Плейлисти. Лудост. Гари.

   Денят е студен. Мъгла се стели лениво по цялата улица и не мога да видя по-далеч от ъгъла на отсрещната кооперация. То не ми и трябва. Октомври е. Майка ми твърди, че е топло през октомври в града Х. Само тя така си мисли. Октомври е някъв странен бъркоч от светлина, която става все по-бяла,  хора, които стават все по-облечени и мрачни, дъждове, които стават все по-студени. Има и един Хелоуин. Тази година чакам октомври. Прекрасно е да знаеш, че, докато всички зяпат тъпо през прозорците на влака, ти ще имаш една по-различна представа. Виждам октомври като задаващото се лято на есента ми. Чакам разговорите на октомври. Чакам музиката на октомври.
    Стоя подпряна о стената на северната тераса и се опитвам да видя някого през мъглата. Една поне жена на средна възраст да мине. Уви, днес хората не са в настроение. Филиите се препичат. Добре.
     Сядам на леглото си и зяпам паркета. Опитвам се да ям небрежно като по филмите. Трохи падат - защо това толкова реалистично нещо никога не го снимат, а пробутват скапани образи на идилия във философията?! Зяпайки, сещам се за плейлистите, които пазя от миналата година. Все от Никол са. Хубаво е. Има и един друг препис. Приятно е. Защо всички спряха да се вълнуват от темата и забегнаха някъде в лудото учене, лудото излизане, лудото говорене за сексуални изживявания?! Музиката си е луда. Лудо е да правиш плейлисти, които не си сигурен дали някой ще чуе. И дали ще му харесат. И дали ще си представи лудостта ти да събереш точно тези песни така...
    Филиите свършват. Става време за излизане. Къде ще ходя в тая мъгла?! До гарата. Всеки си има дом, моят е там. Гледам по-често да го посещавам.
    Сега, по пътя, понеже обичам да разказвам разни неща в мъглата ще говоря за това как направих някои плейлисти. Продължава да няма хора по улицата - значи си остава само между мен и вас, хората, които не сте на улицата. Един плейлист направих през юни. Той беше колекция от лудости по повод появата на някого в моята точкова система. Имам си графика на хората и мен. Да. Та там се изтресе някой. Трябваше да направя приятелски плейлист на тема ( която да е подтекст всъщност ) : " Сетих се за теб като пусках тези песни. Очертаваш се супер човек. Мисля... Да видим?" . Харесвам скритата въпросна система на плейлистите. Те значат разни неща, които ние не вдяваме веднага.
   Стигам до пицарията. Яде ми се нещо топло. Майната му. Имам пари за карта. Не взех други. Днес.
     Друг плейлист с класика направих за един приятел. Той го запази и това не го очаквах. Предполагах, че хартийката ще се изгуби някъде безпощадно. Не вложих много въпроси в плейлиста. Просто сложих няколко точки.
     Сядам на любимата ми пейка на гарата. Дом, скъп дом. Преходността на този пристан, деца, е причината за страданията на Бойчо.... Абе, гледайте си работата! Тя седи на пейката и пет пари не дава на какво оприличавате дома й. Да си господар на притеснението си има плюсове понякога...
    Последният ми плейлист за юни направих в един час по литература. Влезе тя, зачете есета на Исаак Паси, а аз си пуснах Nickelback. Съжалявам. Не винаги е време за есе - хубаво е и малко разказ да има под чертата. Тогава ме освети гениална мисъл! Алелуя! Ще направя подаръка, който искам да направя. Ще подаря малко от моята музика. Моментът е луд, искам да отбележа. В юнския задух на третия етаж освен лудост нищо не може да те накара да мръднеш. Но ето... Подарък от лудост, музика и един лист от привършващ тефтер. Какво повече!
    Жената зад гишето умее да ми лази по нервите от три години. Но нали е дом - майка ти винаги ти лази по нервите...
    Подарих и тоя плейлист. За него отзиви още няма. Последният път ( който беше твърде далече назад във времето ) беше запазен цял и съхранен наблизо. Не е зле.
    Чакам сега, да изследвам човешката последователност. Чудно ми е дали някой помни или пази плейлистите сега. Октомври е, както казах. Има мъгла. Нямам пари за пица. Случва се. Майка му стара.
   Вървя към къщи - твърде е студено да вися у дома си. Няма хора все още.
    О, изненада.
    Пред блока, в който съм се самозаточила, има цяла тълпа. Виждам я как ме гледа. Подминавам, уж не ги виждам. Те ме следят и се опитват да разгадаят къде гледам. Защо гледам така... Какво се случва ... Къде са ми тайните? Защо не ги споделя? Нямат цял живот да разузнават какво си мисля от две седмици сутрин на гарата! Защо? Какво? Кога? Каква връзка има това с онова?
    Всички, които до преди малко бяха вкъщи, сега са тук. Досадата на обществото. На хората. На цялата комуникация. Само тези тримата с плейлиста. Само те още са вкъщи, но знаят какво мисля сутрин рано.
   Чудно хубаво е да си на пустата гара и да гледаш дома си, докато  другите не подозират.

