Който е казал, че нещата се оправят сами с времето, е пълен кретен.
Няколко месеца, който завършват с остатъчни токсини от кафе, изолация и липса на какъвто и да е отговор. Всичко се върти в някакъв скапан омагьосан кръг, който не е никак лъскав, никак забавен и определено прецакан. След лутането през този кръг, отговорът е само един и той е, че човек рано или късно се завръща.
Завръщането е вече прецакан мотив, използван в каква ли не проза и поезия. След толкова изписани страници, човек някак се срамува да се приобщи към списъка на онези, които са се завърнали. Но тук най-голямо значение поставям на дестинацията, към която се завръщаме. След като можем да се завърнем към дом, семейство, любов и какви ли още не простотии, защо да не можем да се завърнем към самите нас? Да се завърнем веднъж, рязка промяна, драма, КАМЕРА! Защо да е невъзможно да се завърнем към онова, което сме били преди всички глупости, преди всички лъжи, разочарования, празни мечти... Защо да не се завърнем към онова Аз, което познавахме отдавна?! То така или иначе няма да е същото.
След всичко... можем ли да бъдем себе си, някъде посредата между промяната и началната точка? Между лъжата и истината? Между миналото и настоящето? Между онова, което сме искали, и което вече познаваме? Има ли смисъл?
Завръщане. Завръщ...А, не!
Мразя този кръг. Дори единствения отговор носи хиляди въпроси в контекста на всеки живот.
ОЩЕ НЕЩО НЕОСОБЕНО ВАЖНО: тъй като имах достатъчно време за глупости и обмислянето на такива, скоро очаквайте поредица за забъркани, объркани неща, които ще се случват на четири гуми.
