да шумя нещо. Докато се усетя, дрънках Stranger Things Have Happened на Foo Fighters и, честно казано, ми се прирева. Бахти аналогията, изнънках си под носа. Просто исках да избягам от проблемите си, да ги навра в шкафа, под зимните чорапи и да не ги вадя оттам дълго, дълго време. Толкова ли ужасно беше това?

   Електричеството дава достъп до интернет, а той на свой ред отключва всички възможни метафори, сравнения или откровени стенания в песни, картини и филми. Форумите също са честен и пряк достъп до нечий (измислен) живот, където ние си намираме ролята. Защо ни е нужен ток ли? Защото чрез него се задвижваме - метафизично или физически.

    Имаме нужда да замажем болката и проблемите си с естетика. Някоя красива дума, която носи нови асоциации. Интензивност на цветовете в дадена картина. Бръчиците по лицето на някого, когото са снимали в искрен момент. Всичко това е нужно, за да бъде замъглена чистата болка. Имаме нужда да се возим в градския или на влака, за да осмисляме правилно накъде сме тръгнали. Движението ни помага да изградим илюзията, че всъщност ние се движим. Наскоро имах честта да се возя в пълно и миризливо, спарено купе по линията София-Пловдив. Всичко беше наред, докато се движехме и машинарията си тракаше по старите, очукани релси. Гори, гари, спящи хора до прозореца и очакване да минем през Огняново, за да видя как мрачният дъжд щеше да е разкапал белия прах навсякъде. Както винаги, времето беше злобно мрачно, валеше и аз бях заспала. А не беше лесно да заспиш след като си омесил най-голямата емоционална криза на годината и си я оставил да втасва бавничко на едно 6-часово пътуване. Събудих се на гара Септември, както индикираше соц табелата. Имаше повреда. Нямаше и интернет. Изведнъж ми се изчерпаха новите пейзажи, песни и сънища. Започнах неподправено да си мисля за проблема, който ме очакваше, щом слезех в Пловдив. Гадост на втора. И си седях там, притисната твърдо между миналото и бъдещето, обмисляйки план за бягство. Не избягах. Просто влакът тръгна след половин час и спаси деня. Така и минаха няколко месеца. Нямаше ток - само падаща батерия и вмирисано, приковано в гара Септември купе. Не искам да съм в подобна ситуация скоро, но ако попадна - определено се надявам да има подобни хора наоколо. Когато няма ток, споделената тишина помага.

   Не е лесно да се спогодим с тишината, когато сме сами и мислим за проблемите си. Не е лесно, знам. Прекарваме времето си изцяло под въздействието на задвижващия ток, само и единствено, за да мислим, че се движим. Но дали е така?...

Трябва да знам, трябва да знам дали....

- Остава, "Дали"

За себе си мога да кажа единствено, че съм благодарна. Днес е нов ден. Отново съм във влака. Този път върви и хич не ми пука за заблудата, че се движа. Знам, че не го правя. Знам, че само няколко часа ме делят да се завърна към екзистенциалните си кризи. Но, честно, не ми пука сега. Има зелен кър с няколко мака, пискливо 5-годишно момченце и Аз. А, да, и Остава в слушалки. Обичам да се движа и да сипя по пътя си откачени метафори и идеи. И ще го правя. Благодарна съм, че има заради какво да се заблуждавам. Благодарна съм и че точно този път засипвам с идиотските си балони с мустаци. Благодарна съм, че има хора, с които да споделям тишината. Това е.


ИЗВОД:

    Нищо не е толкова ужасно, когато няма ток. Единствено промяната е ужасна, защото ни отнема всичко красиво, с което се залъгваме. Но знаете ли, изритайте си задника вън от влака и усете коловоза с хората му. Заблудете се с новооткрита форма на красота. Отидете в библиотеката ( ако е делничен ден, де ) и четете книга, която не сте предполагали, че ще четете. Направете си ЗАБЛУДА. Така поне ще знаете, че тишината е споделена с когото трябва. А токът рано или късно ще се върне. ;)

11/06/2016

   Хотели, дим и пост-тийнейджърски болежки

   Пишещият естет се завръща след дълга пауза на наблюдения, събиране на данни и опит. Този път темата няма да е посветена на гарите в Пловдив, храната по будките или отношението на хората към местата, на които живеят. Този път ще пиша за наблюденията си върху реално съществуващия феномен на свръхсетивното общество, което просто издебилява в един момент. Да, знаете го.

