Зодиакален плейлист. Zodiacal Playlist.

Just another playlist... This one is created for Nicole.


Овен/Aries :

1) The White Stripes - Seven Nation Army
2) Imagine Dragons - Warriors
3) L7 - Shove

Телец/Taurus:

1) Bill Ryder-Jones - Two To Birkinhead
2) We Are The Ocean - Good For You
3) Noah Gundersen - Halo

Близнаци/Gemini:

1) The Kooks -Seaside
2) Lionel Richie - Say You, Say Me
3) Jack White - Lazaretto

Рак/Cancer:

1) Bon Jovi - Bed of Roses
2) Robben Ford - Poor Kelly Blues
3) Death Cab For Cutie - Black Sun

Лъв/Leo:

1) KISS - I Was Made For Loving You
2) The Runaways - Cherry Bomb
3) Nirvana - Marigold

Дева/Virgo:

1) The Zutons - Zuton Fever
2) The Last Shadow Puppets - Standing Next To Me
3) Muse - Feeling Good

Везни/Libra:

1) Tammi Terell - All I Do Is Think About You
2) Jimi Hendrix - Crosstown Traffic
3) Red Hot Chili Peppers - Otherside

Скорпион/Scorpio:

1) Muse - Supermassive Black Hole
2) Alice Cooper - Poison
3) Nickelback - S.E.X.

Стрелец/Sagittarius:

1) Slaves - Cheer Up London
2) Simple Minds - Don't You ( Forget About Me )
3) Green Day - Wake Me Up When September Ends

Козирог/Capricorn:

1) Muse - Liquid State
2) Rage Against The Machine - Killing In The Name
3) Aloe Blacc - I Need A Dollar

Водолей/Aquarius:

1) Ostava - Sex In The Morning
2) Audioslave - Show Me How To Live
3) Deep Purple - Smoke On The Water

Риби/Pisces:

1) The xx - Infinity
2) Muse - Save Me
3) The Marmozets - Move, Shake, Hide

Мина за планинските вечери

   Нощеска в Рудозем изчезват всички демони. Звучи неконвенционално и смотано, но е така. В Рудозем е така.

   През деня грее слънце. Всичко е видимо, че даже да го наречем привидно. Ярко синьото небе без облак чак до наситения ръб на планината... Там някое дете е бутнало бурканчето със зелената боя, която е очертала интензивна линия.  Детето е замазало боята по целия лист, чак до пътя вляво, а после е добавило и малко жълтеникаво отгоре - все пак, септември е. Умело и наивно, само детската кретивност създава нещо толкова ярко. По-късно и светлосенките на западното слънце идват. Точно там, някъде между залеза и сивото, очертанията на стъкления похлупак лъсват. Виждаш едва проблясващия овал на капака, на дневния си капан. 

   Тогава ти светва. Лицемерните усмивки на лелките, които от години говорят за теб. Намръщената рижа котка до супермаркета. Сянката на Съвета. Погледът ти върху гръмоотвода на кулата, която гордо стърчи срещу престарелите социалистически лебеди, олицетворяващи хармонията. В град, който само е чувал за такава. Светва ти! Няма такава заблуда в целия свят! Събрана е под капака на тоя град с размера на човешка плюнка.

   След залез всичко започва да става по-меко. Цветовете, за тях говоря. Намъкваш дебелата риза на дядо ти и слизаш чак долу до римския мост. Оттам имаш точно минута или две са наблюдаваш реката. После се чувстваш нелепо и си отиваш.

   Идва вечер. Минаваш по улиците на детството си, но понеже си слушал Simple Minds и усещаш как бунтарската ти кръв кипи в градуса на осемдесетте, показваш среден пръст на всеки завой, чиято мрачна история помниш. Прибираш се. Ядеш. Усмихваш се. Лягаш "да спиш".

   Това е единственото време, когато Рудозем става тих. Във всеки смисъл на думата тих. Не виждаш вече стъкления похлупак. Само широкото небе опира о върховете на боровете и сякаш се крепи на тях. Вселената е наплюла тазвечершното небе и е скрила Луната. Точици трептят лъстиво там горе и те омайват. Градчето, заедно с цялата му пехота и разузнавателна част, се е охладило от студения въздух и е притихнало. Всеки говор е замрял в някаква всеобща тишина. Единственият звук от дребните обитатели на обкръжаващата гора. Само аз, тихото скърцане на света и точиците горе ( т.е. наплютото от Вселената ).

