Sunday 31 January 2016

Баси! К'во ли знам и аз!!!
Хора
депресии
Причини
поводи
бележки
цигари
алкохоли
чаши
Спомени
Илюзии
Сюрреално
импресия
отново
депресия
точки
без стени
посоки
смърт
посока смърт
и пак посока
чезне това
реално е ли
не знам
може би не
харесваш
знам да не
защо
умрях
мъртвец
посока
кактус
умрях
обичам не
отново
не умрях
тогава.


Януари, 2015

Friday 29 January 2016

Thursday 28 January 2016

Съжителство, викаш...



   В човешката история са известни много глупости. От всякакъв мащаб. С някои от тях все още се борим днес. Нали се сещате, ядрени оръжия, индустриализация и последствия за околната среда, рак и други различни заболявания, социални проблеми, глад и епидемии... Такива работи. Дотук нищо ново. Обаче, тогава, в онзи с нищо не отличаващ се момент от върволицата отегчаващи моменти в човешкия живот, се появи МАСИВНАТА, НЕОПИСУЕМА глупост на шъпа тъпаци в отоплената стая на някой правителствен офис.
 
    И сега, да оточним локалния проблем. Съжителство. Да. Съжителството е навсякъде. Я по собствено желание, я по неволя съжителстваме с кретени. Да, правилната, радикална и обидна дума кретени. Хора, които чисто съзнателно тормозят хората с липсата си на съзнание. Съжителстваме с онези, които определят правилата, по които работим, пазаруваме в магазина ( защото нали имало и вредни храни, да не повярва човек ), пътуваме и учим. Искате децата ви да учат?

   Един съвет: дръжте ги вкъщи!

   Да, днес по-добре дръжте децата си вкъщи, плащайте им интернета и забележете резултата. Искате децата ви да са и интелигентни - о, сбъркали сте институцията! "Какво научи днес в училище?" вече е извън контекста на реалността. "Нищо." Нищо, защото знам за Студената война от медиите. Нищо, защото учителката по математика ми обясни нещо, което не си дадох зор да запомня - тригонометрия та не прави хляб. Нищо, защото за венерическите заболявания и контрацептивите научих от интернет. А, да, научих нещо! Никога да не казвам на кондуктор, че не е прав, защото ме напсува. Ето ви, хора, училището!

   Не стига, че училището е западаща институция, в чиято програма никой и интелигентен човек не намира нищо привлекателно, ами и от отговарящия орган раждат все по-умопомрачителни простотии. Тъкмо се зарадвате, че в 11-ти клас сте се почувствали малко българин ( прочели сте съзнателно нещо от Ботев, препрочети сте Вазовия труд, па сте заключили, че в шести клас нищо не сте разбрали, и ОП!, при  Алеко и Славейков почвате да правите връзката ) и БАМ!!! Събуждате се една сутрин, изпивате чаша от родното мляко ( горе-долу в 05:20 сутринта, защото роднито образование не отлага - дали е първи час или "Радини вълнения" трябва да почва по тъмно почти ) и си пускате новини.

   Е, от това да се засяга българската история и да се унищожава и без това загиващия национален дух с думата "съжителство" по-нагло нещо няма!!! Да приемем, че както днес така и под турско няма проблем едните да си седят в отопления офис и да вземат някакви малоумни решения, а другите да си изпращат децата в лед и на -12.5 градуса на родното школо. А в школото ли какво се случва?

   Между междучасията в елитните училища, изпълнени с дим от опиати, се учи как историята от вчера не е такава днес. Учи се как да построиш оптично влакно, но не и как да изпееш една народна песен. Що пък?! Нали даскалицата по пеене пускаше песничката от "Революция Z" ? Що пък да си българин?! Що да пееш по Чинтулов, да цитираш Пайсии или да анализираш самостоятелно защо Огнянов е пристигнал в Бяла Черква? За кво? Той си е съжителствал там с местните, те така и американците са си съжителствали с индианците. Ама няма лошо, нали така? Никой няма да нараняваме...

