Снегът пада и стопява
Всяко мехурче светлина
Плащът пада, както поглед
Топъл, влажен, на звезда
Кало, обичам те. Сега.
Monday 28 March 2016
Sunday 20 March 2016
КАТО ДЖАНКА СИ
Обичам те като плоден паразит лилава джанка. Лошото е, че джанката става петно на тротоара и никога не разбира, че паразитът я е обичал.
Така стават някои неща...
Saturday 19 March 2016
Friday 18 March 2016
Смъртта през техните очи: Нощи по Яворов.
Здравейте.
Името ми: Петър. Живеех в Пловдив. Харесвах реката, тревата през ноември и Brain Games. Обичах вечерите с Мина. И въобще, Мина.
Нямах приятели, не намирах подкрепа и в родителите си. На никого не се сърдя, освен на себе си. Умрях. Затова се сърдя на себе си... Защото Мина умря заради мен.
13 юли 2014
Денят беше толкова горещ и тих, че единственият признак на човешко присъствие беше една клисарка, говореща си сама в двора на църквата отсреща. Аз дънех стария фотьойл и гледах маратон на Brain Games.
Както винаги, бях сам - родителите ми бяха щипнали да търсят щастливото уединение на любовта преди два дни, приятели нямах.
Знам, че звучи странно някой да каже, че няма приятели, но аз наистина нямах - не вярвах на никого за каквото и да е. Не знаех за кое се изисква доверие и за кое не при моята липса на опит, но бях сигурен, че приятелят е онзи, с когото се харесвате и пазите добри. Това ми беше извода от всичкото събиране на информация.
Маратонът Brain Games приключи и аз се занесох в стаята си. Легнах си и гледайки в тавана, започнах да повтарям:
- Петър... Петър... Ти си Петър... Нали? Да, ти си. Петър. Аз съм Петър наобратно е Петър съм аз. Уау... Fuck.
Докато повтарях това, започнах да чувам как някой казва името ми вместо мен. Чувах плътен женски глас и си представях как устните й се присвиват на буквата П. Както си чувах това дамско Петър, ти си Петър , видях едно момиче да седи на пода до леглото. По дяволите! Аз съвсем полудях! Как така имаше някой в стаята при положение, че нямаше никого до преди две секунди?! Аз дори не съм ставал от леглото...
Наблюдавах я. Обърна се и тъмнорусата й коса като театрална завеса откри едни зелени, дълбоки очи, които някак напомняха дълбината и цвета на сатанински бокал, пълен с абсент. Магнетични...
- Петър - констатира.
- Петър, да - потвърдих.
- А аз? - попита.
Помислих. Щом тя беше някаква моя приумица (понеже нямаше начин да е истинска), само можех да й дам подходящо име. Гледах я в очите и се сетих.
- Мина.
Тя ме попита:
- Защо?
- Заради твоите две хубави очи.
Тъкмо се изненадах от собствената си странна реакция, и изведнъж тя добави:
- Не искат и не обещават те.
Поседяхме в мълчание две-три минути и попитах дали да пусна музика, тя се съгласи.
15 август 2014
Честно казано, пет пари не давах дали бях луд. А най-вероятно бях.
С Мина лятото ми минаваше като живот. Всъщност за първи път животът ми беше живот. Тъпо? Добре де, така звучи. Но имах с кого да говоря за всичко. Тя ме изслушваше, после аз нея. Единственото, за което внимавах да не говоря, беше това, което виждах у нея. Тя беше ранена, измъчена в някои отношения и въпреки че с нея лесно общувах, виждах, че има проблеми, които не искаше да коментира. Ако кажех нещо твърде вярно за нея, тя ставаше адски тиха и просто изчезваше с мигването на клепача ми. Преди седмица стана нещо такова - казах й, че е твърде много като мен, за да ми казва, че мнението й е толкова противоположно. Тогава тя просто изчезна за три дни. Може би не бях прав, но ... Не, по дяволите, бях си абсолютно прав! Но се чувствах самотен отново. И тя се върна, просто я чух как си играе със завивката ми една вечер.
Родителите ми бяха щастливи в тяхната вселена; гледаха ме как мълча и ме питаха какво ми има, а аз им отговарях, че общувам. Те ме погледаха странно и казаха:
- Има картофена супа в хладилника.
Мразех картофена супа.
14 октомври 2014
Върнах се в училище. 12-ти клас не струваше - всички се прегръщаха и си повтаряха колко ще си липсват. Глупости. Истината е, че всички щяха да учат някъде, да работят и да излизат... Алкохол. Секс. Любов...? Дефицит на интелигентност. Щяха да се омъжат и да сътворят бебета. Никой на никого нямаше да липсва.