   Простотата на тая картина е въздействаща единствено под тоя нощен стъклен кафез. Единствено тогава очите оценяват композицията от пейки в стил римски кенефи и табели за ближните села. В една такава проста тишина, проста ( но впечатляваща ) композиция човек съзира колко много демони обикалят градчето денем. Само скърцащите гуми на паркинга будят спомена за демоничността човешка в Рудозем. 

   Нощем в Рудозем с белите демони.

02/09/2015

Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Стенли и когато си обсебен

Спомен с лъжа се оплита,

залез, пак, сама, в гора

Губя се, както днес отлита

и начало ново - цигарена зора.

Тежък дим с думи мъчни

сливат устни във целувка,

сън на опасения жлъчни

Всичко е на всуе, за преструвка

Колко струва погрешната ми дума?

Месец? Два? Кошмар и болест?

Нощ и дене забрава за ума,

дихание на секундна горест

Очаквам.

Денят ще се смени в нощта,

красотата в истинно затишие ще умре,

в на пойна птица песента,

сърце от камък, на славей без криле

Очаквам.

Добре е, че си там.

Чудя се от ден или от два,

дали седи до тебе сам

листа на една игра.

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

Автобусни случки.

Чудно. Търси. Не намира.

Чудно. В себе си се взира.

Пукне. Не умира. Стане.

Не го бива.

Издънка от човешка плът.

Плюе камъните обли.

Прескача строеве и кризи,

Прескача страх от вън.

Свободен е във всяка дума. 

Свободен е от всяка дума.

Свободен е от всеки къшей.

Свободният Ботев ми цитира,

както че вчера е видял свят,

А днес го тъй добре разбира.

Баби с отворен говор думат,

Но не знаят нито реалност, нито ден,

Нито пък за утре, днес и вчера.

Свободата кърви в блясък славен и неповторим. Нека кърви,

Може пък да зарасне.

Думи празни, преповтаряни.

Мъжът на спирката.

Баба брой едно.

Баба брой две.

Младолик пътник.

Всеки плюе и презира,

Всеки мрънка и разбира,

Всеки.

Защо България е тръгнала натам?! 

Защо ли, питате зад гърба на бабата на болното дете. 

Достойнство има ли в смеха, износен от преструвка и самосъжаление?!

Кое е туй специалното, което тъй добре сте взели от доблестното патриотство, от сбъднатия идеал?

Автобуса си върви, дами и господа, българи... Да. Върви си.

Крясъкът от тишина.

Крясък. Пак. И още два.

Крясък в бездна тишина.

Крясък без съдба.

Крясък - безцветна мълчина.

Писък. Пак. И още два.

Глухи, тътените на нощта.

Пак. Писъци беззвучни.

Вопли, изтъкани от самата тишина.

Поглед. Пак. И още два.

Тихо се прокрадват крясъци.

Раздират стаята спокойна.

Между две легла, тела,

студена празнина,

крясъци препускат

в неназована тишина.

Мисли. Спомени. Картини,

Зов един или пък два. 

изтъкани са от тишина.

Нишка златна в нощната тъма,

лети, вие се и гърчи, 

прескача, блъска се, разпръсква.

Нишки в нощната тъма,

всяка свети в мълчалива светлина.

Всеки спомен, всяка дума,

къпе се в мелодия от тишина.

Още идват.

Тропат, борят се.

Напират.

Напразно морят се.

Победата е звук,

деформиран,

окупиран,

многократно, който е прикриван.

Звук. 

Писък от материя.

Крясък в изблик на истерия.

Уви.

Души и крясъци от тишина.

Нощ. Ден. И още два.

Материална тишина.

Безмерна тишина.

Град от тишина.

Къща, стени от тишина.

Тъмнина. И после...

Всичко е от тишина.

Души.

Думи.

Поглед.

Целувка.

Тъмнина.

Ден.

