Между пръстите на днес

   По дяволите.

   Знаете ли какво се случва, когато думите ви са умрели?... Умрели като ноемврийските листа на задната улица. Мъртви като баба си, която помните, но си е отишла преди много време, оставяйки ви само със няколко приказни саги и думи, които сте забравили, защото не сте ги разбрали. Ето толкова мъртви. И няма да оживеят никога.

   Думите ви са толкова изстинали в гробовете си във всяка социална мрежа или тъпо признание или безсмислена песен или в устата на някоя перхидролена чанта, че чак не можете да намерите сила да ги въздигнете със собствените си уста. Знаете какво усещате, какво изпитвате, но думите, с които да го изразите, са изхабени и захвърлени навсякъде. Твърде загубили смисъла си. Думите.

   Какво мислите, че правите? Искате нещо просто. Искате да изразите себе си, честно, неподправено и пълно, но най-точните думи вече са заети от глупави асоциации, метафори и всякакви простотии. И толкоз. Аз ли ще обърна света и значението на думите, мислите си. Мисля си и аз. Всяка искрена и проста дума, която означава каквото означава ( Платоне, можеш да заплачеш точно тук, сега )  е заета. Е убита. Е натоварена със други значения и възприятия. Каква е тая глупост?!?, казвам аз. Каква?

   Човек съм. Обичам буквите. И книгите. И думите във тях. Но ( ето го това "но" ) думите не са еднакви. Думите са емоции, усещания и желания. Думите са боите и нюансите, четките, платната и разтворителите на един художник. Думите са като бензина за колата ви - нямате бензин - не отивате никъде. Как прехвърлят метафорите и асоциациите тъй лесно? Къде е леля ви Ленче от пейката пред блока да ви каже адекватното и направо препоръчително "Вие срам нямате ли бе?!?" Как съсипвате всяко чувство, обстановка и какво ли не още само с безполезното постване на снимчица на рози с цитат от някой автор за когото , често, даже и понятие си нямате?

    Красотата на един поп свят. Метафори и адекватност - комбинацията, която никога няма да пребъде.

Значението на детайла, снимка на Мина Константинова

    Това не би трябвало да е назидателно слово. Само искам да ви кажа как се чувствам днес. Днес бих искала да ви споделя как сънищата ми и дните са преплетени в една вманиаченост, как бих искала да се разсея с който и да било грях или негрях, само и само да изоставя тази мисъл. Обаче днес, всяка дума, подходяща да опиша мисълта си, е заета от глупостта на съвремието или пък от високи промисли чрез простите няколко думи, които бих искала да изрека. Честно, хора, стегнете се, защото вече ми омръзна всичко да е свързано с любов, снимки на пушеци в Тъмблър и някакви постхипарски, полухормонално неадекватни изблици.
А за останалите, благодаря, ако четете това. Благодаря, ако не го четете. Благодаря, ако пишете или пък ако нямате какво и затова не го правите. Благодаря, че се борите най-доброто средство на един съвременен естет да оживее.

До непостналите подобни простотии:
Вие сте спасители на времето си и на думите във него. Спасявате думите от загуба на своето значение.

Ако някога го прочетеш

Ако някога го прочетеш.... Знай!
Скърбя за всеки чифт очи.
Скърбя за всеки поглед.
Скърбя за всякоя си дума.
Скърбя за всичката съдба.
Скърбя.
Наистина.
И плача.
И не заради подлост,
Ум,
Коварство...
Плача.
Не заради чувства.
Не заради дъжд.
Не заради лудост.
Съжалявам... И просто плача.
Съжалявам за погледи и думи.
Съжалявам, че сравнявам.
Сравнявам очи.
Сравнявам съдби.
И скърбя.
Не заради подлост.
Не заради лудост.
Не заради страст,
А просто плача.
А просто чакам
И скърбя.

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.

Пробвай, страшно няма!!!..

Опити.
Безкрайни
Твърде трайни
Далеч не так омайни
Опити.
Пазене на тайни
Заглушаване на жалби
Опити.

Досадни 

Неизбежни

Опити.

Декемврийско слънце

Над юнски поля

Опити.

Фадо в късен час

Кафе без аромат

Опити.