Мина за скръбта и пейките по гарите. Документални филми.

Може ли човек да страда за нещо ( или някого ), ако не го е имал?

   

   От този въпрос често съм си вадила извода, че хората мислят твърде двуизмерно или не мислят въобще, но не биха отказали малко публично внимание.

   Да, казвам аз. Не само, че можем да страдаме за такива неща - целият свят днес страда точно от такава прикрита депресия. Смятам, че нещото, по което чезнем, често е колкото важно материално, толкова и мечтано. Знаем, че има твърде много песни и филми за мечти - сбъднати или не, знаем колко важни са те.

   Страданието е нещо поглъщащо, промъкващо се скришом. Не усещаме първите симптоми на тъгата. бягаме наляво и надясно по емоционалните нишки, докато изведнъж припознаем състоянието си в името тъга. Заплитаща, усукваща, докарваща до халюцинации тъга. 

    Защо едно изоставено дете да не може да страда, че няма семейство? Защото никога не е имало?! Това достатъчно убедително ли е - да погледнеш едни мънички устенца, личице, неопитно колкото света, и да кажеш : "Няма защо да чувстваш жалост. Ти нямаш майка и баща.  Затова гледай просто напред, не мисли, не чувствай и не говори!"  Добре, да предположим, че някой злостен НЕчовек изкаже горенаписаните НЕсъвети. Какво? Нима човешката природа просто се включва и изключва? Мечтата за обятия, за рамо, на което детската главица да се облегне, няма да напусне подсъзнанието, даже и ако даваме на съзнанието друга работа. 

   Я, да видим и един друг вид скръб. Наскоро гледах документален филм на Крис Захариев ( също познат като ThatBoyChris в YouTube ). Добрич. Добрич и тъжните, зашеметяващи истории на група хора. Съзнателната радост от подслона им днес. Надежда от добрина. Тя не се ражда просто от ръжта по полето. Всеки, който е изпитал онази вълна на обнадежденост след едно неочаквано добро, знае защо я изпитва. Чувствата, мили учители по литература, не    се обясняват със сложни думи, към които вие имате афинитет. Ох, "-тта"!  Онези хора,   анонимни днес или познати утре, всички са изпитали тъгата по дома. Онзи дом, който са виждали през декемврийските нощи - топъл, малък, здрав и сигурен - е лицето на тъгата. Да, скръбта от това, че нямате мечтаното, оживява в сънища, представи, мечти, песни или думи. Когато сте сами под някоя тераса в студена вечер. Или докато пътувате сред десетките хора до вас. 

