Дим от кървави цигари

   Маги стана и отиде в кухнята. Движение, добре оттренирано. Лютеница и MTV. Металика и няк'ва люлка. Маги мрази израза люлка на... ; като дете тя се люлееше и виждаше нещата по-ясно, а смисъла на израза, това неясно начало... Не. Твърде много клише, за да е класика. Защото Маги силно вярваше, че глупостта остава клише, но никога класика.
   Изми си чинията и погледна през прозореца. Депресета ходят в черно на първи септември. Определението за ходене на училище. Седна на масата и изпи едно малко от запасите на техните. Денят е твърде празен, щом започваш да мислиш с какво можеш да го изпълниш.
   Обу се и излезе. Тротоари. Три пейки, едната заета от кварталния пияница. Още не е тръгнал на лов. Залез. Минута по-късно нищото на след залеза. Защо никой не пише за след залеза?
   Пловдив е досаден минута след залез слънце. Маги седи на бетонен ръб три преки по-надолу. Между блоковете близо до мола. Молът. Кутията на комерсиалния тъпизъм, подхранван от 15-годишни с набъбнали портмонета. Е, историята как банкнотите им от по два лева се натрупаха там не е важна, нали така?! Тя е всеизвестна. Гледа ръждясалия кант на бараката отсреща и се опитва да го превърне в струйка дим от кървава цигара на художник сюрреалист. Определено кървава цигара е по-пълнокръвна метафора за ранена душа. Всички сме опаковани, мамка му!
   Изпушва си последната цигара. Става и лапва няк'ва дъвка. Незнайно защо в днешното общество да хойкаш с някого, чието лице нямаш време да запомниш, е по на почит от пристрастеност към никотина.
    Надува Dead Inside на слушалки. Маги не е dead inside. Пука се по шевовете inside out.
   Уупс, кола до пешеходната пътека.
    Не, не я прегазиха. Само камион ( или за по-стилно - ТИР )  щеше да свърши тази работа. Гадното безпощадно шведско извратено VOLVO заковава на място. Маги пресича.
    Съжалявам, драматичният край не е и днес.
    Прибира се. Лютеница на филия и MTV. Запасът на техните е изчерпан.


01/09/2015

Кратък трактат за сънищата. Индустриално значение на подсъзнанието. Нещо гръндж с препратка.

" В своята лаконична формулировка Maury казва :

  

Сънуваме това,

което сме видели,

казали, желали

или

направили."

- Зигмунд Фройд, "Тълкуване на сънищата"

   Дали съзнанието ни прави разлика между това, което виждаме, казваме, желаем или правим? Да. Но как? Как успява да се справи с тежката задача да отдели копнеж от реалност и спомен от илюзия? Нима истински лудите са тези, загубили границата? Възможно. А какво следва да бъде казано за онези от нас, които искат да я загубят?

   Сънищата са научна и едновременно с това, битова тема. Едни ги смятат за признак на болест и ви поливат с кофи ледена вода, за да забравите сънищата си, а други ще ви поздравят и погледнат с интерес към " Божия колет във вас " . Странна работа са сънищата - плод на реалността и всичко нереално.

   Преди време разбрах, че в едни популярни хапчета предполагаемите реални 50% лекарствено  вещество били 0,18%. Чудесно. Забележете точката, моля, тя казва всичко, което няма да  напиша тук. По същия начин, се дивя, сънуването е е изплетено от 100-процентови 0,18%  всекидневие и от останалите 99, 82% въображение. Не знам колко сте си давали сметка досега ( вероятно повечето сте, но все пак...) , но сънищата са една мини-индустрия в главата ви. Помислете само! Сценарий, режисура, майсторско операторство, монтаж, костюми, декори, актьори... Всичко е вътре във вас ( и в мен, разбира се ) . Цяла пехота от специалисти се задвижва, за да ви презентира онези 0, 18%  реалност, която решително сте пренебрегнали.

   Чудите се дали е за добро, дали е във ваша услуга да ви бъде напомнено нещо скрито. Както казах, доста специални ефекти ( усилия ) отиват в тази творба, наречена сън... Може би това е странен опит за изваждане на Никлас ( Blaue Stunde, филм ) от чистилището? Или пък не е ... Трябва да е , изкуството предполага висши цели. А и все пак, заслужава си да оценим яркия труд на подсъзнателните опити за разнообразие - с музика или без, с метафора или без, чиста линия на действие или манифест на мисли?
   Лудост.
   Не.

Големият и бял

хладилник във нощта

на времената

разпределя тръпките

в града

пее за самия себе си

и дъното на песента

му е подобна

на нощта

която върши

работата си добре и

плаче знаейки това

- Андре Брьотон,

 "Слънцето със синджир"

   Сънищата, колкото и странно да е, не носят очакваната свобода. Седели ли сте на мост в съня си, чудейки се при налегналата ви тъга, дали да скочите незнайно? На мен ми се е случвало. Случвало ми се е да усещам как презирам страха дори в паралелната реалност на мечтанията... За какво му е на човек страх от смърт в съня му?! Сякаш тя наистина бе имала значение... А може би е лек, който подсъзнанието щателно следи да НЕ получаваме. Защо ли? Заради забравата ли? Нима е нещо лошо да забравим проблемите, които ни пращат по мостовете? 