Аз бях щастлив. Мина нямаше да си отиде. Каза ми наскоро. Любимото ми нещо беше да приключа с вечерята и да си отида в стаята. Тя винаги ме чакаше там: седнала по турски на леглото, зяпаща през прозореца, танцуваща с цигара в уста. После започвахме да говорим и така по цяла нощ. Призори, към четири, тя ми казваше, че е забравила за времето и се разсмиваше. Аз я гледах. Тогава тя се завиваше под одеалото до мен и говорехме така, сякаш бяхме нас и всеки един човек едновременно. Харесваше ми да е наоколо. Харесваше ми да заспивам, докато усещах как тя заспива.
Знам, че тя не е истински човек, но, по дяволите, може ли някой неистински човек да ми липсва толкова много през деня?
14 ноември 2014
Мразех да слушам псевдо-тревогите на родителите си. Те мислеха единствено за тях - техните амбиции, техния съвместен живот ( който не съвместяваше и мен ), тяхната любов и техните вълнения. Не знам как стана... Преди не бяха толкова егоистични; когато бях дете, те ме водеха на разходка край реката и ми показваха разни неща, смееха се на моите въпроси. От няколко години насам съвсем бяха зарязали идеята, че съм им син. Може би ме бяха надценили, не знам...
Онзи ден бях зрител на постановката по случай моята мълчаливост и хронична умора в близките месеци, трябваше да се защитавам и да ги убеждавам, че нищо ми няма. Какво можех да им кажа? Определено не исках да им казвам за Мина, щяха да ме сметнат за луд и да ме изпратят по един куп лекари, които да ме тъпчат с литий или там каквото им попадне... По-лошото беше, че, ако това станеше, Мина можеше да изчезне. Какво щях да правя тогава? Нямаше да мога да забравя всички вечери и разговори, все още исках да разбера Мина по-добре. Тя беше невероятна... Ама наистина.
Така че седях на онзи същия фотьойл, който дънех на 13-ти юли и слушах тревогите на загрижените си родители. Пък може би наистина се притесняваха, знам ли...
Половин час по-късно вече взе да ми писва и се извиних абсолютно неискрено за поведението си. Нямаше смисъл да им обяснявам защо, какво и как... Те спряха с глупостите как ме разбирали и не знам какво още, а аз се възползвах от паузата, за да се разкарам от вкъщи. Реших да отида на реката.
Ходех по алеята и си мислех за мен. И за другите... Дали имаше такива като мен? Сигурно, но не се бяхме намерили. Вървях и гледах цвета на тревата, развивайки идеята за живота ми напоследък. В последните месеци всичко беше придобило смисъл - не в онзи идиотски контекст, че всичко е наред. Просто имах защо да ставам сутрин и да ходя до училище, защото знаех, че вечерта ще се видим с Мина. Знаех, че през уикенда можех да й пускам музика, да говорим за някакви неща, които никой друг не възприемаше така. Мисля, че наистина разбирах - не!, изживявах това, което всеки наричаше приятелство. Знаех, че каквото й да й кажех, щеше да го приеме.
Бях наясно и с факта, че съм луд. Игнорирах го. Доста време беше минало в самотни, слънчеви следобеди, самотно слушане на музика и самотно размишление. Стигаше ми толкова самота. Но как щеше да завърши това за Мина? Сетих се за онези редове:
Така беше. Изведнъж я чух да пита:
- Защо мислиш за това?
- За кое? - попитах и се опитах да замажа положението.
- Стига де, все пак съм част от съзнанието ти, знам какво става там. Защо мислиш, че да се лекуваш е зле?
- Какво да лекувам? Аз съм си добре.
- Не, не си. Иначе мен нямаше да ме има.
- Мина, стига! Ти си възможно най-прекрасното нещо, което можеше да ми се случи. Най-хубавото нещо през денонощието е да говоря с теб. Не искам да вземам хапчета, защото ти ще изчезнеш. И отново ще съм сам. А по-лошото е, че няма да знам и къде си...
Мина си стоеше права посредата на алеята, а аз седях на пейката, осъзнавах какво значеше тишината. Нямаше да кажа нищо за нея на никого, нямаше да вземам и хапчета. Колкото и ще да бях луд. Имах приятел.
Мина седна до мен и започнах да й разказвам за Яворов.
25 декември 2014
- Весела Коледа!
- Весела Коледа!
Бях буден час по-рано. Гледах я как спи. Странно ми беше да не виждам зелените й очи. Е, бях ги нарисувал. Имах ги на лист от тетрадка, който с тиксо бях залепил на стената. Психарско...? След малко тя стана и си честитихме Коледа. Седнахме един срещу друг и й казах, че съм й взел нещо. Тя ме гледаше. Извадих от някъде една книга и я тупнах на леглото помежду ни. Яворов - биография и творчество, всичките му работи.