   И всичко това е красота. Красиво е да страдаш в свят на сънища; красиво е да виждаш нещо, което не е там; красиво е да създаваш, за да излееш това, което не проумяваш. Красиво е да страдаш в побелелите сутрини на пейката отляво на гарата, под дървото с мартениците. 

   Красиво е. 

   Б.Т.Р.  пеят за нея, която има дарба да превръща хора във вещи със сърца. Тъгата. За нея пеят, знам. Тя сковава. Тя не позволява да бягаш назад или да кажеш "Значи нещо." Тя сковава всяка струна на душата. да рисуваш, да крещиш или да тичаш; плачеш, пишеш, свириш, говориш, чувстваш надежда от доброто - всичко е присъщо на човека. Не на предмета. Хората изпитват, но променят. Предметите изпитват. Просто изпитват.  

   Мразя твърдението, че хората не страдали, ако говорели за това. 

   Просто казвам.

   Вие говорите.

   Аз пиша. 

   Обаче не където трябва. Не всеки умее да говори или да пише за това, когато или където трябва. Аз не умея.

    Undisclosed Desire и Time Is Running Out в едно. Интересно, фенове на Muse, не мислите ли?

   Важен Послепис : 

    Скъпи читателю,

    Ако си обърнал внимание на част от аргументацията, значи си разбрал, че в Добрич наистина съществува реален център за временно настаняване на бездомни хора. Моля, посети този линк, за да се запознаеш по-нагледно с темата. Ако проявяваш човешки интерес, разбира се.

"Покрив" от Крис Захариев


   Ако искате да помогнете на хората, които поддържат или живеят в центъра, можете да видите координатите му в описанието под клипа.
   Благодаря ти, читателю!
   Благодаря и на теб, Крис!

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

За историята на абсолютната нула

   

   Кванти. Чух за тях от Рака, после и от Георги Господинов. 

   Имало една кванта, фотон, носеща светлина. Движеща се със скоростта на светлината. Тая кванта имала и двойнствена природа. Абе, изобщо, имало какво да се каже за нея. Както би я определил дядо в някой весел следобед, чешит. Проблемът на тази кванта бил само един. Нищожен, незначителен, биха го нарекли мнозина. Реалният проблем бил, че един път уравновесена, частицата губела масата си. 0. Абсолютна нула. 

   Е, кой би искал материално да изчезне? Много нефотони или дълбоко повлияни фотони. Въпросът е, че точно този фотон не искал да изчезва. Никак даже - харесало у да лети със светлината, да я усеща, абсорбира, да изпитва страха от максимата на крайностите. Този фотон харесвал некардиналните, променливи крайности. За него съществували нелимитирани крайности - нещо като лодките, които виждаш от брега, но всъщност никога няма да уловиш. Но (!) както всяка история предполага, имало и усложнение. Фотоните са кванти. Физично микроматериални. Почти вечни. Завидно вечни и млади. Проблемът се криел точно в тази вечност : какво щяло да стане, ако фотон изгубел масата си ( по-точно, се сдобием с нулева такава ) ? Възможно ли било някога отново да пътува със светлината? Да лети и да изразява двойнствената си природа? 

Вметка за двойнствената природа:

Дори и квантите носели понятията добри и лоши. Обезсърчителни слова за бързащите да пораснат. 

    Както всяка друга кванта, фотонът носел мечти и страхове. Добро и зло, + и - . Мрак при светлина. Полетът му ставал все по-безизмерим. Всеки полет с любимата му Светлина, той прекарвал в страх. Страх да не се уравновеси от примирение. Фотонът виждал щастието по булеварда, тъгата на талази идвала нощем. Когато слънцето изгреело и той изпитвал първите искри щастие, обаче, страхът превземаш всичко. Фотонът - полу-мрачен, полу-светъл - летял и правел всичко възможно, за да не е в зоната medium. Всяка прашинка заобикалял с едновременна светлина и мрак. Гаснел.

   Спират ли фотоните да съществуват?

   Знае ли човек?!