    В последния месец се опитах да проучвам хората в направление "Сетивност". Би било лъжа, ако кажа, че не познавам свръхсетивни хора или пък завършени дебили. Въпросът е къде отиде златната среда? Съществува ли човек, който да варира умело и напълно естествено между депресивно-кризисните постове на Berlin Art Parasites по повод любовни сривове, поп музика в градския транспорт сутрин и избирането на марули на пазара в следобедните часове? Има ли такъв човек сред нас, чиито емоционални склонности да могат да устоят на какви ли не сблъсъци? Срещаме хора с истории навсякъде. Няма как да знаем историите. Но знаем ли какво си мислят те? Дали избирайки пиле в супермаркета не мислят как ще се измъкнат от кенефния си, разбит емоционален живот? Или пък са адски съсредоточени върху срока на годност и точно коя подправка ще използват? Винаги има нещо скрито у хората, което ни дава идеята, че са умерени. Истината ли? Не съществува понятието умереност, когато говорим за нещо живо.

   Това да слушате песните, които сте слушали преди две години и да ревете, да се въргаляте под завивките и да говорите на изгорената от цигари плюшена играчка ( която, по дяволите, знам, че пазите някъде там ) е напълно нормално. А и да не е - на кого му пука?! Станете и поствайте драматични анимации в социалните мрежи, пишете гневни бележки и порете станиола на киселите млека, които майка ви е наредила в хладилника. Бъдете гневни, тъжни, депресирани, влюбени, ограбени, опустошени и там още каквото драматично се сетите... Напълно естествено е да не сте умерени. Каква е тая простотия?! Кой очаква да сте умерени в тъгата си?! Това е глупост. Можете да се преструвате на умерени, но никога няма да сте. Бъдете луди, излезте и споделете разочарованието си с някой полу-непознат. И без това само той ще ви разбере, само той ще си мисли, че сте точно толкова хахо, колкото ще сте. Не се стремете да бъдете умерени и да варирате между аналитично рязане на салата и слушане на инди лирикси в седем сутринта. Просто няма да сработи.

   Бъдете и дебили. Кажете каквото мислите, направете  го, покажете го. Бъдете дебилите, които не се боят от провал, от разочарование, от нервна криза или емоционален срив. И без това, когато се страхувате от емоционален срив, значи вече сте стигнали там. Бъдете глухи, слепи и миризливи. Ъъъ... Не, последното не - не знам кой от вас ще виси до мен в градския. Къпете се, деца на природата! За добро е. Слушайте дед метъл и зяпайте като траснати през прозореца. Все тая... Действайте!

    Каквото и да сте, където и да сте някъде там, бъдете всичко, но не изглупявайте! Едно е да си дебил или емоционална развалина, друго е да си ниско интелигентен. Публикуването на селфита с джуки и надъхващи цитати няма да ви извади от дупката. Да си знаете... Няма да се оправите и след действително нелогични и неподходящи връзки. Няма да сте по-добре, ако сте член на компанията, която винаги се смее, но всъщност е сбирщина нещастници, които си придават фасон на много отракани. Всяко очевидно нещо е точната си противоположност. Май... Не знам.

    Срещнах хора. Всякакви хора. Срещнах жадни за внимание хора, търсещи утеха хора, бивши, които все още се сръчкват и се хилят на едни и същи вицове, сексисти, миризливци, зубъри, емоционално зависими и емоционално неналични хора, отрепки с IQ до тавана и обратно и мацки, които не знаят Слънцето накъде залязва. Всички са там, всички сте там. И не ви упреквам. Никой от вас. Бъдете каквито сте, защото ви харесвам такива. Харесва ми да има кого да напсувам заради глупостите, които слушам сутрин, харесва ми да има за кого да плача, харесва ми да има с кого да псувам и да плача. Т'ва прозвуча малко филмарско... Ама е така. Бъдете лудаците, които сте и ако случайно някой ви каже да се придържате към умереното, просто му кажете, че не сте на една естетична вълна. Защото е така. Кохерентни са вълните, които откриваме някъде между пиянството и болката. Мале... Е това вече беше пълен филм.