Материя.

Метафорично на душата, казват те, сърце,

И то, и то.

Всичко наредено е.

И няма никаква разруха.

То седи, витае в тишина.

Между две легла.

Крясък, писък. Още два.

Уви, от тишина.

За дефиницията на всичко, няколко и достатъчно

   Петък следобед. Знойно юнско слънце надува самотата на счупената пейка. На гарата. Мисли. Пек. Това е всичко, което може да се опише.

    Но има и няколко фактора: 1) очаквам едно пристигане, 2) до мен лежи бутилка кола с приятно съскащ поздрав при отваряне, 3) имам слушалки и плейлист за такива дни, 4) което прави пека поносим. Това ми е достатъчно.

     От друга страна, мисля си, че нямам нищо, ако нямам до мен някого, с когото да си кажа това и да се надсмея на пека в триумфален напън на мускулите ми. 

     И ето я мисълта : как се дефинира количеството в понятията "всичко " , " достатъчно" и "нищо" ?! Какво се крие в тези думи? Кое е истинското им значение, което сме загубили днес в досадата на пътя си? Толкова ли са различни тези понятия?!?

    Веднъж един пътник ми каза, че го озадачавало големината на стойността на "няколко". Не било малко, значи е достатъчно. Добре, страннико, да приемем, че си прав. Кое е достатъчно за теб? Разнообразието има ли значение или не? Понякога казваме, че 27 броя игли са малко. Друг път твърдим, че седем карамфила са твърде много. Има ли значение дали имате 20 игли и 7 карамфила, или обратното? Мислите ли, че ако имате немалко познати, значи имате достатъчно познание за човешките умове?

    Може и така да мислите. Не знам. Аз не мисля така. Но пък какво ли ви интересува какво мисли един отвеян ум на един отвеян фен на влакове?... 

     Да се върнем на Теорията за Големия взрив. Малко научно стана, но спокойно - аз не съм много добра в науките, така че няма да задълбаваме в термините. Преди няколко мощни кълбенца енергия да се поочукат едно в друго и да стане експлозия, какво е била Вселената? Една голяма торба с огън? Или вакуумирана тъмнина? Знаем ли? Не. Значи сама по себе си тази Вселена е била достатъчна, никаква и всякаква. На нас ни е достатъчно, че днес атомите съществуват, а за миналото на космоса - той е бил и всичко, и нищо. Днес все още е. За някои е всичко, което имаме, за други - едно голямо нищо, от което  очакваме твърде много. Не зная кое е правилното... Сигурно няма и да разбера.

    Храната. Какво е за вас храната? Всичко, което ви трябва, за да оцелеете? Достатъчна да излекува раните, нанесени от външния свят? Нищо без семейството ви да е цяло? 

    Познавам един човек. Вие също. Всеки познава поне един човек. Доколкото познанието е възможно. За юнските дни на припек и равнодушие Космо ( нека така да е наречен в името на анонимността ) беше всичко. Едно голямо конкретно обобщаващо привличащо магическо Всичко. Без възможност за друга дефиниция. В дните, когато Космо го нямаше, достатъчно беше да знам, че ще видя Космо. ( това измислено Космо започва да ме дразни - всеки драматизъм в разказа умира така... :/ ) На другия ден той щеше да е на гарата и да зяпа релсите. Или самата гара. Тази мисъл беше достатъчна под всичката пот на живеенето. После, спрях да говоря с Космо. Все по-рядко можех да му кажа нещо, което само странния му мозък ще отчете като интересно. 

   Нищото. Ще питате за нищото ( ако вече не сте отегчени до смърт от тоя тривиален разказ... Но все пак, хора, блог е! Естетски! Нещо все трябва да говоря за естетики и чувства, разберете! ). Нищото дойде после. Нямам предвид, че не чувствах нищо и ей такива тийнейджърски драми - не. Просто една сутрин видях две очи ( на Космо, ако не се подразбира ). Те бяха изказ на всичко, достатъчно и нищо. Като най-искрените прозорци към душата на някого, двете очи си гледаха, полуотворени, и нищо не беше необичайно. Юнска сутрин. Няма припек все още. Нищо не е по-красиво от двете очи.