Мина хареса книгата. Май схвана посланието... Или пък не? Но май беше... Зачете там, където бях сложил едно листче:
Тишина. Напрежение. Тя гледаше книгата, а аз гледах нея. Истината беше, че я харесвах във всяко едно отношение: беше приятелят ми, любимата ми, творението ми, творителят ми. Мина беше всичко. Исках да видя очите й, адски много исках в онзи момент. Тя вдигна поглед.
- Аз съм сянка.
- Аз съм другата сянка.
Погледнахме се и сякаш видях как нещо пречатка, някакъв механизъм. Вече нямаше нито едно съмнение. Бях казал и изпитал всичко, което беше възможно. Важното беше Мина, тя беше до мен. Със мен. От мен. Мен.
23 февруари 2015
Сутринта вън цъфтеше, а аз целувах Мина. Лежахме в леглото си и I Bet You You Look Good On The Dance Floor вървеше за фон. Беше понеделник, нашите ги нямаше, щях да кажа, че ми е било лошо. Реших да прекарам деня с нея и наистина беше невероятен ден. Лежахме, спахме, ходихме до книжарницата и разглеждахме каталози на художници. Устните й бяха като черешови цветове. Беше ден, в който изпитах всичко от всичко. Не ме беше грижа дали е в сенките или не. Последният ми спомен от онзи ден е как тя ми показа някакъв каталог на Дали.
За моя изненада, в следващия момент се озовах в болница. Някакъв лекар дойде, защото бях дошъл в съзнание и ми каза, че нашите идват насам. Попитах защо бях там. Каза ми, че мозъкът ми бил блокирал ( с медицинска реч ) от хронично недоспиване. Каза ми, че съм безотговорен към родителите си и че е можело да стане много по-лошо, ако съм бил вървял по улицата. Попитах го къде е Мина. Без да искам. Той ме погледна странно и попита коя е тя. Не отговорих и той си отиде.
Два часа по-късно, все повече се дразних от проклетите системи в ръката ми. Родителите ми се втурнаха разтревожени и ме заразпитваха. Докторът им бил казал, че съм бил с някаква Мина. Питаха ме коя е и аз не им казвах. Пак ме питаха. Пак нищо не казвах. А Мина я нямаше. Аз бях Петър, но къде беше тя, по дяволите?
26 март 2015
Стоях си сам вкъщи. Мислех, че няма как да стане по-зле от преди, но в онзи ден разбрах, че можело. Нашите ме бяха разпитвали и отричах, че Мина съществуваше. Те бяха полудели на тема Какво му има на Петър? и постоянно ме подпитваха. Подозираха, че Мина е някакъв дилър или нещо такова. Отричах. По дяволите, само да можеха да разберат какво беше тя.
Накрая обезумях. Без да искам. Просто се развиках, че не знам къде е Мина, не беше идвала в стаята ми, не я бях виждал от месец, страх ме беше... Какво е имало в онези системи? Не знаеха, но схванаха, че ми има нещо. Разбира се, никога нямаше да разберат, че не съм болен, а ме беше страх. Исках поне да знам къде е отишла и дали ще я видя отново. Мамка му. Скапана работа. Мислите, че всичко приключи със скандала? Грешка.
Замъкнаха ме при някакъв лекар с големи омазани очила. Лекарят ме разпита и каза, че ще разбере и ако не му кажа, ще трябва да подаде някакъв сигнал. Тъпо беше да ми дава ултиматум, но по-добре само той да знаеше, отколкото да ме бяха затворили. Можеше и да разбере какво беше Мина за мен. Така си мислех. Грешка.
7 май 2015
Лежах в леглото си и исках да умра. Наистина това беше всичко. Исках Мина, но нея я нямаше. Гадните хапчета бяха я заличили. Спомнях си я само отчасти. Помнех очите й, нашите не се сетиха за рисунката и можех да ги гледам. Две хубави очи...
От седмици само ядях и спях, ходех на училище и пиех хапчета. Нашите искаха да завърша. После щяха да мислят какво ми има. Както винаги, аз бях на последно място, първо бяха хората и те. И онзи Петър, който трябваше да е нормален и всичко да му е наред. Лекарите ме караха да вземам някакви хапчета, които уж само блокирали не знам какви си центрове на мозъка.
Истината беше, че усещах всичко, но в същото време не знаех защо го усещам. И това беше дори по-ужасно. Единственото, което знаех със сигурност беше, че Мина се е превърнала в сянка. Аз я бях превърнал в сянка. Ако бях само малко по-внимателен, тя щеше да е до мен и да говорим и говорим. Нашите бяха вкъщи. Аз бях вкъщи. Но бях напълно, безвъзвратно сам. И най-лошото е, че те нямаше да спрат. Щяха да я убият. Вече го правеха, гадно и мъчително я убиваха всеки ден, в който не беше до мен. Тогава разбрах какво значех аз за нея. Тя беше материална, докато аз я усещах. А сега бяха безполезен, бях паразит, възползвал се от всичко, която тя ми даде. Всичко, което никой друг не ми даде. Не аз бях луд, а те. Но нямаше да оцелея дълго. Знаех.