   Напоследък си мислех колко важно е споделянето на сънища. Даже под глупава форма споделих един мой кошмар с вас. Признавам, много мелодраматично звучи, но няма да го трия - все пак в общуването има и спадове, но не ги заличаваме с "Изтрий поста". Споделянето на  сънища - сбъдната мечта за Рибите! Май са прави... Когато подсъзнанието реши, че няма да ви излекува, а само ще ви припомня ( 1 месец ) от какво се боите, може нещо друго да отмени тази алхимична реакция. Аз споделих с една своеобразна котка, която внимателно изслуша проблема ми, а после заспа. Няма да ви предложа приятелите ви ( въпреки че помага ) , за да не звуча популистки. Обаче за целта има : 

- сайтове и форуми 

- коментарите долу

- дневници

- домашни животни

- улични животни

- случайни хора

- лист и химикал

- огън ( запалките също вършат работа ) 

- телевизори, радиа и печки за готвене

   Може да има и още ел. уреди, подходящи за целта, не знам.

   Пробвайте!

   Отново се връщам на мисловните граници и кино-индустрията във вас. Мился, че ням поводи за притеснение, ако сънувате лоши неща. Все пак, спомнете си картината на Магрит - човек с шапка, но кафез вместо тяло ( кратко и дърварски описано ). Вашето подсъзнание има нужда от "Психотерапевт", с когото да сподели, а това сте вие. Ласкайте се от факта, че подсъзнанието ви полага толкова усилия - цял мини-сериал, - за да ви предаде нещо по-важно от досадното, но неизбежно "Свърши тоалетната хартия", което редовно нахлува като дръвник в мислите ви. Нежно и завоалирано, сами контактувате със себе си. 

Забележка:

Това не значи шизофрения. Това значи Мисъл, Идея, Живот... 

Айде да не казвам и Светлина, че ще прозвучи много сектантско!

   Истинското ликвидиране на проблема не идват от желанието, за съжаление. Трябва да видите, кажете или направите, за да разрешете проблема и да накарате подсъзнанието ви да замлъкне ( за известно време ).
   Si, Jose!
   Неприятно, но фактически вярно. И толкоз.

Събудете ме в началото на октомври, Джо.

Размисли за хората и гларусите

   Гларусите и хората са твърде еднакви. Гларусите и хората сигурно са живеели заедно, обаче понеже са си омръзнали взаимно са се разделили по-късно. Гларусите и хората са толкова предвидими.

  Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате. 

   Основни показатели, че сте гларус:

1) Мислите си, че не сте.

2) Обаче сте.

3) И толкоз.

   Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.

   Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка надвечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи. 

   Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любимия.

   Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката. 

   Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.

 ***

Thoughts about people and seagulls

People and seagulls are too similar.  Probably seagulls and people have lived together but due to shared boredom of each other they have later on split. Seagulls and people are so predictable.

If on a random day you walk on the terraces of the coastal curves, you will hear the melancholy of the bothersome seagulls. Screaming and screaming... Screaming and inhaling your own air. And shitting in the air you inhale. What can I say - symbiosis?!....  So, when you hear those noisy birds, do think ( or don't - I've already done it; my thought is not of such importance ) how similar we are with seagulls. Seagulls circle around, murmuring through the sky with their screams unclear in terms of origin. People always murmur and always with a reason. The rest are busy mentioning how beautiful  and perfect everything is. Seagulls fly around you, bothering you with their beast-like screams. Passenger on public transport tell the story of their plums jam so loudly that you can be certain about engagement with the noisy seagulls above the accommodation you had in Sozopol. When you see a pair of seagulls on a rock you consider them in love for such pesky screams can be put up with only if  belonging to the beloved. But they split. Well, it's the same with people - you think you're in love and ok with all the melancholic/ histerical bullshit talking but later realise you're not in love to that extent and just go away.

Main indicators you are a seagull :
1) You consider youself not
2) But you are.
3) That's it.

Oh, hideous seagulls, I am so fond of your shitty screams and so curious what you think about... What stand behind your melancholic presence.... People are seagulls too, do know! You believe they are not, but they are.
I know a story, an old man selling his production of fig jam told me about it; his daughter fell in love with a seagulls - a big and white seagulls and generally nice seagull, the girl sat on the rocks every afternoon and watched the seagull flying above her. Every day at twilight she sat on these rocks, quietly bewitched of the screaming bird's fly, she wasn't bothered by the screams - in her eyes this seagulls was perfect with all his flaws, so she waited him to land on the near rock and to look at her. You see, seagulls are quite unattractive creatures, but the girl couldn;t see the seagull as an ugly and noisy creature, it was for her the most beautiful bird singing the most beautiful words,
So, there's the point - love between seagulls and people is possible! However, the girl didn't know how to read this silent bird's look. Every day she tried so hard to understand.
She woke up with this thought ( about the seagull's look ) , daytime she sold her father's jam and in the late afternoons the old man took his shift with the compassionate silnce of a parent so as to free his daughter and she could run towards the rocks obssessed with this uncertain love, sit and watch her beloved's flying.
The bad thing here is this story has an end as every other. Today the rock still lies there, The rock with a label. The girl's name on the label. A bit too melodramatic, though true... There the girl left and the old man sells his jam alone now.
There is no moral in this story, dear people. If you expected to illicit a great sentence about life and such bullshit - wrong. Everything is one big portion of sensitivity, experience and that's it. No morals. No sentences. Every man is a seagull. But some seagulls are men.
That's it.