  Това е от мен засега. Наблюдения върху социума в магазина, влака и други градове. И моля ви - почнете да "публикувате", че като я чуя тая дума "постване" и ми се драйфа фонтанно... Пишещият естет отива на самолета на Остава. Бонус, ако проверите песента. :)

07/04/2016

   Гари, улична музика и значението на една принцеса с кайма

       Според един добър обичай, често споменавам гарите. Но, признайте си, те са доста енергийно богати места. За едни са противни сборища на бедни и лишени от собствен превоз миризливци, за други са нещо като интернационален дом.

    Седейки на ръбестия стол в северната част на гарата, нaблюдавам движението на хората. Пасажери липсват. Току някое дете притичва, за да си хване влака от челните коловози. Има един полицай ( представете си, полицай на гара! В България!! ). Измама, той е гадже  на момичето, което обслужва клиентите на кафе "Експрес" . Съжалявам, ако фактите са грешни, но ми харесва играта. Може и да са приятели. Фотографии по стените от варовик и фосили. Арки, облечени в паяжини. Техно музика ( Боже, излезте от онова десетилетие) и луминисцентни лампи.

    Я, един субект минава. Здравей, Корлеоне! Я, и един бездомник ( пардон, ако си имаш дом, невинен човече )!

    Жалка картинка. Но на моменти виждам, че никак не е безнадеждна. Всички жени, които минават, всъщност имат силата да оцеляват въпреки един куп беди от нечии държавнически маневри или пък лични такива. По пейките има и хора с перуки - онкоболни. И те седят, разлиствайки списание. Горкият бездомник не пита никого за нищо, а просто е седнал на заветно място. Оп, пуснаха и Billy Paul - добре. Като се замислите, кафенетата на гарите са едни от най-красивите места. Те събират всички, които не бързат, не искат да бързат или нямат закъде да бързат. Тези, които очакват да се завърнат у дома също. Хора с проблеми от всякакво естество , с всякаква съдба. Ако направите статистика къде най-често чувате думата дом, то това е именно на гарата. Гарата е енергиен дом.

Снимка: Надежда Димитрова

   Сантиментализмът ми идва в повече и напускам кафе "Експрес" и неговите зелени фенери в ъглите. Отправям се в проучване на околните територии. Будка със списания, сътворена от алуминиева дограма. Каква стилистика! В сборище от социо-идейна настилка, циферблати и някакъв банкомат, обикалят пътниците на страната ни - някакви Керуаковци в доста умален мащаб. Младежи с раници, пристигащи пенсионери с пазарски чанти... Хора на средна възраст като че липсват. Гарата се явява като ключ за разбиране на съвременната обществена ситуация.

    Излизам от главната сграда и попадам направо в ремонтите. Тестостерон под формата на потни майстори витае наоколо. Прескачам някои "любопитни" места като преоткритите магазини за турска конфекция и китайски дантелки, козметични магазини и прочие. Интересно място е метъл магазина, който е интересен само заради факта, че рядко е отворен. Суитчъри на Nirvana, Pink Floyd и националистки лозунги по черни блузи. Обеци, значки, ключодържатели и какво ли още не. Номерът е да хванете магазина отворен.
    Най-голямото музикално богатство на пловдивската гара е човекът, който срещам в 06:44 сутрин с китара, хармоника и дайре. Един и същи човек винаги приветства и често прекарва деня в подлеза. Благодаря ти, човече! Не на Графа трябва да вземат интервю, а на теб, който всеки ден свириш една и съща  идея. Модерната машина за правене на българска музика се определя само с думите на пародията, която наскоро произведе: " кутия, пълна с тайни ". Така че нищо чудно, че за подобни хора никой няма да чуе. Те не търсят ефирно време и популярност. Нито най-значимото за тях е да участват в предаването, което окупира неделната сутрин - "Отблизо". По-скоро на Графа би му се харесало да му задават патетично плоски въпроси относно неговото творчество. Винаги е имало някаква разлика между истинската музика и баналността. Но какво ли разбирам аз от ефирно време - естетиката рядко се среща в ефир.