По дяволите...
10 май 2015
Баща ми най-накрая се беше хванал. Бях казал, че ще ходим с класа до центъра и че щях да се обадя от там. Всъщност нямаше да стане точно така.
Взех си повече от хапчетата в мен. Това беше частта, в която отмъщавах за това, че ми отнеха Мина. Искаха да не я виждам и ме принудиха да вземам хапчетата. Добре. Отидох до Марица. Това винаги си го бях мислил. Често пъти, когато бях адски самотен, отивах на някой мост и зяпах реката долу. Чудех се какво ще стане, ако просто се цамбурна вътре и се понеса. Къде щеше да отиде Петър?
Нямах друго за правене от 48 часа насам и накрая така го бях замислил, може би имаше и по-добър начин, не знаех.
Седях си на стълбите, по които хората слизаха към речното коритото. Бях изпил петнайсетина хапчета, но организма ми все още не беше блокирал. Бях уморен да чакам този ден. Минаха години, а после и месеци... Онзи ден най-накрая се отървах от всичко, което си спомнях. Единствено Мина ми липсваше. Най-много ми липсваше тя. Спомних си онази нощ, лятото, в която й четох Дни в нощта:
Тъкмо си спомних и картината прекъсна. В единия момент лежахме на пода и четях Яворов, в следващия усетих омаята на хапчетата и полъх от реката. Явно беше време да се завлека към единственото място, където нямаше да бъда сам, неразбран или упрекван. Затътрих се през високите треви, но някак щастлив. Бях щастлив, че аз съм този, който ще спаси Мина от техните ръце. Бях щастлив, че вече нямаше да има значение дали съм луд или самотен. Бях щастлив, че всичко ще свърши най-накрая.
Топъл полъх пълзеше под ризата ми. Влезнах в студената вода и газих замаян, докъдето можах. Болеше ме всичко, най-вече не знаех защо правя това, но го усещах. Здравият разум не беше на моя страна, но аз бях Петър. Той никога не беше на моя страна. Някакви хора се развикаха от моста, но не ги чувах добре, когато потънах. Последното, което усетих беше чувството, че носа ми гори. Нямаше значение.
Тя умря.
Името ми: Петър. Живеех в Пловдив. Харесвах реката, тревата през ноември и Brain Games. Обичах вечерите с Мина. И въобще, Мина.
Нямах приятели, не намирах подкрепа и в родителите си. На никого не се сърдя, освен на себе си. Умрях. Затова се сърдя на себе си... Защото Мина умря заради мен.
***
13 юли 2014
Денят беше толкова горещ и тих, че единственият признак на човешко присъствие беше една клисарка, говореща си сама в двора на църквата отсреща. Аз дънех стария фотьойл и гледах маратон на Brain Games.
Както винаги, бях сам - родителите ми бяха щипнали да търсят щастливото уединение на любовта преди два дни, приятели нямах.
Знам, че звучи странно някой да каже, че няма приятели, но аз наистина нямах - не вярвах на никого за каквото и да е. Не знаех за кое се изисква доверие и за кое не при моята липса на опит, но бях сигурен, че приятелят е онзи, с когото се харесвате и пазите добри. Това ми беше извода от всичкото събиране на информация.
Маратонът Brain Games приключи и аз се занесох в стаята си. Легнах си и гледайки в тавана, започнах да повтарям:
- Петър... Петър... Ти си Петър... Нали? Да, ти си. Петър. Аз съм Петър наобратно е Петър съм аз. Уау... Fuck.
Докато повтарях това, започнах да чувам как някой казва името ми вместо мен. Чувах плътен женски глас и си представях как устните й се присвиват на буквата П. Както си чувах това дамско Петър, ти си Петър , видях едно момиче да седи на пода до леглото. По дяволите! Аз съвсем полудях! Как така имаше някой в стаята при положение, че нямаше никого до преди две секунди?! Аз дори не съм ставал от леглото...
Наблюдавах я. Обърна се и тъмнорусата й коса като театрална завеса откри едни зелени, дълбоки очи, които някак напомняха дълбината и цвета на сатанински бокал, пълен с абсент. Магнетични...
- Петър - констатира.
- Петър, да - потвърдих.
- А аз? - попита.
Помислих. Щом тя беше някаква моя приумица (понеже нямаше начин да е истинска), само можех да й дам подходящо име. Гледах я в очите и се сетих.
