Петък следобед. Знойно юнско слънце надува самотата на счупената пейка. На гарата. Мисли. Пек. Това е всичко, което може да се опише.
Но има и няколко фактора: 1) очаквам едно пристигане, 2) до мен лежи бутилка кола с приятно съскащ поздрав при отваряне, 3) имам слушалки и плейлист за такива дни, 4) което прави пека поносим. Това ми е достатъчно.
От друга страна, мисля си, че нямам нищо, ако нямам до мен някого, с когото да си кажа това и да се надсмея на пека в триумфален напън на мускулите ми.
И ето я мисълта : как се дефинира количеството в понятията "всичко " , " достатъчно" и "нищо" ?! Какво се крие в тези думи? Кое е истинското им значение, което сме загубили днес в досадата на пътя си? Толкова ли са различни тези понятия?!?
Веднъж един пътник ми каза, че го озадачавало големината на стойността на "няколко". Не било малко, значи е достатъчно. Добре, страннико, да приемем, че си прав. Кое е достатъчно за теб? Разнообразието има ли значение или не? Понякога казваме, че 27 броя игли са малко. Друг път твърдим, че седем карамфила са твърде много. Има ли значение дали имате 20 игли и 7 карамфила, или обратното? Мислите ли, че ако имате немалко познати, значи имате достатъчно познание за човешките умове?
Може и така да мислите. Не знам. Аз не мисля така. Но пък какво ли ви интересува какво мисли един отвеян ум на един отвеян фен на влакове?...
Да се върнем на Теорията за Големия взрив. Малко научно стана, но спокойно - аз не съм много добра в науките, така че няма да задълбаваме в термините. Преди няколко мощни кълбенца енергия да се поочукат едно в друго и да стане експлозия, какво е била Вселената? Една голяма торба с огън? Или вакуумирана тъмнина? Знаем ли? Не. Значи сама по себе си тази Вселена е била достатъчна, никаква и всякаква. На нас ни е достатъчно, че днес атомите съществуват, а за миналото на космоса - той е бил и всичко, и нищо. Днес все още е. За някои е всичко, което имаме, за други - едно голямо нищо, от което очакваме твърде много. Не зная кое е правилното... Сигурно няма и да разбера.
Храната. Какво е за вас храната? Всичко, което ви трябва, за да оцелеете? Достатъчна да излекува раните, нанесени от външния свят? Нищо без семейството ви да е цяло?
Познавам един човек. Вие също. Всеки познава поне един човек. Доколкото познанието е възможно. За юнските дни на припек и равнодушие Космо ( нека така да е наречен в името на анонимността ) беше всичко. Едно голямо конкретно обобщаващо привличащо магическо Всичко. Без възможност за друга дефиниция. В дните, когато Космо го нямаше, достатъчно беше да знам, че ще видя Космо. ( това измислено Космо започва да ме дразни - всеки драматизъм в разказа умира така... :/ ) На другия ден той щеше да е на гарата и да зяпа релсите. Или самата гара. Тази мисъл беше достатъчна под всичката пот на живеенето. После, спрях да говоря с Космо. Все по-рядко можех да му кажа нещо, което само странния му мозък ще отчете като интересно.
Нищото. Ще питате за нищото ( ако вече не сте отегчени до смърт от тоя тривиален разказ... Но все пак, хора, блог е! Естетски! Нещо все трябва да говоря за естетики и чувства, разберете! ). Нищото дойде после. Нямам предвид, че не чувствах нищо и ей такива тийнейджърски драми - не. Просто една сутрин видях две очи ( на Космо, ако не се подразбира ). Те бяха изказ на всичко, достатъчно и нищо. Като най-искрените прозорци към душата на някого, двете очи си гледаха, полуотворени, и нищо не беше необичайно. Юнска сутрин. Няма припек все още. Нищо не е по-красиво от двете очи.
Това не ми е поуката за нищото. Само споделям нещо лично. Космо, надявам се, че ще оцениш колко много струва на естета да замени името ти с тъпо-скалъпеното не име "Космо". Но си има аналогия. За всеки случай.
Дами и господа, това беше тазвечерното ми "велико разсъждение" за живота. Точка. Пунто. Финито.
Лека вечер и мислете за понятията и дефинициите, деца на природата!
Defining everything, a few and enough
Friday noon. The sweltering Sun of June expands the loneliness of the broken bench. Station. Thoughts. Suffocating heat. That's everything that can be described.
There are a few factors though : 1) the expectation of an arrival, 2) a bottle of coke lies beside me greeting one with pleasantly fizzy noise, 3) I have headphones and proper playlist for such days, 4) which makes the heat bearable. That's enough for me.
However, I suppose I have nothing if not a person to share this with and laugh with in a triumphal strain of my muscles.
And here comes the thought : how to define the quantity of the terms everything, enough and nothing ?! What hides in these words? What is their real meaning we have today lost on the tedious road? Are these conceptions so different?!?
A traveler once told me he was self-questioned about the size of the term "a few". If it's not little, it's enough. Ok, stranger, let us accept your theory. What is enough for you? Does variety matter to you? Sometimes we say 27 needles are too few. Sometimes 7 carnations are too many. Does it matter if you have 20 needles and 7 carnations or vice versa? Do you think when having not too few acquaintances you have acquired enough knowledge about humane minds?
You may thinks so. I can't know. I don't. But why would you care what a wandering mind of a wandering trains fan thinks? ...
Let's get back there, on the Theory of The Big Bang. It sound too scientific, but don't worry - I'm not good at sciences so I won't dig into terms. What the Universe was before a few balls of energy hewed and a big explosion was generated? A big bag of fire? Or vacuumed darkness? Do we know? We don't. So in its essence this Universe was enough, nothing and everything. Today it's enough for us atoms exist, and about the past of space - it was both everything and nothing. Today it still is. Some consider it everything we could possibly have, others think it's one huge nothing we expect too much of. I don't know the truth... Probably I'll never get it.
Food. What is food for you? Everything you need to survive? The enough dose of cure to heal wounds others did to you? Nothing without a whole family?
I know a person. Well, everyone does. Everyone knows at least one person. As far as knowing is possible. Cosmo ( let us call him like that in the sake of anonymity ) was everything in those June days of heat and indifference. One big objective summarising attractive magical Everything. No other definition possible. The days I didn't see Cosmo, it was enough to know I will see Cosmo ( this made-up name already starts to irritate me - dramatism in the story dies like this... ;/ ) . He would be at the station the next day staring at the railway lines. Or the station itself. This thought was a generator under the sweat of living. Then, I stopped talking to Cosmo. On rare occasion I could share something only his strange mind would accept as intresting.
The Nothing. You would ask about the nothing in this story ( if you've not been already bored to death by this trivial story... But still, guys, it's a blog! Aesthetics-related! I should talk about aesthetics and feeling, do undesrtand! ) The nothing came later. I don't mean not feeling anything and such cheesy teenage drama bullshit - no. Just one morning I saw two beautiful eyes ( Cosmo's if not clear enough ) .They said everything, nothing and enough. As the most sincere windows to one's soul, these two eyes just watched, semi-opened and nothing was unusual. June morning. No sweltering heat yet. Nothing more beautiful than these eyes.
That's no the moral about The Nothing. Just sharing something private. Cosmo, I hope you'll understand how much it costs to the aesthete to call you with the unreal stupid made-up not-name Cosmo. But it has analogy. Just in case.
Ladies and gentelmen, that was tonight's great myself pondering about life. Fullstop. Punto. Finito.
Have a great night, and have in mind concepts and definitions, children of the nature!