   Метафизично не. Не ми се вярва метафизиката да спасява удавените истории. Г. Г. знае какво е написал, аз знам какво усещам. Май е това.

   Метафизично ( толкова любимата ти дума, Кало ) ще оцелеем.

I'll Be Seeing You...

PS: А какво за фотона? ... Да оцелява ли или да се предава на абдолютната 0? ... Знам ли... Ще му направя плейлист на Абсолютната Нула.

14/08/2015

Крясъкът от тишина.

Крясък. Пак. И още два.

Крясък в бездна тишина.

Крясък без съдба.

Крясък - безцветна мълчина.

Писък. Пак. И още два.

Глухи, тътените на нощта.

Пак. Писъци беззвучни.

Вопли, изтъкани от самата тишина.

Поглед. Пак. И още два.

Тихо се прокрадват крясъци.

Раздират стаята спокойна.

Между две легла, тела,

студена празнина,

крясъци препускат

в неназована тишина.

Мисли. Спомени. Картини,

Зов един или пък два. 

изтъкани са от тишина.

Нишка златна в нощната тъма,

лети, вие се и гърчи, 

прескача, блъска се, разпръсква.

Нишки в нощната тъма,

всяка свети в мълчалива светлина.

Всеки спомен, всяка дума,

къпе се в мелодия от тишина.

Още идват.

Тропат, борят се.

Напират.

Напразно морят се.

Победата е звук,

деформиран,

окупиран,

многократно, който е прикриван.

Звук. 

Писък от материя.

Крясък в изблик на истерия.

Уви.

Души и крясъци от тишина.

Нощ. Ден. И още два.

Материална тишина.

Безмерна тишина.

Град от тишина.

Къща, стени от тишина.

Тъмнина. И после...

Всичко е от тишина.

Души.

Думи.

Поглед.

Целувка.

Тъмнина.

Ден.

Материя.

Метафорично на душата, казват те, сърце,

И то, и то.

Всичко наредено е.

И няма никаква разруха.

То седи, витае в тишина.

Между две легла.

Крясък, писък. Още два.

Уви, от тишина.

За дефиницията на всичко, няколко и достатъчно

   Петък следобед. Знойно юнско слънце надува самотата на счупената пейка. На гарата. Мисли. Пек. Това е всичко, което може да се опише.

    Но има и няколко фактора: 1) очаквам едно пристигане, 2) до мен лежи бутилка кола с приятно съскащ поздрав при отваряне, 3) имам слушалки и плейлист за такива дни, 4) което прави пека поносим. Това ми е достатъчно.

     От друга страна, мисля си, че нямам нищо, ако нямам до мен някого, с когото да си кажа това и да се надсмея на пека в триумфален напън на мускулите ми. 

     И ето я мисълта : как се дефинира количеството в понятията "всичко " , " достатъчно" и "нищо" ?! Какво се крие в тези думи? Кое е истинското им значение, което сме загубили днес в досадата на пътя си? Толкова ли са различни тези понятия?!?

    Веднъж един пътник ми каза, че го озадачавало големината на стойността на "няколко". Не било малко, значи е достатъчно. Добре, страннико, да приемем, че си прав. Кое е достатъчно за теб? Разнообразието има ли значение или не? Понякога казваме, че 27 броя игли са малко. Друг път твърдим, че седем карамфила са твърде много. Има ли значение дали имате 20 игли и 7 карамфила, или обратното? Мислите ли, че ако имате немалко познати, значи имате достатъчно познание за човешките умове?

    Може и така да мислите. Не знам. Аз не мисля така. Но пък какво ли ви интересува какво мисли един отвеян ум на един отвеян фен на влакове?... 