    Това не ми е поуката за нищото. Само споделям нещо лично. Космо, надявам се, че ще оцениш колко много струва на естета да замени името ти с тъпо-скалъпеното не име "Космо". Но си има аналогия. За всеки случай.

    Дами и господа, това беше тазвечерното ми "велико разсъждение" за живота. Точка. Пунто. Финито.

     Лека вечер и мислете за понятията и дефинициите, деца на природата!

Defining everything, a few and enough

Friday noon. The sweltering Sun of June expands the loneliness of  the broken bench. Station. Thoughts. Suffocating heat. That's everything that can be described.

There are a few factors though : 1) the expectation of an arrival, 2) a bottle of coke lies beside me greeting one with pleasantly fizzy noise, 3) I have headphones and proper playlist for such days, 4) which makes the heat bearable. That's enough for me.

However, I suppose I have nothing if not a person to share this with and laugh with in a triumphal strain of my muscles. 

And here comes the thought : how to define the quantity of the terms everything, enough and nothing ?! What hides in these words? What is their real meaning we have today lost on the tedious road? Are these conceptions so different?!?

A traveler once told me he was self-questioned about the size of the term "a few". If it's not little, it's enough. Ok, stranger, let us accept your theory. What is enough for you? Does variety matter to you? Sometimes we say 27 needles are too few. Sometimes 7 carnations are too many. Does it matter if you have 20 needles and 7 carnations or vice versa? Do you think when having not too few acquaintances you have acquired enough knowledge about humane minds?

You may thinks so. I can't know. I don't. But why would you care what a wandering mind of a wandering trains fan thinks? ...

Let's get back there, on the Theory of The Big Bang. It sound too scientific, but don't worry - I'm not good at sciences so I won't dig into terms. What the Universe was before a few balls of energy hewed and a big explosion was generated? A big bag of fire? Or vacuumed darkness? Do we know? We don't. So in its essence this Universe was enough, nothing and everything. Today it's enough for us atoms exist, and about the past of space - it was both everything and nothing. Today it still is. Some consider it everything we could possibly have, others think it's one huge nothing we expect too much of. I don't know the truth... Probably I'll never get it.

Food. What is food for you? Everything you need to survive? The enough dose of cure to heal wounds others did  to you? Nothing without a whole family?

I know a person. Well, everyone does. Everyone knows at least one person. As far as knowing is possible. Cosmo ( let us call him like that in the sake of anonymity ) was everything in those June days of heat and indifference. One big objective summarising attractive magical Everything. No other definition possible. The days I didn't see Cosmo, it was enough to know I will see Cosmo ( this made-up name already starts to irritate me - dramatism in the story dies like this... ;/ ) . He would be at the station the next day staring at the railway lines. Or the station itself. This thought was a generator under the sweat of living. Then, I stopped talking to Cosmo. On rare occasion I could share something only his strange mind would accept as intresting.

The Nothing. You would ask about the nothing in this story ( if you've not been already bored to death by this trivial story... But still, guys, it's a blog! Aesthetics-related! I should talk about aesthetics and feeling, do undesrtand! ) The nothing came later. I don't mean not feeling anything and such cheesy teenage drama bullshit - no. Just one morning I saw two beautiful eyes  ( Cosmo's if not clear enough ) .They said everything, nothing and enough. As the most sincere windows to one's soul, these two eyes just watched, semi-opened and nothing was unusual. June morning. No sweltering heat yet. Nothing more beautiful than these eyes.

That's no the moral about The Nothing. Just sharing something private. Cosmo, I hope you'll understand how much it costs to the aesthete to call you with the unreal stupid made-up not-name Cosmo. But it has analogy. Just in case.

Ladies and gentelmen, that was tonight's great myself pondering about life. Fullstop. Punto. Finito. 

Have a great night, and have in mind concepts and definitions, children of the nature!

 

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.

Why are you around?...

There are always people around us. Wheter they are the school clique of idiots or our friends that we adore, they are undoubtedly around us. Like the Sun and stars around. Uhh, sounds too romantic.
Think.
Who comes to your mind first?
You mum.
Your beloved.
Your what?
So, have you asked yourself the question why are these people round? Do we deserve their natural presence in our life? Even the smelly idiot sitting next to you in the bus everyday is naturally situated there by a random universal power.

