Момичето с белите кецове ( втора част )

   Сега, предполагам, очаквате да ви разкажа как с Михаела водихме интересен и средно-интелигентен разговор. Нали? Няма да стане.
   И мен ме е яд, де. Не си мислете, че самообладанието, лъхащо от тоя текст, се дължи на равнодушие. Равнодушието разделя хората надве групи. Също като тези на гарата. Едните са винаги равнодушни, другите - не. Не ми се слуша как вие понякога сте или не сте. Все пак всеки понякога е нещо си... Не е ли глупаво? Разделят ни по толкова жалки показатели - какъв цвят ти бил носът или колко далече си от Атлантическия океан. Фракции, групи, маси, показатели и простотии! Свеждат живота до това.
   Сигурен съм, че глупостите, които слушаме всеки ден нямат никакво значение. Не е важно какво чуваш. В повечето случаи. Важно е какво виждаш. Нещо като кроткото наблюдение на гарата - виждам идиоти, виждам тихи зубъри или шумни стратези или коварни погледи в разни посоки. Равнодушието е показател, мразя да седя до хора с равнодушен и примирен поглед. Парите са показател ( кофти, но вярно ), жал ми е да гледам как неувереността гордо се разхожда наоколо в известни марки. Не че нещо, ама е тъпо да не можеш да опознаеш някого зад всичките тея етикети, не мислите ли? Мразя да седя и  до този тип хора, които не им пука за нищо. Ти си със слушалки, защото не искаш да слушаш глупостите на околните, но пича с празния поглед до теб просто е увиснал като сопол на седалката и зяпа всичко по един и същи начин.
   Абе... Много разсъждавам. Не искам да мисля за тези неща, които не мога да поправя сам... Но мисля. Понякога. Откакто окачих сюрреалистичната пейка на стената срещу леглото ми. В тази връзка, нищо не стана с Михаела. Седях на пейката и мълчах още три минути. Тя каза, че влака идва и се разделихме. Толкоз беше. После се поздравявахме. Няколко пъти. През тея две седмици направо ми се ревеше, честно. Може ли да съм толкова тъп?! Ама честно! Казват, че момчетата като искали да ти вземат номера го вземали. Ама и аз исках. Ама нищо! Василе, много си смотан! Защо нищо не направи? Защо седиш като пън? Всеки ден. Всеки месец? Нищо не правиш? Смотльо! 
   Всеки ден това чувах в главата си. Всяка сутрин ( почти ) Михаела минаваше край мен и ми се усмихваше. Знам, че тая работа не трае вечно, момичетата са по-упорити, но все пак и на тях надали им е все тая дали някой се държи като пън или не. Оф! Нищо не искам от момичетата като цяло. Хубави са. Обаче винаги, когато се опиташ да говорите те започват да си пипат косата, да седят изпъчени, да си развяват ръцете напред-назад ( според Таня, за да си покажат лакираните нокти, които никой всъщност не забелязва ). Как да говориш нормално с тях?! Никой ли не може да води нормален разговор без да мисли за секс? То е ясно, че всички мислим за секс, ама не се очаква всеки срещнат да предизвиква такива мисли! И го казва момче. Не знам на тея момичета какво им става, ама не е приятно за гледане. Особено на гарата - там всички евтини движения, жестове и престорени смехове отекват по-ясно от където и да е другаде. Наблюдавайте!

Сега по темата с Михаела:

Само да отбележа, че в часовете на скука и зяпане единствено в пейката няма какво друго да си мисли човек. Пейките носят депресия.

   Друга сутрин. Часът е 06:14. Вокалистът на Queens of  The Stone Age мрънчи нещо. Решил съм. Днес ще говоря с Михаела и това е! Само не знам как.

   Седя и не гледам котките. Масовката от идиоти си е по местата. Добре. Сега пък Джак Уайт вие за няк'ва армия. Армия, битка, разговор. Стегни се! Михаела. Отново топлота лъха от съненото й лице. Красива е. Днес антената я няма. Забелязах, че когато минава покрай мен, имам чувството, че съм на терасата вечер и усещам вятъра ( то бива от 7-мия етаж да не го усещам ). Нещо такова е - изпълваща с живот прохлада с привкус на юлско течение. Зарежете това описание! Опитах твърде много пъти...

Снощи, предишната вечер и всяка друга вечер. И следобед:

    Страх ме е. Отвратен. Мизерен. Гнусен. Проклет. Живот. Гнусна песен на злото и на всичко. Мразя да съм вкъщи. Мразя това място. Мразя всяко място, което не наричам дом. Не мога да го нарека. Искам просто да спя. Да спя някъде, в някоя канавка и като Оскар да зяпам звездите, после да хвана сифилис и като Мопасан да описвам неща, които само аз виждам, защото само аз мога наистина да ги видя. Искам да пукна в тая шибана канавка; не искам да гледам фалшивите стени на фалшивия дом, в който всички шибани фалшиви пердета и боклуци скриват всичко истинско. Искам да бъда на гарата като някой скитник, който наблюдава всичко и го вижда правилно и изчистено. Не искам боклука на живота! 

    Всеки ден просто зяпам рисунката на пейката или си мисля за Михаела и нейната антена. Очи. Ръце. Вманиачавам се. После осъзнавам, че баща ми ми говори глупости и очаква да го слушам. Защо изобщо го очаква, когато разговорът между фалшивите стени е просто фалшив?

Да се върнем на темата.

    Михаела излезе. Станах от пейката. 

- Здравей.

   Тя се обърна.

- Здрасти. Как си?

- Добре съм, Ти?

- Спи ми се,

- Защо?

- Очевидно от недоспиване.

