Седя си сам и си пия горчивото кафе. Долу едно момче ритна друго по глезена. Ритнатото момченце седна на зелената пейка и не се разплака. Аз знам, че плаче. Пишещата машина се развали.
Бях малък, когато за първи път видях един интересен обект на корицата на книга. Имаше много копчета и метал, попитах баща си
Защо има толкова много копчета?, а той ми обясни, че това било пишеща машина. Аз пак попитах
За какво е?, а той търпеливо ми поясни, че на тази машина пишели хора, които имали какво да кажат. Не знаех какво да питам още, но ми стана интересно защо хората не си казват каквото има на бащите и майките, ами вървят с машини... После излязохме от книжарницата и татко купи два ябълкови сока. Бях щастлив.
Станах на 9 и родителите ми се караха. Често и грандиозно. Тогава не знаех, че се разделят, и исках да им кажа да не се карат, защото беше страшно. Те не ме чуваха. Винаги когато се караха, започвах да се паникьосвам. Страхувах се, дори не знаех защо. Ръцете ми се потяха и се разплаквах.
Пълен мухльо. Така наричаха мъжете, които правеха като мен във филмите. И аз бях такъв... Пълен мухльо. Когато чуех как някоя ваза, запратена от и по главните действащи лица, стига стената и се пръсне, започваше истинският рев. Тогава баща ми констатираше "детето реве", казваше още нещо, което не разбирах, и напускаше апартамента с трясък на вече разнебитената от трясъци врата. Майка ми идваше при мен и ме прегръщаше. Спирах да плача, защото тя започваше. Някак неуместно ми се струваше и двамата да плачем... Исках да им кажа толкова много, но ме беше страх да говоря - те не искаха да слушат мен.
Сигурен съм, че детето не го боли толкова глезена. Бойните белези болят най-силно, когато не са физически. Факт. Затова и момченцето е безмълвно. Какво се казва в такъв момент? А оня хулиган вече е забравил... Или пък му е харесало. Днес те ритат и ти нищо не правиш, утре ти крадат живота, ти пак нищо не правиш. Мълчиш. Защото какво се казва, когато ти откраднат всичко?
След няколко премествания, посещения на магазини за стари книги и много самотни прибирания от училище, дойдоха гимназиалните години. Баща ми вече го нямаше. Но беше обсебил съзнанието ми изцяло. Мислех си за машината, чрез която можех да кажа, каквото си поискам. Щях да го кажа на машината. Нямаше на кого другиго. Струваше ми се странно някак, но... Имах толкова много за разказване, а нямах нито един добър слушател. Никой не разбираше колко важни са думите. Исках да намеря някого, който да умее да вижда историята зад думите. Не намерих. Нуждаех се от машина, само с пишеща машина щях да говоря истински. Започнах да пестя пари.
Какво ли ще стане с това момче след малко? А след година, две... Десет? Двайсет? Какво значение ще има този ритник? Мамка му, как ме е яд!
Не излизах много. Прибирах се с дълги разходки, посещавах клуба по литература в училище. И събирах пари за машина. Правех и проучвания коя машина има такава история, че да се разбираме. Пишещата машина, вярвах, винаги си има история, също като хората, с които общуваме. Щях да споделям единствено с машина, която да разбира. Е, накрая си избрах подходящ събеседник.
Запознах се с един странник в клуба. Пламен. Имаше очила и твърдеше, че всеки има връзка с всеки, но не си признава. Това го каза по повод Хемингуей и някаква котка. Нещо такова беше, но ми хареса, че се престраши да каже тази глупост. Започнахме да излизаме и да обикаляме града. Аз и Пламен.
Запознах се и с едно момиче, негова приятелка. Харесваше ми как като лъжеше, че е чела някоя книга, гледаше все напред и надалече. И аз знаех кога лъже. А тя знаеше, че
говорех истински с нея. Красива. Умна. И всичко. Като статуя на божество... Целунах я. И тя ме целуна.
Малкият тръгна нанякъде. Навярно си отива вкъщи и няма да плаче. Ще каже на майка му, че е паднал на тухлата в края на игрището. После ще продължи да мълчи... Дали и той ще си купи машина? Дано не.
Оф, писна ми.
Ако искате, ще ви кажа какво стана и после... Аз още премислям всичко... Чакай да седна на стария диван. Уф, и диванът е напоен с нея... Ще легна направо, та да може и да потъна тук.
Та... С нея отидохме в един и същ университет, живяхме в мизерна квартира и се обичахме. Личеше си. Говорех с нея, а тя вече не ме лъжеше какво е чела. Слагаше едни жълти пердета в стаята и окачваше графиките си по стените.
(опит за) Илюстрация: Мина Константинова
Най-накрая си купих машината. "Хеброс", която да води до истината", мислех си. Да ти имам истината...
Пишех всяка вечер, разказвах някои неща, които обмислях през деня. Това беше моето време през целия ден - бях сам с всички мисли и спомени. Говорех с тях.