                                                                                 Незавършена реалност

                                                                                  Нежна грешка

Опити.

Дистанция

Жажда

Опити.

Очи и              разлики

Погледи и схващания

Опити.

Неразбрани

Полски рок

Опити.

Забравени

Неизиграни

Опити.

Очи

Сутрин

Опити?!...

Величината

   Седяха двама във влака. Говореха, говореха, говореха. И да, говореха. Инда и Линида. Звучат странно; да бе, знам. Та Инда гледаше Линида. И замлъкнаха, Е, помълчаха си за малко. Линида гледаше през широкия прозорец, дето влака щедро предоставяше на всеки пътник; безкористно, по всяко време. И тя зяпаше. Червените щръкове покрай релсовата линия. Инда се чудеше какво ли прави там самотен онзи хълм. Освен да си е хълм, какъв ли щеше да е, ако беше човек? Щеше ли да мърда оживено на съседната седалка или щеше да седи както сега - тихо и достойно.
    Не говореха. Мълчаха. За минута - две, не повече.

- Какви са електроните по същността си - първите или антипървите частици?

   Тишината си седеше лениво там.
   Линида се обърна и го зяпнна. Тихо и умислено беше.

 - Не знам.

   Инда обясни защо се чуди. Браво. Добре. Пак стана тихо.

- Науката дефинира всичко, нали?

- Опитва се.

- Защо?

- Защото нещата се повтарят и е хубаво някой да ги запише.

- Тишината повтаря ли се?

- Еее.. Не знам.

- Не, не се повтаря, мисля. Тишината е сега и е специална. Тишината не чака повторението, тя го предизвиква.

- Тишината е наука. Тишината е нетрептящата вълна от въздуха, от материята.

- Да бе, ясно. В един филм, обаче, казаха за науката, че ако нещо се повтаряло, някой трябвало да го наблюдава и да забележи закономерност. Каква закономерност има в тишината?

- Тишината се появява в сравнително едни и същи ситуации..

- Но не значи едно и също.

- Хората я усещат по приблизително еднакъв начин.

- Не можеш да знаеш какво усещат хората.

- Напротив.

- Добре.

Спогледаха се.

- Добре де, ако тишината е величина, каква ще й е мерната единица? Секунди, думи, спомени, докосвания, какво?

   Инда се замисли. Честно, имаше известна доза мнителност в теорията... Наистина.

- Все още не знам.

- Научи.

- Как?

- С опит.

- Опитът може ли да е мерна единица?

- Твърде относителна би била такава мерна единица...

- Е, то науката е относителна... Понятията поне.

- Тогава как нещо относително ще дефинира друга относителност?

- Каква друга относителност?

- Животът.

- Е... Да. Странно е. Ама кой пък друг ще може да постави някакви повтарящи се модели?

- Няма такива модели, има статистически принцип на вероятностите, който хората следват.

- Мамка му.

- Добре.
 
     Тишина.
     Инда и Линида се гледаха.
     Влакът спря.
     Те слязоха.

- Относително тишината се измерва в чувства.

- Значи така било...

The Zodiac Prejudice: The Yoghurt of My Thoughts ( Part 2 )