But                                                                                         WHY?

There are numerous question about this mysterious phenomenon. I wonder if we are all in the same dimension sometimes. Are we meant to meet here and now? Are we meant to become friends? Why are you then walking the opposite direction to the cafe today, mate? Are you here and now? Do you see me or is the Universe an obstacle?

Is there a mistique barrier that we can't see through? There are so many people in our lives and, in the same time, so many that we won't ever know... We won't be able to feel those around.

Is it real guys?
Is it real that all of us live in different shades and just pass by,  never knowing what we slipped through that lazy break?
If it is the Universe that divides us, why does it care so much? It is already a whole huge bag of different colours and people and emotions and everything. It is a balanced mess.
Does it stop us from being here and now for the sake of being somewhere there one day?

The Lucky Block ( Nothing More )

The hazy air of a cloudy September day. East wind caresses faces of no kind. They are all walking rhythmically, as if a conductor executes a devoting act on their heart rate. A single march harmony... Beat up - beat up - beat down.

Strangers speaking, giggling, slowing down pointless revelations; outgoing nutsies, antisocial freaks, trivial people in their glamorous decay. A crowd.

Amongst the mass, a spot of different origin is slowly moving. He. He steps confidently submerged in doubt for this vane world, for this empty scene. Passing by glittering shop windows and their on-lookers, bookstores and fake in-depth readers, the cafe's full of ignorance crowds seem the most sophisticated fraction at the city centre. 

He walks in unknown direction; relies on the spontaneous. Nothing spontaneous. Observing this deadly boring crowd, He decides to go left and enters the block. It turns out to be the same old block that he has walked through countless times. 

A sunny afternoon in July, building flash their heat to the innocent victims of the Sun. Moments of mere haze in Plovdiv when he used to dream of nothing more than he had... His beloved by him, her guitar in his hands, the profound creation of nothing more than gentle motion over strings. 

It all sounds now as a bland dream of stocky past time. "There should not be anything wrong in memory, " he reckons.

Another spring memory flooded his mind. It was an April day, outstanding with nothing more than any other. It was simply the day of their first... Date ( which sounds too inappropriately trivial ). It was the day when they spent some time together, laughed and The Beloved One went straight into the question.

"I really like you. Do you like me?" 

He nodded yes. Then on, they continued examining the depths of their souls; they sank into each other till they touched the bottom. 

Here, at these streets, in this block they shared secrets and days, the bread of their spirits.

He opens the door of a small shop. It is a tobacco shop with sweets and sweets ...

The woman behind the pile of sweets says "Hi." And asks what He wants. Like this, straight into the question. He looks at her and says he doesn't know, he will pick up in a while. The blonde is not happy. Who cares?

Everything is too connected - the cigarettes, the sweets, the old plasma television above the carrot juices. He picks up nothing for his pockets are empty. As usual, whenever one's satisfaction depends on long-termed relationship, as with men and money, it is an already fight. He slowly turns left, ready to go out, when his dark chocolate eyes meet a red box screamingly imprinted "Lucky Cookie" on.

Why not? A luck. What fucking luck could you have, He? The Beloved One left you with no love, no explanation, no voice, no guitar, no strings. Right here your luck left you. Why not ironically try to get a new one?

He laughs at the thought of paying 0.5 levs for a life-changing good. Yep. 

He pays and leaves the shop. He goes up one of the hills. Passing through the cobbled street, the shops and the tedious embraced couples, he finally reaches the TV hill. He is alone.

He sits on a rock and gazes at the city down there. Where is she now? Is she alone? Is she sad? Or happy? Is she thinking of someone? Or is someone else thinking of her?

No, probably not. He is not right. Many will now think of her. He recalls the time before they started meeting more often. She had her friends; they were awesome. He was the outsider but they didn't mind as long as he listened to Aerosmith, knew a few songs' lyrics by heart and didn't bother them too much - it was ok. So the wild girl in jeans and silence is probably not alone now. 

What a luck? To be left with nothing more than solitude, poverty and sorrow. Yep. It is a base.