- Мина.
Тя ме попита:
- Защо?
- Заради твоите две хубави очи.
Тъкмо се изненадах от собствената си странна реакция, и изведнъж тя добави:
- Не искат и не обещават те.
Поседяхме в мълчание две-три минути и попитах дали да пусна музика, тя се съгласи.
15 август 2014
Честно казано, пет пари не давах дали бях луд. А най-вероятно бях.
С Мина лятото ми минаваше като живот. Всъщност за първи път животът ми беше живот. Тъпо? Добре де, така звучи. Но имах с кого да говоря за всичко. Тя ме изслушваше, после аз нея. Единственото, за което внимавах да не говоря, беше това, което виждах у нея. Тя беше ранена, измъчена в някои отношения и въпреки че с нея лесно общувах, виждах, че има проблеми, които не искаше да коментира. Ако кажех нещо твърде вярно за нея, тя ставаше адски тиха и просто изчезваше с мигването на клепача ми. Преди седмица стана нещо такова - казах й, че е твърде много като мен, за да ми казва, че мнението й е толкова противоположно. Тогава тя просто изчезна за три дни. Може би не бях прав, но ... Не, по дяволите, бях си абсолютно прав! Но се чувствах самотен отново. И тя се върна, просто я чух как си играе със завивката ми една вечер.
Родителите ми бяха щастливи в тяхната вселена; гледаха ме как мълча и ме питаха какво ми има, а аз им отговарях, че общувам. Те ме погледаха странно и казаха:
- Има картофена супа в хладилника.
Мразех картофена супа.
14 октомври 2014
Върнах се в училище. 12-ти клас не струваше - всички се прегръщаха и си повтаряха колко ще си липсват. Глупости. Истината е, че всички щяха да учат някъде, да работят и да излизат... Алкохол. Секс. Любов...? Дефицит на интелигентност. Щяха да се омъжат и да сътворят бебета. Никой на никого нямаше да липсва.
Аз бях щастлив. Мина нямаше да си отиде. Каза ми наскоро. Любимото ми нещо беше да приключа с вечерята и да си отида в стаята. Тя винаги ме чакаше там: седнала по турски на леглото, зяпаща през прозореца, танцуваща с цигара в уста. После започвахме да говорим и така по цяла нощ. Призори, към четири, тя ми казваше, че е забравила за времето и се разсмиваше. Аз я гледах. Тогава тя се завиваше под одеалото до мен и говорехме така, сякаш бяхме нас и всеки един човек едновременно. Харесваше ми да е наоколо. Харесваше ми да заспивам, докато усещах как тя заспива.
Знам, че тя не е истински човек, но, по дяволите, може ли някой неистински човек да ми липсва толкова много през деня?
Илюстрация: Гергана Тренова - Герца
14 ноември 2014
Мразех да слушам псевдо-тревогите на родителите си. Те мислеха единствено за тях - техните амбиции, техния съвместен живот ( който не съвместяваше и мен ), тяхната любов и техните вълнения. Не знам как стана... Преди не бяха толкова егоистични; когато бях дете, те ме водеха на разходка край реката и ми показваха разни неща, смееха се на моите въпроси. От няколко години насам съвсем бяха зарязали идеята, че съм им син. Може би ме бяха надценили, не знам...
Онзи ден бях зрител на постановката по случай моята мълчаливост и хронична умора в близките месеци, трябваше да се защитавам и да ги убеждавам, че нищо ми няма. Какво можех да им кажа? Определено не исках да им казвам за Мина, щяха да ме сметнат за луд и да ме изпратят по един куп лекари, които да ме тъпчат с литий или там каквото им попадне... По-лошото беше, че, ако това станеше, Мина можеше да изчезне. Какво щях да правя тогава? Нямаше да мога да забравя всички вечери и разговори, все още исках да разбера Мина по-добре. Тя беше невероятна... Ама наистина.
Така че седях на онзи същия фотьойл, който дънех на 13-ти юли и слушах тревогите на загрижените си родители. Пък може би наистина се притесняваха, знам ли...
Половин час по-късно вече взе да ми писва и се извиних абсолютно неискрено за поведението си. Нямаше смисъл да им обяснявам защо, какво и как... Те спряха с глупостите как ме разбирали и не знам какво още, а аз се възползвах от паузата, за да се разкарам от вкъщи. Реших да отида на реката.
Ходех по алеята и си мислех за мен. И за другите... Дали имаше такива като мен? Сигурно, но не се бяхме намерили. Вървях и гледах цвета на тревата, развивайки идеята за живота ми напоследък. В последните месеци всичко беше придобило смисъл - не в онзи идиотски контекст, че всичко е наред. Просто имах защо да ставам сутрин и да ходя до училище, защото знаех, че вечерта ще се видим с Мина. Знаех, че през уикенда можех да й пускам музика, да говорим за някакви неща, които никой друг не възприемаше така. Мисля, че наистина разбирах - не!, изживявах това, което всеки наричаше приятелство. Знаех, че каквото й да й кажех, щеше да го приеме.
