Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Крясъкът от тишина.

Крясък. Пак. И още два.

Крясък в бездна тишина.

Крясък без съдба.

Крясък - безцветна мълчина.

Писък. Пак. И още два.

Глухи, тътените на нощта.

Пак. Писъци беззвучни.

Вопли, изтъкани от самата тишина.

Поглед. Пак. И още два.

Тихо се прокрадват крясъци.

Раздират стаята спокойна.

Между две легла, тела,

студена празнина,

крясъци препускат

в неназована тишина.

Мисли. Спомени. Картини,

Зов един или пък два. 

изтъкани са от тишина.

Нишка златна в нощната тъма,

лети, вие се и гърчи, 

прескача, блъска се, разпръсква.

Нишки в нощната тъма,

всяка свети в мълчалива светлина.

Всеки спомен, всяка дума,

къпе се в мелодия от тишина.

Още идват.

Тропат, борят се.

Напират.

Напразно морят се.

Победата е звук,

деформиран,

окупиран,

многократно, който е прикриван.

Звук. 

Писък от материя.

Крясък в изблик на истерия.

Уви.

Души и крясъци от тишина.

Нощ. Ден. И още два.

Материална тишина.

Безмерна тишина.

Град от тишина.

Къща, стени от тишина.

Тъмнина. И после...

Всичко е от тишина.

Души.

Думи.

Поглед.

Целувка.

Тъмнина.

Ден.

Материя.

Метафорично на душата, казват те, сърце,

И то, и то.

Всичко наредено е.

И няма никаква разруха.

То седи, витае в тишина.

Между две легла.

Крясък, писък. Още два.

Уви, от тишина.

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.

Момичето с белите кецове ( част първа )

   Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
   Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
   Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?

06:14   Котките се въртят.Скука.

06:16   Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!

06:17   Трябва да идвам по-късно. От утре.

след 30 секунди    Кого залъгвам?

06:19   Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.

  И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
                                           Пояснение: 

   Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.

 
   Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.

- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.

   Смях.

   Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
   Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
   Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...

- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
 
    Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.

- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?

   Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!

- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.

    Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
    Добре, прескачам скучните неща.
    Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
    Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
   Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
    Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
    Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
    Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът  - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?

- Сюрреалистично.

    Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!

- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.

Мълчание.

- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.

И така започна, приятели, така започна.

Фас

В какво, казвате, била е красотата на фаса от цигара? А какво мислите е красотата? Измислен образ? Сън? Съвпадение на черти? Какво?
Симетрията, казвате, била красива. Защо? Защото правилна била. А какво мислите е правотата? Какво?
Тялото, казвате, надминавало по красота душата. Защо? Защото материята била реална. А какво мислите е реалната фасада?

Какво?

Защо сте вие, анонимните критици, тъй досадни, тъй натрапчиви и плоски?!

Налагате модерния диктат на красотата; без понятие предмет превръщате в на обективна тема простотата. Лишени сте от зрение, но все още се крепите твърдо, изпращате невинните в презрение, но защо пък не?....

Защо вие да живеете пък мъдро?!

И как нареждате, любими мои критици, кой да пее, кой да проси; кои сте вие, шашави циници, мизерниците без въпроси?!

Съдници на правотата, на живота, на душата, защо ли смятате, че лесното е право, че истината не е равна на лъжата; че меренето не е грешно...

Правотата на човека,

образа на идеала, 

какво ви пука, хайде, признайте, по-лесно ще живеете от думата до думата на думата...

Симетрията

не е ли наука за безвъпросно очевидното; о, защо, още колко от таз скука?!

Дайте път, критици, на                                     креативното ,

на новото, на нехармониЧното; дайте път на неразбираемото, на спогодбата между чувствата и разума,...

Оставете маската на привидното, мълчанието на розите боли повече от техните бодли, анонимните критици на сетивното, попарили душевното със своите слани...

И утре,

заран тиха ще настане, светлината по листата пъпли и подскача,

мигом, зная, нищо няма да остане...

Нека бъде.

Нека чувства.

Нека да усети.

Светлина и сянка, в

играта си преплели,

корени неземни...

Нека нищо да не бъде.