    Нямам какво повече да кажа. Отивам да съжителствам в местният Кауфланд. А после ще отворя Tumblr или Уикипедия да се образовам. Да съжителствам, викам...

Wednesday 27 January 2016

Tuesday 26 January 2016

Любов ли си или един варен картоф с малко водчица таз нощ...

Постепенно опознавам всеки твой нюанс. 
Пушене на терасата.
Правене на закуска в 05:20 сутринта.
Мусака на 22 април в преднапикано състояние.
Разговори за италиански сирена.
Споделената храна след пиянство на терасата през август.
Обещания и думи.
Думи.
Думи.
Думи.
Предначертаност да го кажем.
Благодаря.
Това не е човек. Това е проклетата концепция за любов, която прилагат на практика.

Sunday 24 January 2016

    Свещеният момент, в който откривам глупостта си. До днес ли не се сетих, че топлото какао всъщност е топъл шоколад?!
     Баба ми ми разкрива житейските тайни...

Tuesday 19 January 2016

Seagulls

In the mornings of July
I waited in my bed
thinkin' of the seagulls fly
missin' your breath.

I watched you passing by
staring at the time
So went the mornings of July,
regretting lately, living fine.

In the mornings of July
I waited in my bed
thinkin' of the seagulls fly
missin' your breath.

Lonely as I was
sat early near you
before the world's fuss
overtook the air,
not a clue
How would you
disappear in the blue?...

Since then I've been thinking
of the seagulls fly
wondering if you're cutting
down the mornings of July.

In the mornings of July
I waited in my bed
thinkin' of the seagulls fly
missin' your breath.

Monday 18 January 2016

Неочакваната радост да видиш как двама на съседната тераса пушат и се обичат от 05:43 до 17:56 под целия този хриптящ сняг и сковаващ студ на януарския свят ми е нова... И ми харесва.

Thursday 7 January 2016

Мразя всеки шибан атом от пространството. Искам стъклото на Марица. И Боро.

Wednesday 6 January 2016

Приятна е тишината на приятелството.
Тишината, в която ровя себе си.
Тиха е свещта, а свършва днес Деня.
Тичам из черноцветни, гнусни и неверни... Вишни?
В японската градина, по алея с лишеи,
тичам и вали.
Ударите на реката са мехурчета - шампанско,
а по стъклото на нощта
снегът пада, черен плащ.

Monday 4 January 2016

Снежните надежди

   Колата вземаше поредния си протяжен завой по пътя, докато спокойно се отдалечаваше от югоизточните Родопи. В летаргията на дните след Коледа, двама емоционално претръпнали студенти, пътуваха обратно към общежитията си.  Изтръпналото сърце за тях се беше превърнало в ежедневие, каращо съзнанието да остане безучастно към неизбежното битие. Сближаване и отдръпване, дом и свят, семейство и чужди. Огрян от последните лъчи на декемврийското слънце, един самолет разцепи синевата.

- Самолет... - отбеляза Константин замислено.

    Шофьорът на колата чу полу-гласната констатация и взе участие:

- Какво викаш, моето момче?

- Ъ, нищо, извинете; разсеях се за малко.

- Ам, то не е лесно... И на вас акъла ви все в ученето, все за пари, за път... И ся кина ше правите по празниците в оной пусто место? Да ва не мисли човек по-добре!

- Да, по-добре - съгласи се Ал, другият студент, зареял се в мислите си за дома и значението му днес.



    Както всеки студент от този край, двамата пътници бяха привикнали с мизерията и нуждата дори от най-малка помощ. Цената, която плащаха за бензин, за да се возят заедно на задната седалка в колата на някакъв мъж от града, беше нищожна спрямо наемането на кола или билет за автобус. Всеки лев беше ценен за едни самотни души, които нямаха нищо повече от ума си и съпричастността на близките си. И именно тези младежи оценяха, че не можеха да бъдат груби с този, който щадеше техните кесии, иначе казано сънят им идната вечер.