He opens the plastic package and puts it into his pocket. Cracks the cookie and pulls out the luck; puts aside the cookie.

"Unwind your headphones!" 

End.

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

The Zodiac Prejudice : The Pisces Issue ( Part 1 )

"And he is Pisces?! What? Are you nuts?!"
It was the voice of school girl that irritates the innocent walls of the gym. A blonde in her ethno dress was too worries about a friend's astrological match. Obviously, she didn't bother to involve as much audience as possible.
"Shut up! Come on, I don't want everyone to know, " said the object of probable Pisces madness, " Let's go to the cafeteria."
Walking out of the gym, the smell of communal sweat left behind and fresh air came in. God bless the process of glucose synthesis!
As passing through the sad yard, they met people. People of any kind, of any zodiacal sign or of any appearance. As reality reflects everything, it is a hard task for one to notice the main in the reflection; among the graceful shine of Sun in her hair or the deep look of his ocean eyes, the fireplace of their eyes or the musical smile of friends' it is a complicated task to outline the main prejudice you would like to dedicate yourself to. Please, don't deny your dedication to a prejudice. The truth is everyone has a prejudice to judge others according to. But this is just a story. Right?
By a window, down the hall, the blonde and the mad were quietly discussing the globally insignificant question of a crush. They deformed it over and over again, putting it in and out of different aspects. Although a teenage discussion isn't something to impress the old generations, the newly risen topic of zodiacal compatibility. Hundreds of  years old statistics successfully receives a trivial character nowadays. How ironically practical. So how would it be possible for a Pisces to fall for Sagittarius? Was it serious? Interpretation is all one can count on as there is nothing more to be counted on in these cases.
"So you are saying he is kind of cute?"
"Mmh, yes. I don't like the word cute. He is ... Impressive."
"I still can't understand how you get to like a  Pisces?"
"Hey!!!"
"What?"
"Stop classifying people... By your damn zodiacal bullshit."
"Why? It is true. It is statistics. Long-termed. It is still going on. And I am sticking to it."
"Man, come on! You are not right! Pisces or Cancer or Moncer - it is meaningless."
"There is no Moncer in the zodiac " the blonde cut out.
"Why?! You say so! A fucking guru says so! It is a damn scale, " she jumped from her chair, " for evaluating people before even asking them if they liked cheese!!!"
The dark-haired ( sp far known as "she" ), Maggie, walked out of the cafeteria angrily enough to grab some attention. As usual, confused eyes fell at her friend.
Why would anyone be judged before even knowing them? It is a degradation of humanity. That's how Maggie considered all kinds of factors that affected one's opinion beforehand.
"It's a total shit!" she whispered while walking across the yard. She was not a stupid girl, therefore she knew people can't be perfectly good. They have preconceived opinions built on judgements. Prejudices vary - beauty or not, smart or not, rich or not, the right zodiacal sign or not, easy or not... There's no moderate level - either you are or you are not. You want to make friends with an all-about-metal peer? Are you all-about-metal or not? You like one's voice. Are you in love or not?!
It is a world of prejudice, yes. I want to kiss you but you have the preconceived idea that kissing is only a form of showing your deepest love. I want to cut my hands. You pre-judged me - you think I am a psycho. You listen to The Smiths, I to Muse. We are freaks, together in the prejudice, right?
Maggie pulled the locker of hostile green metal and took a bar of chocolate. Sat and ate it. The smell of sweat was excluded now. She vividly remembered last night - how she had walked down the lane with him, had gone to the regatta zone, had sat on a bench. They had talked little of everything they could share. Confusion. Tension in a peaceful manner. A release of laughter. Then they had kissed. Like hell. Who of them gave a shit about zodiacal signs under each others trembling fingers?! Little did they care. Actually, how can one have prejudice?
If being objective, one can't judge something without experiencing it because they don't know its true value and reason. The connotation of good and bad nowadays is too flexible. A prejudice can be a past event, not a judgement.
And so on . They had kissed. They had got home. It was a past event. Could Maggie have prejudice now?
What for?!
Did she have such?
The bar of chocolate had gone.