    Продължавам да обикалям. Огладнявам. Отивам в кафенето на автогара "Родопи". Съвременно място с удобно утешителни дивани. Отхапвам от добрата, стара, традиционна принцеса с кайма и кашкавал и се старая да не се замислям за произхода на продуктите. Колкото и фалшива да е една принцеса с кайма, тя винаги си остава принцеса с кайма. Пия кафе и се оглеждам наоколо - и тук средната възраст я няма. Като че само аз, Пешо и още няколко пенсионера сме тръгнали напът. Ставам и си вземам няколко наливни цигари - ето причина да оцените това място, все още осигуряват наливна наслада. Минавам покрай заведение, предлагащо пълнени чушки и мусака. Завивам рязко.

    Качвам се на 11-ти коловоз. Ръбът между живота и всичко останало. Сядам на свободна пейка. Другите обекти наоколо не представляват интерес за мен - фитнес-зала, outlet, будки hotway, баничарници с родопски закуски. Околностите на гарата предполагат някакво разнообразие - не мога да знам кои хора ще срещна отново и кои не. Харесва ми тази неопределеност.

Снимка: Надежда Димитрова

    На 11-ти коловоз е почти пусто. Само няколко типични за областта индивида седят на пейки, гризейки нещо, зяпайки в пространството. Запалвам наливната си цигара и отмятам още един, прекаран в дома на хората. Гледам гарата и си мисля... Щом оставяме следите си там откъдето минаваме... Дали пък гарата е огледалото на това, което сме?...

07/03/2016

  Храна и гари.

    С лека хипстърска стъпка крача из улиците на Пловдив и наблюдавам. В момента се движа по Руски и маркирам детайлно всяка спретната лавка, отрупана с канцерогенни въглехидрати, и хората на спирката до нея. Супергладът ми напира за нещо в стил канзаско барбекю от сериите на Антъни Бурдейн "Без задръжки". Всяка отмината сергия с полски ябълки и почти гумени домати ме запраща в някоя съседна пресечка. Къде, по дяволите, се търси добрата храна днес?

    По пътя си към най-удовлетворителната храна забелязвам купищата тийнейджъри с инди раници наоколо. А, грешка, част от тях само претендират за инди мотиви. Това е като Григорова да претендира да е Мутафова... Просто нещата с инди културата и пловдивските подрастващи невинаги вървят добре. Рязко завивам в посока Главната, където залагам надеждите си за сносна храна. Не, думата не е сносна - искам добра, вкусна и сочна храна! Какво се случва с храната в Пловдив? То си е един вид метаморфоза като тази на населението. Ако тръгнете да търсите нещо ново, вкусно и свежо, което да ви вдъхнови било то с калоричността си или пък с холестерола, който усещате да цвърчи от него, просто сте загубени в търсенето си. Добри места? Те са вече известни, няма да ги рекламирам. И все пак, цената оказва влияние върху избора, а оттам и върху културата. Ако очаквате хората да са различни, дайте им възможности. Ако искате да бъдат смели и креативни, бъдете и вие, хора! Не стига да имаме няколко добри магазина за катми и няколко що годе добри будки с дюнери, за да се вдъхновим. Добре де, има и бар за салати и някакви плодово-зеленчукови неща.

    Като един пишещ естет, наела съм се да давам отражение на естетическото. Добре де, в случая може и на антиестетическото. Като гледам толкова хора накацали като изгладнели гларуси по будките hotway, направо ми се доплаква. Защо при нас липсват онези места, в които храната е смела и дръзка, но приготвена с грижа? Равнодушни жени на невисоки заплати мятат хлебчета и питат почти сърдито какви сосове, които имат вкус на разтопена гума, да налеят отгоре. Това си е някаква естетика на онези със обърканото съзнание за инди мотиви. 

    

   Сядам на една пейка пред ресторанто-магазина и изплюсквам лакомо две кебапчета с някаква топла питка. Отказване от вкусната храна няма все още, това е само подкрепа. Започвам да мисля за значението на кюфтето и кебапчето за националната гордост на българина. Хайде, честно да си кажем, скарата се е превърнала в нещо много повече от индустрия. Не знам дали е заради луксозния ред в социалистическото меню "мешана скара" или заради нещо друго, но тези изделия от кайма определено са влезли в националната памет. По дяволите, тази тема си е за дисертация - Историческо появяване и метаморфози в значението на националната идентичност на кебапчето и кюфтето. Звучи като майтап, ама си спомнете хубаво какво ви караха да пишете за домашна по чужд езици : типични ястия на България. И сто на сто сте го писали!

