Мина за планинските вечери

   Нощеска в Рудозем изчезват всички демони. Звучи неконвенционално и смотано, но е така. В Рудозем е така.

   През деня грее слънце. Всичко е видимо, че даже да го наречем привидно. Ярко синьото небе без облак чак до наситения ръб на планината... Там някое дете е бутнало бурканчето със зелената боя, която е очертала интензивна линия.  Детето е замазало боята по целия лист, чак до пътя вляво, а после е добавило и малко жълтеникаво отгоре - все пак, септември е. Умело и наивно, само детската кретивност създава нещо толкова ярко. По-късно и светлосенките на западното слънце идват. Точно там, някъде между залеза и сивото, очертанията на стъкления похлупак лъсват. Виждаш едва проблясващия овал на капака, на дневния си капан. 

   Тогава ти светва. Лицемерните усмивки на лелките, които от години говорят за теб. Намръщената рижа котка до супермаркета. Сянката на Съвета. Погледът ти върху гръмоотвода на кулата, която гордо стърчи срещу престарелите социалистически лебеди, олицетворяващи хармонията. В град, който само е чувал за такава. Светва ти! Няма такава заблуда в целия свят! Събрана е под капака на тоя град с размера на човешка плюнка.

   След залез всичко започва да става по-меко. Цветовете, за тях говоря. Намъкваш дебелата риза на дядо ти и слизаш чак долу до римския мост. Оттам имаш точно минута или две са наблюдаваш реката. После се чувстваш нелепо и си отиваш.

   Идва вечер. Минаваш по улиците на детството си, но понеже си слушал Simple Minds и усещаш как бунтарската ти кръв кипи в градуса на осемдесетте, показваш среден пръст на всеки завой, чиято мрачна история помниш. Прибираш се. Ядеш. Усмихваш се. Лягаш "да спиш".

   Това е единственото време, когато Рудозем става тих. Във всеки смисъл на думата тих. Не виждаш вече стъкления похлупак. Само широкото небе опира о върховете на боровете и сякаш се крепи на тях. Вселената е наплюла тазвечершното небе и е скрила Луната. Точици трептят лъстиво там горе и те омайват. Градчето, заедно с цялата му пехота и разузнавателна част, се е охладило от студения въздух и е притихнало. Всеки говор е замрял в някаква всеобща тишина. Единственият звук от дребните обитатели на обкръжаващата гора. Само аз, тихото скърцане на света и точиците горе ( т.е. наплютото от Вселената ).

   Простотата на тая картина е въздействаща единствено под тоя нощен стъклен кафез. Единствено тогава очите оценяват композицията от пейки в стил римски кенефи и табели за ближните села. В една такава проста тишина, проста ( но впечатляваща ) композиция човек съзира колко много демони обикалят градчето денем. Само скърцащите гуми на паркинга будят спомена за демоничността човешка в Рудозем. 

   Нощем в Рудозем с белите демони.

02/09/2015

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

Момичето с белите кецове ( част първа )

   Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
   Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
   Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?

06:14   Котките се въртят.Скука.

06:16   Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!

06:17   Трябва да идвам по-късно. От утре.

след 30 секунди    Кого залъгвам?

06:19   Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.

  И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
                                           Пояснение: 

   Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.

 
   Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.

- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.

   Смях.

   Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
   Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
   Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...

- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
 
    Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.

- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?

   Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!

- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.

    Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
    Добре, прескачам скучните неща.
    Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
    Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
   Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
    Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
    Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
    Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът  - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?

- Сюрреалистично.

    Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!

- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.

Мълчание.

- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.

И така започна, приятели, така започна.

Фас

В какво, казвате, била е красотата на фаса от цигара? А какво мислите е красотата? Измислен образ? Сън? Съвпадение на черти? Какво?
Симетрията, казвате, била красива. Защо? Защото правилна била. А какво мислите е правотата? Какво?
Тялото, казвате, надминавало по красота душата. Защо? Защото материята била реална. А какво мислите е реалната фасада?

Какво?

Защо сте вие, анонимните критици, тъй досадни, тъй натрапчиви и плоски?!

Налагате модерния диктат на красотата; без понятие предмет превръщате в на обективна тема простотата. Лишени сте от зрение, но все още се крепите твърдо, изпращате невинните в презрение, но защо пък не?....