- Какво учехте, момчета, че забравих?

- Аз уча архитектура, а приятелят ми, Коцето, учи история.

- Браво, младежи! Все хубави неща... Ам ние на времето такъв достъп - забрави! Само прогимназия и после некой техникум, нещо... Ама иначе хич! Пък сега вие, младите, колко работи може да знаете и да правите...

- Е, не много, бай Асане! Какво можем? Сега само учим, после чак ще му мислим какво ще работим, как ще се издържаме.

- Ааа, мислете, син - закима бай Асан, - мислете, че то ей си идва - днес, утре и гледаш изведнъж - жена, деца и на тебе какъв ти живот? Почваш ги гледаш, да работиш кат вол, да си издържаш децата.


    Константин се размърда на задната седалка:


- Ти, бай Асане, деца имаш ли?

- Имам че... Как не? Три са ми.


    Ал погледна приятеля си, знаейки причината да пита всички тези въпроси. Съжалението, с което наблюдаваше гарваните до Соколовци, издаваше дълбоката му грижа, че с нищо не можеше да помогне повече на уж любопитния си приятел.


- Е, браво - продължаваше Константин, - а учат ли?

- Учат ми! Как?! То не може така! Я кат съм си не сбирал акълас в главата на време, барем децата! Дъщерята, най-голямата, работи в банка; синовете са строители и двамата, занаят си имат...

- Браво, бай Асане!

    Бай Асан откара още един километър замислен, след което реши да сподели с тези случайни момчета мъката, която препатилата му и загрубяла с времето душа, не беше склонна да довери всекиму.


- Ем то браво, ама дано го оценят... Ама май нищо не оценят!

- Защо? - продължаваше да пита Константин.

- Що... Оти га бяха по-малки звъняха да кажат как са, да ги чуя да знам и аз, да знам от какво имат нужда, да дойда да ги взема... Радваха ми се по... А сега, бързат винаги. Все напред-назад, косур не им търся, ама криво ми е. Не мога собствените си деца да видя. Пък и щерката откак е заминала в София, все по-рядко звъни... Ам тя си знае. Какво ли ва занимавам и вас сега?


    В тона на жилестия бай Асан младежите доловиха нотката на огорчението от надеждите. Усетиха как собствените им животи се плъзват по нишка, която е силно опъната, а после се скъсва и пада разрехавена на песъчливата земя. Под сенките на Стефановден, опелът бавно завиваше, за да остави Пампорово за туристите и онези, които бягаха от дома.

    Човекът се постегна и след няколко минути мълчание попита:


- А ти, моето момче, я кажи, вашите какво са , що са...


    Зареялият поглед в небето Александър бързо погледа напред, а после се окопити и се подготви за това, което за пореден път щеше да чуе. Наблюдаваше играта на голите дървета и зелените борове, по чиито клони сняг нямаше сега. Винаги един и същи разказ. 7 години.


- А, моите, бай Асане, са добри хора. Възпитани. Мили. Учени са. Знаят немски.

- Еее, ми те тогава са добре! В Германия ли?

- Ааа, не. Починали са.


    Човекът с опелът се смути; момчетата усетиха притеснението му. Нищо не казваха. И той нищо не казваше. След малко се отрони едно "Съжалявам." от устата му. Коцето се извини, че го е притеснил.


    Алекс за пореден път разбираше колко гениална е историята всъщност. Хората съчувстваха колкото могат, неспособни да си представят колко по-удобна е смъртта пред истината. А истината не беше красива. Кога ли всъщност истината е красива... Смъртта на родителите, в цялата си трагичност, би била доста по-търпима от напълно осъзнатата раздяла. Как би могъл човек да преглътне гордостта си някога, щом тя е един път е белязана от изоставянето не от друг, а от родителя?



- А сега, моето момче, къде живееш - подзе разпита бай Асан.