The trivial ending of an episode is not necessarily a flaw. It actually tests one's prejudices to literature, one's actual interest. Well, same cannot be stated for life. Life is too trivial and basic in its pop form that a trivial ending of an episode could be deadly.
Right from there, the smelly gym, Maggie went in Maths class. It was time of thoughts for her lacked of logical principles nature. As long as test was not on schedule, she could afford the splendour of 'utilizing' time not the best way. Or was it the best? So stepping still nervously in the classroom she met the curious eyes of little nasty people deprived of the virtue not to intrude.
She sat on a chair and opened the book randomly. The time to think  had come.
Pulling the sleeve of her shirt, anxious of what she was to do. To judge. To judge upon the many possible prejudices one can think of. Wrong word. Too short to be tall enough. Too unromantic. Too romantic. Not smart. Smart enough. Pisces? 1995? Why? Too old. 1998. Too young?
Maggie realised she was on her way to evaluate people and, unfortunately, that was her ultimate hate. Plus sexism in Game of Thrones. She started looking through options. Were there any choices she could skip making? Just like in computer games - you skip the reference part and then fight for your life as hard as possible. Hardly had she begun her brain-racking campaign when the teacher walked in. Everyone stood up.
"Good morning."
"Good morning." came as a declaration of indifference.
They sat once again. Maggie started  digging through the plot of every book she had chucked away under her bed. Alas, she couldn't recall a title of zodiac, sociology and love.
Love ?
Since when has I become love?!
Misunderstanding. Mixture of impressions. Confusion of definitions. That was it. She had to read Pride and Prejudice once again. There must have been something that could find its significance these days.
The conclusions of the by-gone day were as follows:
1) You need some rest!
2) Don't hesitate to stop resting. Think, damn!
3) Buy yoghurt.
4) Call Sam... Yes, do it!
It was her who got home by train.b she couldn't see him there. He was not on a daily shift now. All she wanted in order to come back in peace was simply see him.
It was not love. Love embodies the unknown depth in a single definition.
"Aerosmith will definitely help!"
3 songs later: Fuck! Nothing helped.
Maggie decided to remain anxious as she felt differently. And different needed to be observed. Interstellar put this question: if you notice something new, observe it, describe it, declare its natural laws. So Maggie did the same - kept the phenomenon for as long as she could.
On her pillow, at 23:43, she was still into thoughts about judging, Sam, Pride and Prejudice , Sam, zodiac, Sam. Obviously, it was his turn to disturb her unknowingly. She hoped, secretly and with certain worry that her figure disturbed him too. Unknowingly. She felt asleep.
The next morning Maggie woke up. Above, there in the semi-night sky, the moon was hanging. It was pouring with silver upon everything. She got up. Sam wasn't on the train. It was Friday. She wanted to see him. Just to talk. Talk about anything...
That day Maggie avoided any looks and talks of little importance. It turned out to be avoiding everything. Full of tension, though denying it to herself, she waited for her phone to ring. Maggie truly wanted to see him; just an hour with him... She could well pass beyond any prejudice. Hardly had her phone rung till the last class. Eventually, it did. A message:
Hey! The station. 3 o'clock?
- S.
A wave of sweet relief passed through her.
I'll be there.
- M.
Maggie, dreaming of the forthcoming, did care little about conscious reality. Walking down the boulevard, she listened to James Bay's Hold Back the River . The bustling now of the somehow affecting her. From where she started, a mess, a ball of confusion, a kiss bringing too many questions, now she felt relief of simplified image. Planning could not find ots place in her image. Having realised for a moment how superfluously overrated planning was, she decided to let herself on the flow. How trivial could an ending be?! You haven't seen yet.

The Zodiac Prejudice : The Pisces Issue ( Part 1 )

