Размисли за хората и гларусите

   Гларусите и хората са твърде еднакви. Гларусите и хората сигурно са живеели заедно, обаче понеже са си омръзнали взаимно са се разделили по-късно. Гларусите и хората са толкова предвидими.

  Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате. 

   Основни показатели, че сте гларус:

1) Мислите си, че не сте.

2) Обаче сте.

3) И толкоз.

   Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.

   Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка надвечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи. 

   Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любимия.

   Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката. 

   Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.

 ***

Thoughts about people and seagulls

People and seagulls are too similar.  Probably seagulls and people have lived together but due to shared boredom of each other they have later on split. Seagulls and people are so predictable.

If on a random day you walk on the terraces of the coastal curves, you will hear the melancholy of the bothersome seagulls. Screaming and screaming... Screaming and inhaling your own air. And shitting in the air you inhale. What can I say - symbiosis?!....  So, when you hear those noisy birds, do think ( or don't - I've already done it; my thought is not of such importance ) how similar we are with seagulls. Seagulls circle around, murmuring through the sky with their screams unclear in terms of origin. People always murmur and always with a reason. The rest are busy mentioning how beautiful  and perfect everything is. Seagulls fly around you, bothering you with their beast-like screams. Passenger on public transport tell the story of their plums jam so loudly that you can be certain about engagement with the noisy seagulls above the accommodation you had in Sozopol. When you see a pair of seagulls on a rock you consider them in love for such pesky screams can be put up with only if  belonging to the beloved. But they split. Well, it's the same with people - you think you're in love and ok with all the melancholic/ histerical bullshit talking but later realise you're not in love to that extent and just go away.

Main indicators you are a seagull :
1) You consider youself not
2) But you are.
3) That's it.

Oh, hideous seagulls, I am so fond of your shitty screams and so curious what you think about... What stand behind your melancholic presence.... People are seagulls too, do know! You believe they are not, but they are.
I know a story, an old man selling his production of fig jam told me about it; his daughter fell in love with a seagulls - a big and white seagulls and generally nice seagull, the girl sat on the rocks every afternoon and watched the seagull flying above her. Every day at twilight she sat on these rocks, quietly bewitched of the screaming bird's fly, she wasn't bothered by the screams - in her eyes this seagulls was perfect with all his flaws, so she waited him to land on the near rock and to look at her. You see, seagulls are quite unattractive creatures, but the girl couldn;t see the seagull as an ugly and noisy creature, it was for her the most beautiful bird singing the most beautiful words,
So, there's the point - love between seagulls and people is possible! However, the girl didn't know how to read this silent bird's look. Every day she tried so hard to understand.
She woke up with this thought ( about the seagull's look ) , daytime she sold her father's jam and in the late afternoons the old man took his shift with the compassionate silnce of a parent so as to free his daughter and she could run towards the rocks obssessed with this uncertain love, sit and watch her beloved's flying.
The bad thing here is this story has an end as every other. Today the rock still lies there, The rock with a label. The girl's name on the label. A bit too melodramatic, though true... There the girl left and the old man sells his jam alone now.
There is no moral in this story, dear people. If you expected to illicit a great sentence about life and such bullshit - wrong. Everything is one big portion of sensitivity, experience and that's it. No morals. No sentences. Every man is a seagull. But some seagulls are men.
That's it.