   Кратка пауза.

- Това не прозвуча много добре.

- Няма проблем. Просто е гадно, когато хората задават тъпи въпроси.

- Нещо такова.

    Не пътувахме заедно. Не й поисках номера. Нищо такова. Не си мислете, че стана нещо особено. Просто я попитах с кой влак пътува на обяд. Каза два и половина. Там бях. Таня не. Михаела беше сама. Говорихме. Доста. За какво ли не. Мисля, че разбираше защо бяхме там. Имаше естествено привличане, което не смятах да крия. Но аз не го показах, както не показвах нищо друго. Имаше добър вкус за музика. И четеше блогове за отглеждане на домати, когато й станеше тъпо.

   Минаха дни. Всичко се въртеше около сутрешния кратък разговор, пътуването с нея по обед, разговорите ни. Всичко беше това. Другото беше просто фонтан от някакви хора, някакви изречения и някакви мисли. Смисленото и моментното беше Михаела. Тя беше онова, което усещах, че не съм усещал преди. Не ви говоря за любов, не! В това бъдете сигурни. Веднъж тя ми каза:

- Винаги нося бели кецове.

- Защо?

- Мисля си, че така не цапам нищо, където и да ида.Бялото не цапа, само него го цапат.

   Аз мълча.

- Звучи смотано, знам.

- Звучи, но не е. Поне така мисля.

- Наистина ли?

- Да.

   Мислех за това с бялото много време. Оказа се грешно. Минаха два месеца в разговори и дойде денят, от който ме беше страх. Честно, страх ме беше. Не ме е страх, че нямам пари за автобуса или че някоя муцуна ще ме набие, нито че ще пукна. То и с мен и без мен колелото се върти. Страх ме беше, обаче, че в тоя шибан ден нищо няма да направя.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Cycling Cycle

We all cycle in a way. Yep. We do. When we are little we are eager to get our first bicycle thrills. We are taught how to do it. And we do it. It's not easy at first, then  we got used to it and the difficulty becomes a lifestyle.
Next stage : you are a teenager and would like to feel like teenage films characters - cycling through the city, freely and carelessly of anything in this world ( but too deep as a person in a film, of course). And you do - you continue cycling but now you try new routes. You try pathways running through the forest, outside the city streets and so on. You want to be amid the life but not exactly into it, you want some time for yourself only. And you experiment with a bike and yourself. That's the transition period of falling down, losing equilibrium and getting on our feet again and again. The beautiful scenery meanwhile can be considered an advantage, too.
Post-teenage phase: what happens? You are tired of cycling on your own. You are bored by your nature and want to share the sight of a hill over there with someone that loves bicycles too. And you perhaps can have a chance to find such a person. You start cycling together. You may change it. Or several times. Or not. Mhm. Then you need to buy new bicycles.
The tutor period: you have children. Congrats! You teach them. They get their first bicycle experience. It's strange to see yourself again but somehow modified. Yep. And they took off to outside the city routes where they fall and find new people.
It's damn strange cycle, huh?!

"Don't believe me, just watch!"

The balance between the imaginary and the virtual... I dislike it. It's a matter of complete confusion when it comes to preserving my imagination and collaborate with the outside world. One cannot endure without contacts and social connections, but what happens when imagination predominates?!...
I can't say for sure. As stories tell us what happens in the end and we are supposed to just suck out the concentrated moral ( something like esterification of ethyl alcohols in chemistry ) I can't predict. I'm currently writing my own story. Therefore, I can only follow my deduction from what's going on around me. Hardly do I believe in natural geniuses - true and deep as expected - so as to think anyone else that I know really has this wisdom in possession. My thoughts sound confused... But they are not.
I'm on the edge between the infinite imagination, the vast dimensions of surrealistic happenings and true, realistic dump and sometimes even dull realism. I dislike that. I detest people who believe only realism is life. Imagination is the game and realism is the device of this game.
Imagination is like a dice. You toss it without any other purpose but the primary form of curiousity and thein it shows you the way things should happen. But when have you noticed things to happen the way aesthetic imagination orders them?!....

How to define an aesthete?...

On the late night train to the crappy non-hometown. It's already dark. Three more people in the department. Today was a morally-to-be-questioned day. All day I am absent in the field of my own questions. During sleep. During dreaming. During washing  my face. During drinking the dubious beverage at Zhoro's. What is the damn little object that is always on the way to getting on the journey to real psychology? One has to know their psychological pros and cons to be happy/successful/honest/peaceful. So I am trying. The train sets off. It's dark even at the isle of the damn train. There are just a few lamps out there . I can't really see the fewer trees at the depot station. They're thoroughly swallowed by the close darkness. At the other end of the department a woman of middle age is as I see just another observer of the outside-the-window darkness. She has a strange looking adornment on her maybe red hair. It's a kind of symmetrical plastic tool for keeping hair tight. Then I start thinking.
All day ( and the many days before ) I was throwing my mental baggage at the direction of people. But it was not the people. It was , actually were, two things.
Ethics and aesthetics.
That's the answer. There is no questions anymore, Hamlet.
It's the truth. People, even the whole society, have got used to hiding and killing their aesthetic feelings and aspirations for the sake of ethics. A simple but very important difference. It is vital for one to be aware of it.
Yes. The adornment. Here is how ethics makes people use the aesthetic aspect of symmetry, but doesn't allow one to give the answer symmetrically rude to a rude question.
In terms of spirituality, ethics is what gives the acknowledged frame of an aesthetic feeling. But this frame is brutal. Every frame is brutal as it is a boundary, a restriction.
What makes one an aesthete - the acknowledged symmetrical adornment or the metaphorical answer to an improper question?...