За феминизма и гьоловете. На Вики и раци, които не казват "сладурски".

   Всички сме във гьола.
   Някои мислят, че гьолът е един. Други пък пръскат своята си пропаганда - гьоловете били не един, не два, а може петдесет. Колкото да е удобно. Гьоловете, обаче, са нещо колкото различно и отделно, толкова и подобно. Казвам го, защото имам опит с гьолове, не за друго. И като съберете всичките гьолове на едно място, какво ще получите - един прекрасен кален и свръхестествено пренаселен гьол. За всеки случай, само ще кажа, че когато съберете разноцветни гьолове, се получава нещо много хубаво. Една голяма локва, бъкана с различни бактерии, растения, цветовете идват от разнообразието.
   Да си дойда на думата. Тези дрънканици от каталозите за екскурзии как цветовете на света сме били различните хора са верни. Знам, че като ги напишат тривиално звучат като най-безумната форма на маркетинг, но обърнете им внимание през деня. Гошо, който спи на чина пред вас. Трите кифли във влака, чиито възторжени писъци се чуват от Крумово до счупените пейки на Кичука. Приятелите ви, които си седят замислено и ви дразнят с днешните си разсъждения за храната на коалите. Хора такива - да ги ринете с лопата. Има ги в изобилие. Феминистки, романтици, сексисти, учители по география, транссексуални, интелектуалци, спортисти, музиканти, надрусаняци. Всички ги познаваме, нали?...
   Седя си аз от Резиденцията ( балкона ) и гледам широкия свят отдолу. Нищо интересно. Няма свободни елементи. Само субекти, знаещи мястото си в групите. Каква скука?!.... Откога всеки започна да си намира мястото толкова лесно? Няма ли пънкари, които да разпръскват от своята негрупируеча енергия? Няма ли феминистки, които не са съмнителни във своите романтични души? Къде са мъжете със поли и лакирани нокти? Къде е цялата тази сган? Къде е цветът? Къде са тениските с непостпънкарски логота?! Гледам вън - не играят деца, а просто посивели теменужки, внос от Холандия.
   Не холандците и техните теменужки са виновни. Нито тези безцветни хора. Нито горките групи, които имитират завръщането на пънк културата от 70-те в целия й блясък. Съжалението е виновно. Хората съжаляват, че те са различни. Че децата им ще са различни. Че внуците им ще са различни. Какво ако майка ви беше самото лице на рока? Какво щеше да стане?! Щяхте ли да сте прокажени? Не. Е, с малко хигиена, но не това е идеята... По дяволите, кой реши вместо нас дали ще сме мъже или жени, дали ще носим токове или не, дали ще носим удобни поли през лятото или ще пушим с тиха мъжественост на спирката, дали ще слушаме банди от глупаци от глем-рок епохата или пък ще живеем в едно цяло с Хари Кришна и Коцето Калки?!
   Кой глупец се е осмелил да потуши това? Не винете никой. Даже и Марта Стюърт. Не жената е виновна, а всеки един от нас. Всеки е виновен за себе си. За това, че съжалява и отказва. Всеки е виновен, че усеща вината си, но нищо не прави. Всеки е човек в рамките на собствената си човечност, тази, която той желае. Всеки от нас е теменужка-хибрид, която се бори за някакво оцеляване понеже е в саксия и не е истинска. Обаче тя си вярва, че е теменужка - поливат я, слуша празните приказки на стопаните си и се чуди какво ли е да си истинска теменужка, дива и зависеща само от природата. Това е. Всеки е един хибрид, забравил истинската история, помнещ само написаната. Нищо общо с един естествен часовник на чувствата, за когото нямаше да знам нищо без Георги Господинов... Не че имам нещо против часовете ми по история, но там не научавам нищо, което ме прави истинска. Ставам все повече хибрид.
    Продължавам да зяпам сивото долу, но слънцето си пробива път. Слънцето е мрака на хората, нали знаете? Със залеза му всеки придобива по-естетско усещане за околното, колкото и лъжовно да е то... Може би затова хората започват да се обичат със залеза на слънцето и с изгрева естетската любов умира. После се раждаме. И ставаме ходещата утеха на нощта.
   Един природно издържан съвет: Забравете ония абзаци за красотата на живота, които сте чели в самотерапевтичните книги - животът е гьол, който вие забърквате. Няма да стане чист поток, но все пак ще има разнообразие от флора и фауна. И още нещо... Намерете си гьолче в гьола.
    Един още по-природно издържан съвет: Не слушайте такива уж природно издържани съвети. Природата нищо не издържа.