The Love Gathered in a Mix Tape

Love is a matter of eternal questions. Yes. There is no right definition. Love is just love. And when love meets music, what happens? Do we collect the love into our most memorable songs or love fills the moment of the song and later on it is past?  Or do the music keeps the love sounding into the void ?
Recently I've read Love is a Mix Tape by Rob Sheffield. It is an amazing book! Undoubtedly! Definitely! It is a life woven into string, songs and remarkable non-turns. Every chapter welcomes with a list of songs taped. I asked myself. What is it about? Is it about life? or is it about love? Or love to music? Is there a clear answer for my vision? No.
Love is a happening. Love is not an object or subject. But neither is music. It is a soul. Strangely, non of us realises how amusing can  Difference be before living through it. For example, how different love can be from in love? If you have been in loved, you can undoubtedly remember a song or two that marks your crush. Oblivion by Bastille is a sample in terms of my crush. It was a long-time crush dedicating me to total obsession with this song. The song now reminds me of these September days during which I waited. Just waited to meet a pair of eyes. Not this piece of music is a reminder and carries my story. But... Is it the story that marked the song or the song marked my story?...
These questions raised while I was reading the book. If I was in loved once and now I just listen to these songs what will happen? Metaphysics can't really help here, huh? It is more of a component than a solution. The author says that if you gather all your mix tapes in one place, you'll get the story of your life. It is a brilliantly said truth. Spoken out loud. I often think of summarising my story so far, but I am not sure if some time later my story will receive a totally different meaning.
Can we say our musical history can be taken into new aspects? Is I possible to change our so-far history only by a single sip of coffee at the station?!
There are so many questions about love and music and history. They ate actually too much. The one thing that Rob Sheffield taught me for sure is that music is a carrier of love. Love at any level. Love of anyone to anyone. Love in the cake you ate yesterday under Sting's Desert Rose. Love is everywhere in everything. Music is also everywhere. It is glorious power that knows no obstacle to enchant both souls and minds. Music keeps safe the love you felt that day on the train. Music is what preserves it after you got distracted.
Thanks Rob! :)
I'll remember what you said and keep it into Losing My Religion day after day. Ok, I've just overdramatized this blog. I am quitting now. You all got the point. Listen the music and feel what you feel. You will feel it again sometime in prospect. :)

Pre - Birthday Black Sun .

The hideous word birthday is literary under my skin these days. Everyone smiling at you, with semi-cared expression, showing their joy that ypu exist.
The brutal truth?!
Who actually cares if you were born on this day?!...
Let's simplify things. Imagining you din't exist, what would your friends do? Have other friends. Know somebody else appealling to them. Share different moments. Yes. It is the truth. Everyone is so happy you were born because they can't really imagine the Spectacular Now without you. But, think, do you try to imagine your own life without your friends? No, right?
Too much questions.
I am sullen ow because my pre-birthday mood instead of happy jumping is set to thinking of the probable non-existence. Mhm. Depressing? Not even close.
You know, Death Cab For Cutie are a great band. I love their style. Recently, I've been listening to their song, Black Sun, and I find it quite melancholically awakening. It opens your eyes of the world outside. Wheter the girl on the station, waiting for her bus, is eating and laughing, or the boy, beneath the muddy stairs, is upset about last night fight... Do you first think of their birthday? I don't think so. They are players in the same game as we are. Our imagining their problem is a part of the game. Yes. And when we have friends we don't imagine. We ask them. We get know them. We suppose. But don't actually imagine.
And don't think of the words "I can imagine how hard it is." followed by a brief sorrow. Come on, hardly anyone tells it because it is a statement of undoubted truth. Most of them just feel the need to tell something. I got it recently by meeting a semi-stranger. I was confused to keep quiet and say nothing. I shared my confusion. He answered he never feels uncomfortable to keep quiet. Then... I got it.
Most of the pre-birthday talking, the words of consideration and the trivial answers are indeed trivial .
My next step is to find the people that can aunderstand only by keeping quiet. That's not pure friendship. That's complicated art.
Of course, these are just thoughts of a sullen pre-birthday person. A Black Sun. 

   How could something so fair

 Be so cruel

When this black sun revolved

Around you