   Потеглям с леко успокоен стомах и се замислям какво значение наистина има скарата за българина. Въобще кухнята. И донякъде тя издава предразсъдъците и притеснението от родните традиции. Я се сетете колко човека сте виждали да млатят боб в училище или навън въобще? Колко ястия с леща или нещо подобно се предлагат в магазините с готова храна? Ами пълнени чушки или мусака? Или пък царицата на българската хранителна пирамида - шкембе чорбата? Издигната на пиедестал в народните предания за лекуване на махмурлук, не можете да намерите едно място, където да предлагат спокойно въпросното ястие на Главната. Лицемери ли сме, щом по някакви незнайни причини имаме задръжки да изразяваме възхищението си към родното, но го възхваляваме при всеки удобен случай?...

   Добре, след безбройните магазини за дрешки и други боклуци, спирам, за да пия едно кафе в малко почти непознато място. Има книги и е мизерно. Но на кого му е притрябвало повече от добра атмосфера?! Все пак, естетът наблюдава невидимото, което доставя удоволствие. 

   След разсъждение за национално-кулинарната ни идентичност и погълнатите продукти се занасям до магазинчето за катми на ъгъла преди паркинга срещу Новотела. Най-добрите катми, хора! Графитът на стената определено ви дава възможността търпеливо да изчакате най-идеалната катма с перфектната консистенция и изумително добри добавки. В клаустрофобично малкото помещение сръчно се въртят двама души, които правят скромно едни от най-добрите катми в града. Винаги любезно-дистанцирани, те направо са хуманисти, честно! С нищо и никакви продукти можете да си осигурите добър следобед, в които да премлясквате с глупава щастлива усмивка, докато не заискате нова доза.

   Добре. Имате и друг избор. Тъй като напоследък стана особено модерно да се хрупат само някакви марули и моркови, можете да посетите и фреш бара ( това не е реклама! ), където ще подсигурите достатъчно целулоза, с която червата ви ще се чувстват направо като най-чистите черва за наденица. Бъдете хуманни, дъвчете марули!

   И все пак, някъде ми се губи значението на толкова обичаните ни традиции. Къде са местата, които не са наречени мизерни и можете да хапнете истинска храна, забъркана с подправки, любов и труд? Къде можете да достигнете нирвана на умерено ниво по отношение на вкусовите си възприятия? Все още съм в търсене на тези места, очевидно е, че няма да стане днес.

   Към краят на деня си занасям вече неособено енергичния хипстърски задник на пловдивската ЖП гара и продължавам да наблюдавам сивия пейзаж на бетон, мазни петна и пушеци от скара. Подлезът със социалистическо-средно-модерен вид, който от една година се ремонтира, не предлага никаква добра храна. Само съмнителни на вид и вкус баници, милинки и разни други. Няма да останете очаровани и от заведенията в автогара "Родопи", но все пак за заведения на автогара не са зле. Предлагат някакви порции от храни. Тоест, ако сте гладен, отчаян и с ограничен фонд за хранен, можете да поемете към дясната част на автогарата. Автомати за кафе и пакетирани закуски дебнат от всеки ъгъл, лишавайки хората от избора за топла и ръчно приготвена храна. Накъде сме тръгнали като нация, ако няма къде да се хапне малко топла храна за душата?

   

    Естетски сядам на пейката на 11-ти коловоз и запалвам цигара. Наблюдавам сбърканите тийнейджъри, чиято единствена кулинарна тема ( хич не е кулинарна ) е новата книга за смутита. Проклинам плитките разговори и се впускам в размисли за бъдещето на храната в Бтлгария. Има ли надежда, че новите поколения ще запазят духа, традициите и кулинарията, която е градена и обогатявана толкова години? В крайна сметка, това, което поколенията предават на поколения може да бъде интерпретирано по нови начини,модерни или странни, но е важно да бъде запазено, Всяко влияние в нашата кухня или традиционно ястие е създадено с много любов, надежда и труд, които всъщност изграждат идентичността ни днес.

08/02/2016