Бях наясно и с факта, че съм луд. Игнорирах го. Доста време беше минало в самотни, слънчеви следобеди, самотно слушане на музика и самотно размишление. Стигаше ми толкова самота. Но как щеше да завърши това за Мина? Сетих се за онези редове:
Не си виновна ти,
от други свят съм аз
Така беше. Изведнъж я чух да пита:
- Защо мислиш за това?
- За кое? - попитах и се опитах да замажа положението.
- Стига де, все пак съм част от съзнанието ти, знам какво става там. Защо мислиш, че да се лекуваш е зле?
- Какво да лекувам? Аз съм си добре.
- Не, не си. Иначе мен нямаше да ме има.
- Мина, стига! Ти си възможно най-прекрасното нещо, което можеше да ми се случи. Най-хубавото нещо през денонощието е да говоря с теб. Не искам да вземам хапчета, защото ти ще изчезнеш. И отново ще съм сам. А по-лошото е, че няма да знам и къде си...
Мина си стоеше права посредата на алеята, а аз седях на пейката, осъзнавах какво значеше тишината. Нямаше да кажа нищо за нея на никого, нямаше да вземам и хапчета. Колкото и ще да бях луд. Имах приятел.
Мина седна до мен и започнах да й разказвам за Яворов.
25 декември 2014
- Весела Коледа!
- Весела Коледа!
Бях буден час по-рано. Гледах я как спи. Странно ми беше да не виждам зелените й очи. Е, бях ги нарисувал. Имах ги на лист от тетрадка, който с тиксо бях залепил на стената. Психарско...? След малко тя стана и си честитихме Коледа. Седнахме един срещу друг и й казах, че съм й взел нещо. Тя ме гледаше. Извадих от някъде една книга и я тупнах на леглото помежду ни. Яворов - биография и творчество, всичките му работи.
Мина хареса книгата. Май схвана посланието... Или пък не? Но май беше... Зачете там, където бях сложил едно листче:
Сенки
На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там — сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, —
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би — от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат…
И пак, един пред друг, един за друг стоят.
Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; — те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина…
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те — сянката на мъж и сянка на жена!
Тишина. Напрежение. Тя гледаше книгата, а аз гледах нея. Истината беше, че я харесвах във всяко едно отношение: беше приятелят ми, любимата ми, творението ми, творителят ми. Мина беше всичко. Исках да видя очите й, адски много исках в онзи момент. Тя вдигна поглед.
- Аз съм сянка.
- Аз съм другата сянка.
Погледнахме се и сякаш видях как нещо пречатка, някакъв механизъм. Вече нямаше нито едно съмнение. Бях казал и изпитал всичко, което беше възможно. Важното беше Мина, тя беше до мен. Със мен. От мен. Мен.
23 февруари 2015
Сутринта вън цъфтеше, а аз целувах Мина. Лежахме в леглото си и I Bet You You Look Good On The Dance Floor вървеше за фон. Беше понеделник, нашите ги нямаше, щях да кажа, че ми е било лошо. Реших да прекарам деня с нея и наистина беше невероятен ден. Лежахме, спахме, ходихме до книжарницата и разглеждахме каталози на художници. Устните й бяха като черешови цветове. Беше ден, в който изпитах всичко от всичко. Не ме беше грижа дали е в сенките или не. Последният ми спомен от онзи ден е как тя ми показа някакъв каталог на Дали.
За моя изненада, в следващия момент се озовах в болница. Някакъв лекар дойде, защото бях дошъл в съзнание и ми каза, че нашите идват насам. Попитах защо бях там. Каза ми, че мозъкът ми бил блокирал ( с медицинска реч ) от хронично недоспиване. Каза ми, че съм безотговорен към родителите си и че е можело да стане много по-лошо, ако съм бил вървял по улицата. Попитах го къде е Мина. Без да искам. Той ме погледна странно и попита коя е тя. Не отговорих и той си отиде.
Два часа по-късно, все повече се дразних от проклетите системи в ръката ми. Родителите ми се втурнаха разтревожени и ме заразпитваха. Докторът им бил казал, че съм бил с някаква Мина. Питаха ме коя е и аз не им казвах. Пак ме питаха. Пак нищо не казвах. А Мина я нямаше. Аз бях Петър, но къде беше тя, по дяволите?