     Да се върнем на Теорията за Големия взрив. Малко научно стана, но спокойно - аз не съм много добра в науките, така че няма да задълбаваме в термините. Преди няколко мощни кълбенца енергия да се поочукат едно в друго и да стане експлозия, какво е била Вселената? Една голяма торба с огън? Или вакуумирана тъмнина? Знаем ли? Не. Значи сама по себе си тази Вселена е била достатъчна, никаква и всякаква. На нас ни е достатъчно, че днес атомите съществуват, а за миналото на космоса - той е бил и всичко, и нищо. Днес все още е. За някои е всичко, което имаме, за други - едно голямо нищо, от което  очакваме твърде много. Не зная кое е правилното... Сигурно няма и да разбера.

    Храната. Какво е за вас храната? Всичко, което ви трябва, за да оцелеете? Достатъчна да излекува раните, нанесени от външния свят? Нищо без семейството ви да е цяло? 

    Познавам един човек. Вие също. Всеки познава поне един човек. Доколкото познанието е възможно. За юнските дни на припек и равнодушие Космо ( нека така да е наречен в името на анонимността ) беше всичко. Едно голямо конкретно обобщаващо привличащо магическо Всичко. Без възможност за друга дефиниция. В дните, когато Космо го нямаше, достатъчно беше да знам, че ще видя Космо. ( това измислено Космо започва да ме дразни - всеки драматизъм в разказа умира така... :/ ) На другия ден той щеше да е на гарата и да зяпа релсите. Или самата гара. Тази мисъл беше достатъчна под всичката пот на живеенето. После, спрях да говоря с Космо. Все по-рядко можех да му кажа нещо, което само странния му мозък ще отчете като интересно. 

   Нищото. Ще питате за нищото ( ако вече не сте отегчени до смърт от тоя тривиален разказ... Но все пак, хора, блог е! Естетски! Нещо все трябва да говоря за естетики и чувства, разберете! ). Нищото дойде после. Нямам предвид, че не чувствах нищо и ей такива тийнейджърски драми - не. Просто една сутрин видях две очи ( на Космо, ако не се подразбира ). Те бяха изказ на всичко, достатъчно и нищо. Като най-искрените прозорци към душата на някого, двете очи си гледаха, полуотворени, и нищо не беше необичайно. Юнска сутрин. Няма припек все още. Нищо не е по-красиво от двете очи.

    Това не ми е поуката за нищото. Само споделям нещо лично. Космо, надявам се, че ще оцениш колко много струва на естета да замени името ти с тъпо-скалъпеното не име "Космо". Но си има аналогия. За всеки случай.

    Дами и господа, това беше тазвечерното ми "велико разсъждение" за живота. Точка. Пунто. Финито.

     Лека вечер и мислете за понятията и дефинициите, деца на природата!

Defining everything, a few and enough

Friday noon. The sweltering Sun of June expands the loneliness of  the broken bench. Station. Thoughts. Suffocating heat. That's everything that can be described.

There are a few factors though : 1) the expectation of an arrival, 2) a bottle of coke lies beside me greeting one with pleasantly fizzy noise, 3) I have headphones and proper playlist for such days, 4) which makes the heat bearable. That's enough for me.

However, I suppose I have nothing if not a person to share this with and laugh with in a triumphal strain of my muscles. 

And here comes the thought : how to define the quantity of the terms everything, enough and nothing ?! What hides in these words? What is their real meaning we have today lost on the tedious road? Are these conceptions so different?!?

A traveler once told me he was self-questioned about the size of the term "a few". If it's not little, it's enough. Ok, stranger, let us accept your theory. What is enough for you? Does variety matter to you? Sometimes we say 27 needles are too few. Sometimes 7 carnations are too many. Does it matter if you have 20 needles and 7 carnations or vice versa? Do you think when having not too few acquaintances you have acquired enough knowledge about humane minds?

You may thinks so. I can't know. I don't. But why would you care what a wandering mind of a wandering trains fan thinks? ...