    Колко жалка е хорската съпричастност понякога...


- Имам си една баба. Тя си ме обича. Е, малко не се разбираме, ама то няма как...  Та тя ме гледаше.

- Ееее, пак добре, имаш си някого, моето момче! Студент си, утре - други ден ще помагаш и ти на баба си.

- Ами тя баба ми почина преди половин година.

- Сериозно ли, син?

- Сериозно, бай Асане.


    В огледалцето очите на бай Асан обикаляха неспокойни из пейзажа, но не го виждаха. Скръбта като че се пропи в седалките. Фазата на отвращението не беше настъпила все още. Хората лесно се отвращават, щом не могат да помогнст очевидно.


- Съжалявам, моето момче. То пари не прави, че ти казвам, ама...

- Благодаря! Виж, ако искаш, дай сега да си починем малко, че те разсейвам така с моите работи, а пък теб те чака път.

- Добре, момчета. Къде ще ви оставям?

- Нали знаеш общежитията към Пазарджик?

- Да.

- Ей там някъде. Където ти е удобно.

- Добре.


    Мълчание се възцари в колата. Тежката участ на това момче сякаш като с чук удари бай Асан. Горкото дете, помисли си той, как се оправя само? Какво ли е ужасно никого да си нямаш на тоя свят? Такива мисли се въртяха в главата на шофьора, докато излизаше от Чепеларе.


    Душата на мъжа се терзаеше със силата на средностатистически крими сериал. Какво ли правеше момчето по празниците? В чия къща се прибираше? С какво се издържаше? Как се справяше? Как си плащаше образованието? С какво ядеше? Прагматизмът е неминуем в такива случаи.


    Жалко, мислеше си Алекс, реката е замръзнала само от края... Трябваше да е цялата.


    Константин наблюдаваше къщите по пътя. Имаше ги всякакви. Социалистическо строителство и стари къщи. Имаше и нови модернистично-глуповати постройки. Напълно извън контекста на Родопите. Тъпаци, отбеляза той. Някои хи е строил. Пълно е с истории наоколо.


    Така пътуваха тримата. Трима мъже с различни истории, мисли и душевна пропускливост. В тишината на надвисналата вечер се трупаха всички неизплакани беди. Мрака се сгъстяваше около светлините по шосето. По повърхността на стъклата се трупаше конденза от всички грехове на минали, настоящи и бъдещи поколения. Нощта беше просто тъмна и откровено студена. Нямаше скрити символи и метафори. Имаше път и хора.


    Опелът зави по пътя за София и зацикли в редиците на неделните пътници. Тишината в колата стана комфортна; обикновено настъпва момент, в който всички в колата са твърде наясно едни с други за излишни, малки, безмислени разговори. Е, хубаво е да настъпи този момент - нищо не може да е тъй досадно като следколеден анализ.


   Бай Асан зави край един от магазините Техномаркет и спря пред езиковите гимназии извън града. Там бяха общежитията. Огледа се в мрака. Светеха само счупените лампи по пътеките към далечноте четири блока. Виждаше се и неоновия надпис "Дог при Хот". Тъпотия.


    Алекс и Коцето се сбогуваха с бай Асан, който не им поиска пари.


- Пазете си ги, син, за Нова Година. Ще си вземете нещо... Спокойно.... Спокойно, спокойно.


    Момчета благодариха и останаха на спирката да наблюдават как опелът и собственика му ще изчезнат в пловдивската нощ. Бай Асан се качи в колата, свали прозореца и викна:


- Ай, деца, със здраве!

- Със здраве!

    Колата потегли. Момчета станаха от заледената пейка. Спогледаха се.


- Със здраве.


    Коцето измрънка тези думи и тръгна към "Дог при Хот", където младежите бяха привлечени от очакваните сандвичи по лев и петдесет и подарените от момчето зад тезгяха цигари. Небето поздрави пристигналите с няколко снежинки, които щяха да облекат надеждите в бяло.