26 март 2015
Стоях си сам вкъщи. Мислех, че няма как да стане по-зле от преди, но в онзи ден разбрах, че можело. Нашите ме бяха разпитвали и отричах, че Мина съществуваше. Те бяха полудели на тема Какво му има на Петър? и постоянно ме подпитваха. Подозираха, че Мина е някакъв дилър или нещо такова. Отричах. По дяволите, само да можеха да разберат какво беше тя.
Накрая обезумях. Без да искам. Просто се развиках, че не знам къде е Мина, не беше идвала в стаята ми, не я бях виждал от месец, страх ме беше... Какво е имало в онези системи? Не знаеха, но схванаха, че ми има нещо. Разбира се, никога нямаше да разберат, че не съм болен, а ме беше страх. Исках поне да знам къде е отишла и дали ще я видя отново. Мамка му. Скапана работа. Мислите, че всичко приключи със скандала? Грешка.
Замъкнаха ме при някакъв лекар с големи омазани очила. Лекарят ме разпита и каза, че ще разбере и ако не му кажа, ще трябва да подаде някакъв сигнал. Тъпо беше да ми дава ултиматум, но по-добре само той да знаеше, отколкото да ме бяха затворили. Можеше и да разбере какво беше Мина за мен. Така си мислех. Грешка.
7 май 2015
Лежах в леглото си и исках да умра. Наистина това беше всичко. Исках Мина, но нея я нямаше. Гадните хапчета бяха я заличили. Спомнях си я само отчасти. Помнех очите й, нашите не се сетиха за рисунката и можех да ги гледам. Две хубави очи...
От седмици само ядях и спях, ходех на училище и пиех хапчета. Нашите искаха да завърша. После щяха да мислят какво ми има. Както винаги, аз бях на последно място, първо бяха хората и те. И онзи Петър, който трябваше да е нормален и всичко да му е наред. Лекарите ме караха да вземам някакви хапчета, които уж само блокирали не знам какви си центрове на мозъка.
Истината беше, че усещах всичко, но в същото време не знаех защо го усещам. И това беше дори по-ужасно. Единственото, което знаех със сигурност беше, че Мина се е превърнала в сянка. Аз я бях превърнал в сянка. Ако бях само малко по-внимателен, тя щеше да е до мен и да говорим и говорим. Нашите бяха вкъщи. Аз бях вкъщи. Но бях напълно, безвъзвратно сам. И най-лошото е, че те нямаше да спрат. Щяха да я убият. Вече го правеха, гадно и мъчително я убиваха всеки ден, в който не беше до мен. Тогава разбрах какво значех аз за нея. Тя беше материална, докато аз я усещах. А сега бяха безполезен, бях паразит, възползвал се от всичко, която тя ми даде. Всичко, което никой друг не ми даде. Не аз бях луд, а те. Но нямаше да оцелея дълго. Знаех.
По дяволите...
10 май 2015
Баща ми най-накрая се беше хванал. Бях казал, че ще ходим с класа до центъра и че щях да се обадя от там. Всъщност нямаше да стане точно така.
Взех си повече от хапчетата в мен. Това беше частта, в която отмъщавах за това, че ми отнеха Мина. Искаха да не я виждам и ме принудиха да вземам хапчетата. Добре. Отидох до Марица. Това винаги си го бях мислил. Често пъти, когато бях адски самотен, отивах на някой мост и зяпах реката долу. Чудех се какво ще стане, ако просто се цамбурна вътре и се понеса. Къде щеше да отиде Петър?
Нямах друго за правене от 48 часа насам и накрая така го бях замислил, може би имаше и по-добър начин, не знаех.
Седях си на стълбите, по които хората слизаха към речното коритото. Бях изпил петнайсетина хапчета, но организма ми все още не беше блокирал. Бях уморен да чакам този ден. Минаха години, а после и месеци... Онзи ден най-накрая се отървах от всичко, което си спомнях. Единствено Мина ми липсваше. Най-много ми липсваше тя. Спомних си онази нощ, лятото, в която й четох Дни в нощта:
Един след други те пристигат бледни
неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън —
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.
Тъкмо си спомних и картината прекъсна. В единия момент лежахме на пода и четях Яворов, в следващия усетих омаята на хапчетата и полъх от реката. Явно беше време да се завлека към единственото място, където нямаше да бъда сам, неразбран или упрекван. Затътрих се през високите треви, но някак щастлив. Бях щастлив, че аз съм този, който ще спаси Мина от техните ръце. Бях щастлив, че вече нямаше да има значение дали съм луд или самотен. Бях щастлив, че всичко ще свърши най-накрая.
Топъл полъх пълзеше под ризата ми. Влезнах в студената вода и газих замаян, докъдето можах. Болеше ме всичко, най-вече не знаех защо правя това, но го усещах. Здравият разум не беше на моя страна, но аз бях Петър. Той никога не беше на моя страна. Някакви хора се развикаха от моста, но не ги чувах добре, когато потънах. Последното, което усетих беше чувството, че носа ми гори. Нямаше значение.