Let's get back there, on the Theory of The Big Bang. It sound too scientific, but don't worry - I'm not good at sciences so I won't dig into terms. What the Universe was before a few balls of energy hewed and a big explosion was generated? A big bag of fire? Or vacuumed darkness? Do we know? We don't. So in its essence this Universe was enough, nothing and everything. Today it's enough for us atoms exist, and about the past of space - it was both everything and nothing. Today it still is. Some consider it everything we could possibly have, others think it's one huge nothing we expect too much of. I don't know the truth... Probably I'll never get it.

Food. What is food for you? Everything you need to survive? The enough dose of cure to heal wounds others did  to you? Nothing without a whole family?

I know a person. Well, everyone does. Everyone knows at least one person. As far as knowing is possible. Cosmo ( let us call him like that in the sake of anonymity ) was everything in those June days of heat and indifference. One big objective summarising attractive magical Everything. No other definition possible. The days I didn't see Cosmo, it was enough to know I will see Cosmo ( this made-up name already starts to irritate me - dramatism in the story dies like this... ;/ ) . He would be at the station the next day staring at the railway lines. Or the station itself. This thought was a generator under the sweat of living. Then, I stopped talking to Cosmo. On rare occasion I could share something only his strange mind would accept as intresting.

The Nothing. You would ask about the nothing in this story ( if you've not been already bored to death by this trivial story... But still, guys, it's a blog! Aesthetics-related! I should talk about aesthetics and feeling, do undesrtand! ) The nothing came later. I don't mean not feeling anything and such cheesy teenage drama bullshit - no. Just one morning I saw two beautiful eyes  ( Cosmo's if not clear enough ) .They said everything, nothing and enough. As the most sincere windows to one's soul, these two eyes just watched, semi-opened and nothing was unusual. June morning. No sweltering heat yet. Nothing more beautiful than these eyes.

That's no the moral about The Nothing. Just sharing something private. Cosmo, I hope you'll understand how much it costs to the aesthete to call you with the unreal stupid made-up not-name Cosmo. But it has analogy. Just in case.

Ladies and gentelmen, that was tonight's great myself pondering about life. Fullstop. Punto. Finito. 

Have a great night, and have in mind concepts and definitions, children of the nature!

 

Момичето с белите кецове ( втора част )

   Сега, предполагам, очаквате да ви разкажа как с Михаела водихме интересен и средно-интелигентен разговор. Нали? Няма да стане.
   И мен ме е яд, де. Не си мислете, че самообладанието, лъхащо от тоя текст, се дължи на равнодушие. Равнодушието разделя хората надве групи. Също като тези на гарата. Едните са винаги равнодушни, другите - не. Не ми се слуша как вие понякога сте или не сте. Все пак всеки понякога е нещо си... Не е ли глупаво? Разделят ни по толкова жалки показатели - какъв цвят ти бил носът или колко далече си от Атлантическия океан. Фракции, групи, маси, показатели и простотии! Свеждат живота до това.
   Сигурен съм, че глупостите, които слушаме всеки ден нямат никакво значение. Не е важно какво чуваш. В повечето случаи. Важно е какво виждаш. Нещо като кроткото наблюдение на гарата - виждам идиоти, виждам тихи зубъри или шумни стратези или коварни погледи в разни посоки. Равнодушието е показател, мразя да седя до хора с равнодушен и примирен поглед. Парите са показател ( кофти, но вярно ), жал ми е да гледам как неувереността гордо се разхожда наоколо в известни марки. Не че нещо, ама е тъпо да не можеш да опознаеш някого зад всичките тея етикети, не мислите ли? Мразя да седя и  до този тип хора, които не им пука за нищо. Ти си със слушалки, защото не искаш да слушаш глупостите на околните, но пича с празния поглед до теб просто е увиснал като сопол на седалката и зяпа всичко по един и същи начин.
   Абе... Много разсъждавам. Не искам да мисля за тези неща, които не мога да поправя сам... Но мисля. Понякога. Откакто окачих сюрреалистичната пейка на стената срещу леглото ми. В тази връзка, нищо не стана с Михаела. Седях на пейката и мълчах още три минути. Тя каза, че влака идва и се разделихме. Толкоз беше. После се поздравявахме. Няколко пъти. През тея две седмици направо ми се ревеше, честно. Може ли да съм толкова тъп?! Ама честно! Казват, че момчетата като искали да ти вземат номера го вземали. Ама и аз исках. Ама нищо! Василе, много си смотан! Защо нищо не направи? Защо седиш като пън? Всеки ден. Всеки месец? Нищо не правиш? Смотльо! 
   Всеки ден това чувах в главата си. Всяка сутрин ( почти ) Михаела минаваше край мен и ми се усмихваше. Знам, че тая работа не трае вечно, момичетата са по-упорити, но все пак и на тях надали им е все тая дали някой се държи като пън или не. Оф! Нищо не искам от момичетата като цяло. Хубави са. Обаче винаги, когато се опиташ да говорите те започват да си пипат косата, да седят изпъчени, да си развяват ръцете напред-назад ( според Таня, за да си покажат лакираните нокти, които никой всъщност не забелязва ). Как да говориш нормално с тях?! Никой ли не може да води нормален разговор без да мисли за секс? То е ясно, че всички мислим за секс, ама не се очаква всеки срещнат да предизвиква такива мисли! И го казва момче. Не знам на тея момичета какво им става, ама не е приятно за гледане. Особено на гарата - там всички евтини движения, жестове и престорени смехове отекват по-ясно от където и да е другаде. Наблюдавайте!