Нека да усетя Нищо днес.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Love Gathered in a Mix Tape

Love is a matter of eternal questions. Yes. There is no right definition. Love is just love. And when love meets music, what happens? Do we collect the love into our most memorable songs or love fills the moment of the song and later on it is past?  Or do the music keeps the love sounding into the void ?
Recently I've read Love is a Mix Tape by Rob Sheffield. It is an amazing book! Undoubtedly! Definitely! It is a life woven into string, songs and remarkable non-turns. Every chapter welcomes with a list of songs taped. I asked myself. What is it about? Is it about life? or is it about love? Or love to music? Is there a clear answer for my vision? No.
Love is a happening. Love is not an object or subject. But neither is music. It is a soul. Strangely, non of us realises how amusing can  Difference be before living through it. For example, how different love can be from in love? If you have been in loved, you can undoubtedly remember a song or two that marks your crush. Oblivion by Bastille is a sample in terms of my crush. It was a long-time crush dedicating me to total obsession with this song. The song now reminds me of these September days during which I waited. Just waited to meet a pair of eyes. Not this piece of music is a reminder and carries my story. But... Is it the story that marked the song or the song marked my story?...
These questions raised while I was reading the book. If I was in loved once and now I just listen to these songs what will happen? Metaphysics can't really help here, huh? It is more of a component than a solution. The author says that if you gather all your mix tapes in one place, you'll get the story of your life. It is a brilliantly said truth. Spoken out loud. I often think of summarising my story so far, but I am not sure if some time later my story will receive a totally different meaning.
Can we say our musical history can be taken into new aspects? Is I possible to change our so-far history only by a single sip of coffee at the station?!
There are so many questions about love and music and history. They ate actually too much. The one thing that Rob Sheffield taught me for sure is that music is a carrier of love. Love at any level. Love of anyone to anyone. Love in the cake you ate yesterday under Sting's Desert Rose. Love is everywhere in everything. Music is also everywhere. It is glorious power that knows no obstacle to enchant both souls and minds. Music keeps safe the love you felt that day on the train. Music is what preserves it after you got distracted.
Thanks Rob! :)
I'll remember what you said and keep it into Losing My Religion day after day. Ok, I've just overdramatized this blog. I am quitting now. You all got the point. Listen the music and feel what you feel. You will feel it again sometime in prospect. :)

"Like a Satellite"....

Random day. Practice C1 book on the table. Eating. Searching through Youtube.

I found the German Eurovision representator in.. I forgot the year. It's Lena with her song Satellite. I have had just a few moments in my life ( so far )  to experience finding out a song that describes myn feelings in the past but at a current moment. I start thinking: How are we supposed to get advice and recognition of our feelings just after we had taken action?
I am really astonished by the trivia of our lives. It is inevitable we made mistakes. Ok. But, leaving the scars of our mistakes and ongoing stories, how entartaining life can be with all of its curves and jokes?
Don't worry - you'll make your mistakes today. That's fine. You'll suffer. You'll get depressed. You'll lose friends. You'll talk to strangers. All of these are fine. They are natural in their non-aesthetisc shades. But how hard will you laugh when hearing the lyrics of the song you needed half a year ago?! How would you feel realising that your feelings are put in a song you are listening to at the present moment? As if one has burried your feelings in a book waiting for you at the attic, dusty and mature with all this time...
Let's take for example Emil Konrad's book. It's not the paperback novel that can be encountered on a shelf at the bookstore, but is undoubtedly not a sample of modern genius's work. Still, I found out how disturbing it may be to read your past from the sit on the afternoon train. It was an experience of getting to know yourself years after living through a definite moment. Same is the connection with songs - they are there ( not on a shelf but still in the space ), waiting for your arrival, never giving you a special sign of their significance, magnidicently glowing between the spacial distrubution of the Nothing and your intensely fulfilled inner matter.
So, the next question is on the line:
How can we possibly get rid of a period in our existence when a song, a book or simply a girl sitting on the bus stop may result in our memories coming flooding back.

"Don't believe me, just watch!"

The balance between the imaginary and the virtual... I dislike it. It's a matter of complete confusion when it comes to preserving my imagination and collaborate with the outside world. One cannot endure without contacts and social connections, but what happens when imagination predominates?!...
I can't say for sure. As stories tell us what happens in the end and we are supposed to just suck out the concentrated moral ( something like esterification of ethyl alcohols in chemistry ) I can't predict. I'm currently writing my own story. Therefore, I can only follow my deduction from what's going on around me. Hardly do I believe in natural geniuses - true and deep as expected - so as to think anyone else that I know really has this wisdom in possession. My thoughts sound confused... But they are not.
I'm on the edge between the infinite imagination, the vast dimensions of surrealistic happenings and true, realistic dump and sometimes even dull realism. I dislike that. I detest people who believe only realism is life. Imagination is the game and realism is the device of this game.
Imagination is like a dice. You toss it without any other purpose but the primary form of curiousity and thein it shows you the way things should happen. But when have you noticed things to happen the way aesthetic imagination orders them?!....