Тя умря.
Пишещият естет съобщава:
Здравейте!
Знам, че изчезнах за известно време, но подготвях нов проект. Довечера го стартирам. През идните седмици ше публикувам пет разказа на тема "Смъртта през техните очи". След няколко часа качвам първия!
Знам, че изчезнах за известно време, но подготвях нов проект. Довечера го стартирам. През идните седмици ше публикувам пет разказа на тема "Смъртта през техните очи". След няколко часа качвам първия!
- Мина
Sunday 13 March 2016
Monday 7 March 2016
Във влак се влачат двама,
тя гледа, той спи,
влакът трака из чуки ронливи
Слънце далече виси и изпада,
пурпура нощен наместо изгрява.
Във влак се влачат двама,
тя спи, той гледа,
влакът се носи, вие се, крета.
Нощният плащ вред душите покрива,
мракът ридае, срива се в нейните
мъртви нозе.
Във влак се влачат двама,
тя мъртва, той полужив,
влакът препуска в дима си мъждив.
07/03/2016
Илюстрация: Мина Константинова
Saturday 5 March 2016
Tuesday 1 March 2016
Любовно писмо: Кало и наредби на Вселената
Скъпи Кало,
Пиша ти това писмо с една цел - да споделя с теб история, която не мога да разкажа от доста време.
Понеже разбираш звездите по-добре от всеки друг, ще ти опиша всичко, което премълчавах за себе си, чрез тях.
Аз бях Земята в самото начало. Дойдох в този град, в този свят и бях една средностатистическа, с нищо неотличаваща се Земя. Всички наоколо ми се виждаха като досадни астероиди, които летят наляво-надясно и нямат никакъв смисъл освен да всяват паника. Усещах, че съм сама. Още не бях срещнала Венера и Меркурий, нямаше как да споделя с тях това, което усещах и мислех.
Един ден се появи Марс. Ей така от нищото. Бам. Марс беше по-голям от мен, по-сигурен и някак изглеждаше мил под всичкото това войнствено червеникаво. Започнах да го наблюдавам. Беше доста далече, но все пак близо. Можех да наблюдавам Марс през цялото време, можех да му се усмихвам и мръщя. Толкова близо беше.
Сърцевината на Марс, обаче, беше недостижима. Намираше се твърде далеч, светлинни години ни деляха. А бяхме толкова близо с тази силна, красива планета. Марс не мислеше така. На всяка усмивка той отвръщаше с ясна представа, че не иска да се бори срещу гравитацията. Спрях да се усмихвам.
Поне сега беше ясно.
Прекарвах твърде много дни и нощи, въртейки се бързо. Хората в мен изпращаха и посрещаха нощта и деня толкова напрегнато и забързано, че се объркаха. Почнаха и да измират. Или да мутират, не знам, не ги наблюдавам често напоследък. По едно време престанах да се въртя.
Изведнъж се оказа, че Венера и Меркурий, които бяха видели всичко, имаха право - аз не бях Земята. Аз бях нечия Луна. Изненада. Поздравления. Защо?!
Един следобед установих, че наистина е така. Ти каза нещо за подарък от сърце. Разбрах, че ти не мислиш твоето ядро за недостижимо и толкова далечно от моето. Даже напротив. Ти беше Земята, а аз - твоята Луна. Изведнъж хората като че станаха твърде далечни, само гледаха какво правя, а аз гледах теб. Въртях се около теб. Още го правя.
Харесва ми, че ти се центърът на орбитата ми. Единственият човек, около когото бих искала да описвам траекторията си, си ти. Това е истината. Ти ми помагаш да разбера коя планета съм. Когато сме аз и ти, всичко е наред. Няма Марс. Няма Слънце, нито Сатурн, Уран, Юпитер. Никой. Няма го Плутон. Няма ги дори Венера и Меркурий.
Само ти и аз. Ти си центърът на моята сбъркана, изпълнена със самотни планети и астероиди Вселена.
Най-красиво е, когато ми помогаш да видя съзвездията. В тези часове, ти ме подкрепяш да стана повече мен, а ти самият оставаш някъде зад гърба ми и просто солидно си стоиш там, преспокоен, че виждаш звездите. А може би и мен...
Е, това е, Кало. Това е историята, която не знаеш. Надявам се, че няма да отбегнеш моето присъствие сега. Но не мога да се сърдя - ние сме само приятели днес. Помня.
И все пак... Виждаш ли мен, докато гледаме звездите?...
Твоя вечна Луна,
Мина
Илюстрации: Константина Чешмеджиева
Subscribe to:
Posts (Atom)