Сега по темата с Михаела:

Само да отбележа, че в часовете на скука и зяпане единствено в пейката няма какво друго да си мисли човек. Пейките носят депресия.

   Друга сутрин. Часът е 06:14. Вокалистът на Queens of  The Stone Age мрънчи нещо. Решил съм. Днес ще говоря с Михаела и това е! Само не знам как.

   Седя и не гледам котките. Масовката от идиоти си е по местата. Добре. Сега пък Джак Уайт вие за няк'ва армия. Армия, битка, разговор. Стегни се! Михаела. Отново топлота лъха от съненото й лице. Красива е. Днес антената я няма. Забелязах, че когато минава покрай мен, имам чувството, че съм на терасата вечер и усещам вятъра ( то бива от 7-мия етаж да не го усещам ). Нещо такова е - изпълваща с живот прохлада с привкус на юлско течение. Зарежете това описание! Опитах твърде много пъти...

Снощи, предишната вечер и всяка друга вечер. И следобед:

    Страх ме е. Отвратен. Мизерен. Гнусен. Проклет. Живот. Гнусна песен на злото и на всичко. Мразя да съм вкъщи. Мразя това място. Мразя всяко място, което не наричам дом. Не мога да го нарека. Искам просто да спя. Да спя някъде, в някоя канавка и като Оскар да зяпам звездите, после да хвана сифилис и като Мопасан да описвам неща, които само аз виждам, защото само аз мога наистина да ги видя. Искам да пукна в тая шибана канавка; не искам да гледам фалшивите стени на фалшивия дом, в който всички шибани фалшиви пердета и боклуци скриват всичко истинско. Искам да бъда на гарата като някой скитник, който наблюдава всичко и го вижда правилно и изчистено. Не искам боклука на живота! 

    Всеки ден просто зяпам рисунката на пейката или си мисля за Михаела и нейната антена. Очи. Ръце. Вманиачавам се. После осъзнавам, че баща ми ми говори глупости и очаква да го слушам. Защо изобщо го очаква, когато разговорът между фалшивите стени е просто фалшив?

Да се върнем на темата.

    Михаела излезе. Станах от пейката. 

- Здравей.

   Тя се обърна.

- Здрасти. Как си?

- Добре съм, Ти?

- Спи ми се,

- Защо?

- Очевидно от недоспиване.