След университета, започнахме работа. Преместихме се в нова квартира. Пак с жълтите пердета. Обаче без графиките й. Пламен също се премести в града. Аз работех, вечер с нея излизахме да се разходим, а по-късно, когато тя заспеше, аз пишех. Мислех някой ден да й подаря всичко написано. Тя самата ми каза преди години:
Някой ден ще се влюбим, ти ще пишеш и когато остареем, аз ще прочета всичко. Става ли? Харесваше ми идеята.
Тоя диван... И това малко момче... Асоциации. Всъщност, защо едно дете би лежало на дивана през лятото? Децата не обичат да лежат, твърде много са чули, докато са лежали в нечия утроба... Дали пък затова малките деца тичат наоколо и бягат от майките си? Може да са чули нещо лошо...
Мина година, откакто се нанесохме в новата квартира. Вдигнахме купон, защото тя и Пламен настояха. С Пламен бяхме излезли на балкончето и пушехме, пускайки дим в черната нощ. Говорехме си. Казах му:
- Тя е най-хубавото нещо.
Той:
- След мен?...
Аз:
- Не съвсем... Но ако ми ушиеш жълти пердета, може и да размисля...
В нощта отекна смеха на двама приятно замаяни приятели. Върна се обратно.
- Знаеш ли, тя... Е странна напоследък. Сякаш нещо съм казал... Или не съм...
- Казал ли си? - попита Пламен и ме загледа умно.
- Не мисля... Уф, ама смотана работа! Ще има за какво да пиша утре вечер.
- Абе, приятел - започна той и си дръпна последно от цигарата, - внимавай с това писане. Знам, че ти е нужно, ама жените не обичат да са на второ място. Да знаеш.
- Знам - казах.
- Добре.
Поседяхме малко. Отвътре прокънтя Aerosmith и Пламен влезе обратно в апартамента, пеейки. Небрежно рошав и атрактивен. Аз останах на балкона и поразмислих малко. Реших какво ще направя.
Абе, това момче може и нищо да не му стане. Ама не ми се вярва. Хич даже... Ритнат ли си един път позорно, винаги ще го помниш. Няма как... Майка му стара, кой решава тези неща с ритнатите и ритащите?
Предложих й да се оженим. Тя прие. Оженихме се.
Набързо, в една зала на кметството подписахме каквото трябваше. После поканихме Пламен и приятелите от университета. Майка ми също. И нейните родители. Абе... Странно-приятно беше. Танцувахме под фенерите в бара на съседа. Сякаш си бяхме под старите, любими пердета вкъщи.
Но с всяко хубаво нещо, идва торба проблеми. Сега се карахме по-често. Тя ми викаше, аз я оставях да вика, защото не исках да отговарям. Ако и двамата викахме, щяхме да сме като родителите ми. После спряхме да се караме.
Пишех на машината, защото исках един ден да прочете всичко, което не й казвах, докато викаше. Може би си мислеше, че става въпрос за слабост. Може и да беше права, знам ли... Започнах да спя на дивана понякога, с машината пред себе си. Само с нея говорех, както трябва - честно и без крясъци. Само удивителни.
През ноември тя вече започна да се прибира все по-късно. Не можеше да лъже мен къде е била. Не й крещях, когато се опитваше да ме лъже. Надявах се, че всичко ще е за кратко. Просто като някакъв нейн защитен механизъм. А аз продължавах да пиша и да седя на дивана. Като момчето на пейката днес. Пишех и седях. После заспивах там.
Много пъти съм си мислел дали всичко не се прецака заради гадната машина. Исках машината толкова много, имах нужда от нея. Но никога не си бях помислял, че е по-важна от жена ми. Никога. Просто не исках да я отегча с моите вътрешни, безмислени въпроси. И затова говорех с машината. Нима Тя ревнуваше от пишеща машина?...
През март се изнесе. Питах я къде отива, исках да й помогна, молех я да остане, обещах й че няма да пиша вечер. Тя каза, че не иска да ме измъчва. Попитах я при кого отива. И двамата знаехме какво всъщност я питам. Седеше права посредата на стаята. С един блед шал около врата. Гледаше ме с поглед, който не принадлеже на моята жена. Явно така изглежда раздялата.
Накрая тихо каза:
- Пламен.
Тръгна си с два цветни куфара. Остави пердетата. Аз просто си седях на дивана. Машината стоеше срещу мен и ме зяпаше. Направо ме съжаляваше. Това беше ритникът, който не очаквах да получа. Позорен и болезнен, колосален в душевен аспект.
Да, диванът е удобна мебел. Сега съм потънал тук. Машината е счупена. Ударих я преди седмици и оттогава "
А" не работи.
Не мога да пиша без "
А".
От седмици лежа под нейните пердета и се опитвам да ги присвоя. Не съм отворил писмата от съда. Само още едно напомняне, че всичко, което имам вече е в минало време. И
Аз в това число. Лежа под прозореца и наблюдавам природата много внимателно... Сега.
Какво ли ще стане с това момче? Дали сега ще се затвори и на никого никога няма нищо да каже? Или пък ще стане отмъстителен? Какво ще стане с него? Какво?... Дали ще си купи пишеща машина?