"And he is Pisces?! What? Are you nuts?!"
It was the voice of school girl that irritates the innocent walls of the gym. A blonde in her ethno dress was too worries about a friend's astrological match. Obviously, she didn't bother to involve as much audience as possible.
"Shut up! Come on, I don't want everyone to know, " said the object of probable Pisces madness, " Let's go to the cafeteria."
Walking out of the gym, the smell of communal sweat left behind and fresh air came in. God bless the process of glucose synthesis!
As passing through the sad yard, they met people. People of any kind, of any zodiacal sign or of any appearance. As reality reflects everything, it is a hard task for one to notice the main in the reflection; among the graceful shine of Sun in her hair or the deep look of his ocean eyes, the fireplace of their eyes or the musical smile of friends' it is a complicated task to outline the main prejudice you would like to dedicate yourself to. Please, don't deny your dedication to a prejudice. The truth is everyone has a prejudice to judge others according to. But this is just a story. Right?
By a window, down the hall, the blonde and the mad were quietly discussing the globally insignificant question of a crush. They deformed it over and over again, putting it in and out of different aspects. Although a teenage discussion isn't something to impress the old generations, the newly risen topic of zodiacal compatibility. Hundreds of  years old statistics successfully receives a trivial character nowadays. How ironically practical. So how would it be possible for a Pisces to fall for Sagittarius? Was it serious? Interpretation is all one can count on as there is nothing more to be counted on in these cases.
"So you are saying he is kind of cute?"
"Mmh, yes. I don't like the word cute. He is ... Impressive."
"I still can't understand how you get to like a  Pisces?"
"Hey!!!"
"What?"
"Stop classifying people... By your damn zodiacal bullshit."
"Why? It is true. It is statistics. Long-termed. It is still going on. And I am sticking to it."
"Man, come on! You are not right! Pisces or Cancer or Moncer - it is meaningless."
"There is no Moncer in the zodiac " the blonde cut out.
"Why?! You say so! A fucking guru says so! It is a damn scale, " she jumped from her chair, " for evaluating people before even asking them if they liked cheese!!!"
The dark-haired ( sp far known as "she" ), Maggie, walked out of the cafeteria angrily enough to grab some attention. As usual, confused eyes fell at her friend.
Why would anyone be judged before even knowing them? It is a degradation of humanity. That's how Maggie considered all kinds of factors that affected one's opinion beforehand.
"It's a total shit!" she whispered while walking across the yard. She was not a stupid girl, therefore she knew people can't be perfectly good. They have preconceived opinions built on judgements. Prejudices vary - beauty or not, smart or not, rich or not, the right zodiacal sign or not, easy or not... There's no moderate level - either you are or you are not. You want to make friends with an all-about-metal peer? Are you all-about-metal or not? You like one's voice. Are you in love or not?!
It is a world of prejudice, yes. I want to kiss you but you have the preconceived idea that kissing is only a form of showing your deepest love. I want to cut my hands. You pre-judged me - you think I am a psycho. You listen to The Smiths, I to Muse. We are freaks, together in the prejudice, right?
Maggie pulled the locker of hostile green metal and took a bar of chocolate. Sat and ate it. The smell of sweat was excluded now. She vividly remembered last night - how she had walked down the lane with him, had gone to the regatta zone, had sat on a bench. They had talked little of everything they could share. Confusion. Tension in a peaceful manner. A release of laughter. Then they had kissed. Like hell. Who of them gave a shit about zodiacal signs under each others trembling fingers?! Little did they care. Actually, how can one have prejudice?
If being objective, one can't judge something without experiencing it because they don't know its true value and reason. The connotation of good and bad nowadays is too flexible. A prejudice can be a past event, not a judgement.
And so on . They had kissed. They had got home. It was a past event. Could Maggie have prejudice now?
What for?!
Did she have such?
The bar of chocolate had gone.

Pre - Birthday Black Sun .

The hideous word birthday is literary under my skin these days. Everyone smiling at you, with semi-cared expression, showing their joy that ypu exist.
The brutal truth?!
Who actually cares if you were born on this day?!...
Let's simplify things. Imagining you din't exist, what would your friends do? Have other friends. Know somebody else appealling to them. Share different moments. Yes. It is the truth. Everyone is so happy you were born because they can't really imagine the Spectacular Now without you. But, think, do you try to imagine your own life without your friends? No, right?
Too much questions.
I am sullen ow because my pre-birthday mood instead of happy jumping is set to thinking of the probable non-existence. Mhm. Depressing? Not even close.
You know, Death Cab For Cutie are a great band. I love their style. Recently, I've been listening to their song, Black Sun, and I find it quite melancholically awakening. It opens your eyes of the world outside. Wheter the girl on the station, waiting for her bus, is eating and laughing, or the boy, beneath the muddy stairs, is upset about last night fight... Do you first think of their birthday? I don't think so. They are players in the same game as we are. Our imagining their problem is a part of the game. Yes. And when we have friends we don't imagine. We ask them. We get know them. We suppose. But don't actually imagine.
And don't think of the words "I can imagine how hard it is." followed by a brief sorrow. Come on, hardly anyone tells it because it is a statement of undoubted truth. Most of them just feel the need to tell something. I got it recently by meeting a semi-stranger. I was confused to keep quiet and say nothing. I shared my confusion. He answered he never feels uncomfortable to keep quiet. Then... I got it.
Most of the pre-birthday talking, the words of consideration and the trivial answers are indeed trivial .
My next step is to find the people that can aunderstand only by keeping quiet. That's not pure friendship. That's complicated art.
Of course, these are just thoughts of a sullen pre-birthday person. A Black Sun. 

   How could something so fair

 Be so cruel

When this black sun revolved

Around you