Защо вие да живеете пък мъдро?!

И как нареждате, любими мои критици, кой да пее, кой да проси; кои сте вие, шашави циници, мизерниците без въпроси?!

Съдници на правотата, на живота, на душата, защо ли смятате, че лесното е право, че истината не е равна на лъжата; че меренето не е грешно...

Правотата на човека,

образа на идеала, 

какво ви пука, хайде, признайте, по-лесно ще живеете от думата до думата на думата...

Симетрията

не е ли наука за безвъпросно очевидното; о, защо, още колко от таз скука?!

Дайте път, критици, на                                     креативното ,

на новото, на нехармониЧното; дайте път на неразбираемото, на спогодбата между чувствата и разума,...

Оставете маската на привидното, мълчанието на розите боли повече от техните бодли, анонимните критици на сетивното, попарили душевното със своите слани...

И утре,

заран тиха ще настане, светлината по листата пъпли и подскача,

мигом, зная, нищо няма да остане...

Нека бъде.

Нека чувства.

Нека да усети.

Светлина и сянка, в

играта си преплели,

корени неземни...

Нека нищо да не бъде.

Нека да усетя Нищо днес.

За кафето и теб

Кафето си ти. Ти си кафе.
Да.
Да.
Разбра ме. Знам.
Не, не. Не е така.
Добре.
Сутринта станах и отпих глътка топло кафе.
Хубаво беше.
Да.
Добре.
Сетих се, че ще те видя днес. Странно беше. Хареса ми. Не знам защо го споменавам, но така си беше.
И после бутилирах теб, Кафето, де. Не беше хубаво в бутилка, трябваше му кислород - ако не е окислено става твърде сладко.
Стоях цял ден, гледах умно и говорих умно. Усмихвах се на хората наоколо. И те пиеха "кафе" - гадно 3в1, което напомняше боза. Аз си пиех кафето от бутилката и си мислех за деня.
По обяд те видях на гарата.
Ами хубаво беше. Не споменах, че очите ти имат цвят на кафе. Напомнят ми за него. Добре е. Бутилката ми е празна в момента.
Говорим.
Хубаво е.
Така е. Да.
Не пиеш кафе, но не пиеш и бози. Казах ти - ти си кафе.
Прибирам се вкъщи.
Пия кафе.

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

Pre - Birthday Black Sun .

The hideous word birthday is literary under my skin these days. Everyone smiling at you, with semi-cared expression, showing their joy that ypu exist.
The brutal truth?!
Who actually cares if you were born on this day?!...
Let's simplify things. Imagining you din't exist, what would your friends do? Have other friends. Know somebody else appealling to them. Share different moments. Yes. It is the truth. Everyone is so happy you were born because they can't really imagine the Spectacular Now without you. But, think, do you try to imagine your own life without your friends? No, right?
Too much questions.
I am sullen ow because my pre-birthday mood instead of happy jumping is set to thinking of the probable non-existence. Mhm. Depressing? Not even close.
You know, Death Cab For Cutie are a great band. I love their style. Recently, I've been listening to their song, Black Sun, and I find it quite melancholically awakening. It opens your eyes of the world outside. Wheter the girl on the station, waiting for her bus, is eating and laughing, or the boy, beneath the muddy stairs, is upset about last night fight... Do you first think of their birthday? I don't think so. They are players in the same game as we are. Our imagining their problem is a part of the game. Yes. And when we have friends we don't imagine. We ask them. We get know them. We suppose. But don't actually imagine.
And don't think of the words "I can imagine how hard it is." followed by a brief sorrow. Come on, hardly anyone tells it because it is a statement of undoubted truth. Most of them just feel the need to tell something. I got it recently by meeting a semi-stranger. I was confused to keep quiet and say nothing. I shared my confusion. He answered he never feels uncomfortable to keep quiet. Then... I got it.
Most of the pre-birthday talking, the words of consideration and the trivial answers are indeed trivial .
My next step is to find the people that can aunderstand only by keeping quiet. That's not pure friendship. That's complicated art.
Of course, these are just thoughts of a sullen pre-birthday person. A Black Sun. 

   How could something so fair

 Be so cruel

When this black sun revolved

Around you