   Кратка пауза.

- Това не прозвуча много добре.

- Няма проблем. Просто е гадно, когато хората задават тъпи въпроси.

- Нещо такова.

    Не пътувахме заедно. Не й поисках номера. Нищо такова. Не си мислете, че стана нещо особено. Просто я попитах с кой влак пътува на обяд. Каза два и половина. Там бях. Таня не. Михаела беше сама. Говорихме. Доста. За какво ли не. Мисля, че разбираше защо бяхме там. Имаше естествено привличане, което не смятах да крия. Но аз не го показах, както не показвах нищо друго. Имаше добър вкус за музика. И четеше блогове за отглеждане на домати, когато й станеше тъпо.

   Минаха дни. Всичко се въртеше около сутрешния кратък разговор, пътуването с нея по обед, разговорите ни. Всичко беше това. Другото беше просто фонтан от някакви хора, някакви изречения и някакви мисли. Смисленото и моментното беше Михаела. Тя беше онова, което усещах, че не съм усещал преди. Не ви говоря за любов, не! В това бъдете сигурни. Веднъж тя ми каза:

- Винаги нося бели кецове.

- Защо?

- Мисля си, че така не цапам нищо, където и да ида.Бялото не цапа, само него го цапат.

   Аз мълча.

- Звучи смотано, знам.

- Звучи, но не е. Поне така мисля.

- Наистина ли?

- Да.

   Мислех за това с бялото много време. Оказа се грешно. Минаха два месеца в разговори и дойде денят, от който ме беше страх. Честно, страх ме беше. Не ме е страх, че нямам пари за автобуса или че някоя муцуна ще ме набие, нито че ще пукна. То и с мен и без мен колелото се върти. Страх ме беше, обаче, че в тоя шибан ден нищо няма да направя.

Why are you around?...

There are always people around us. Wheter they are the school clique of idiots or our friends that we adore, they are undoubtedly around us. Like the Sun and stars around. Uhh, sounds too romantic.
Think.
Who comes to your mind first?
You mum.
Your beloved.
Your what?
So, have you asked yourself the question why are these people round? Do we deserve their natural presence in our life? Even the smelly idiot sitting next to you in the bus everyday is naturally situated there by a random universal power.

But                                                                                         WHY?

There are numerous question about this mysterious phenomenon. I wonder if we are all in the same dimension sometimes. Are we meant to meet here and now? Are we meant to become friends? Why are you then walking the opposite direction to the cafe today, mate? Are you here and now? Do you see me or is the Universe an obstacle?

Is there a mistique barrier that we can't see through? There are so many people in our lives and, in the same time, so many that we won't ever know... We won't be able to feel those around.

Is it real guys?
Is it real that all of us live in different shades and just pass by,  never knowing what we slipped through that lazy break?
If it is the Universe that divides us, why does it care so much? It is already a whole huge bag of different colours and people and emotions and everything. It is a balanced mess.
Does it stop us from being here and now for the sake of being somewhere there one day?

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Freak of Freakland

There is a day. That's today. I traveled on a train. There was a train. I've been waiting for a Cancer to come to the station. There is a Cancer at the station. I had waited for a conversation with the Cancer. There was a conversation witht the Cancer. I had waited to travel with the Cancer. There was a common commute to Freakland. I had longed to travel with the Cancer by the window of the train to Freakland. There was me travelling by the window. The Cancer wasn't there.
We got to Freakland. We stapped foot separately. Every freak of Freakland stared at me. There was a communal staring. I had to wait and speak to the Cancer. There wasn't such thing. There were headphones and I put them. I should have waited for the Cancer. I didn't waited for the Cancer. The Cancer walked behind my back. There wasn't face by my side. There was mistake in all of it. I should've stopped and waited for the Cancer.
Should?
Orpheus lost the modern Eurydice.
The Freak of Freakland wasn't a freak. The Freak become a freak on Freakland.



End.