Лежерна и задушна сутрин край гишето на гарата. Разни хора пъплещи напред-назад в неясна надпревара. Шумни компании на превъзбудени психота. Тихи лица на спящи хора.
Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?
06:14 Котките се въртят.Скука.
06:16 Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!
06:17 Трябва да идвам по-късно. От утре.
след 30 секунди Кого залъгвам?
06:19 Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.
И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
Пояснение:
Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.
Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.
- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.
Смях.
Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...
- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.
- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?
Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!
- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.
Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
Добре, прескачам скучните неща.
Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?
- Сюрреалистично.
Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!
- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.
Мълчание.
- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.
И така започна, приятели, така започна.
Да. На гарата винаги има два типа хора, скъпи читатели. Откачалките, които с полу-мутиралите си гласове привличат вниманието на всеки двуног в радиус от десет метра. Те, всъщност, биха били приятно разбудени, ако не полагаха такива усилия да разбудят и всички останали. Ако сте дълбоко убедени, че не сте от шумните, то значи сте от онези тихи лица, които все още са в унеса на ранното ставане и знаят само, че трябва да не са върху релсите в 06:19. Групата на инстинктите. Но аз няма още дълго да ви занимавам с тези видове. Историята не е за тях, но пояснението беше нужно. А, и още нещо - ако не сте съгласни с класификацията, помнете, че един може да е фракция, но не и група. ОК? Може би и вие сте като момичето с белите обувки, кой да знае?...
Нека се върнем на онази сутрин. Врещящата група. Тихата група. Аз седя на пейката пред гарата. Кърт Кобейн стене в ухото ми по неговия си Кобейнов начин, че Иисус го отхвърля. Лошо. Все пак, за какво са слушалките, ако не да ви отърват от абсурдността на поредната сутрин?
06:14 Котките се въртят.Скука.
06:16 Линкин Парк?...Откъде се взе в тоя плейлист?!
06:17 Трябва да идвам по-късно. От утре.
след 30 секунди Кого залъгвам?
06:19 Таня я няма все още. Карай, Отивам да хвана места.
И тогава. Бам. Бум. Шамар през лицето. Кола в стомаха ( лош пример ). Да му се невиди!!! Ставайки от пейката, виждам най-интригуващото нещо в живота ми да минава покрай мен. Осъществява очен контакт. Леле. Добре, стегни се. И аз осъществявам очен контакт. Отива да си купи билет. Мисля. Не знам. Май не мисля много. Трябва да отида да хвана места във влака за Таня и мен. Хайде тръгвай!
Пояснение:
Таня е момичето, с което пътуваме. Не гадже. Приятел. Странно е, ама не си мислете, че това е една от историите, които завършват с осъзнаване на не знам колко дълга ми любов и простотии от филмите за тийнеджърки през 2000-та. Не.
Хванах места. Таня долетя една минута преди да тръгне влака.
- Какво прави тази сутрин? Вчера писа репорт, в понеделник беше легнала да спиш в четири и половина. Човек, идвай малко на време - това ми беше майчинската реч за вразумяване. - Та какво прави?
- Не ме разпитвай, де! Еее, не мога да закъснея малко.
- Малко?
- Добре де, ядох. Реших да си направя кус-кус.
Смях.
Въпреки, че се смеех на работите, които Таня ми казваше ( те си бяха забавни в действителност ) за снощния купон у някого, не знам и за кого говореше, си мислех за момичето от гарата. Не я видях да се качва. Искаше ми се. Имаше красиви очи. Едни големи и топли очи. Да му се невиди, как толкова бързо забелязах какви са й очите?! Аз моите очи не знам какви са! Прекрасна беше, когато просто така мина покрай мен. Бях нещо като онзи смотаняк по филмите, който вижда най-изявено красивата мацка да минава покрай него в училище. На забавен кадър.
Ммм,то и на мен ми беше забавен кадъра.
Ама тя наистина ме погледна с тези големи красиви очи и мисля, че леко ми се усмихна. Ама много леко. Дали не си измислям? Сигурно. Просто сигурно съм гледал котките твърде странно. Супер. Имидж на зоофил. В тоя тъп малък град! Супер прецаканата...
- Василе, смотльо, ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?!
Таня е ядосана. Е, това вече не е на добре.
- Май не. Извинявай.
- Човек, ако няма да ме слушаш, просто кажи. Не ме зяпай така разбиращо, че и аз се обърквам. Нещо лошо ли е станало?
- Не.
- Нещо хубаво?
Ето това му е проблема на мъжко-женското приятелство. Или те разпитват или дрънкат. Едно от двете. Винаги. Почти де. Таня не е дрънкало. Харесвам я. А и слуша The Hives. Не че са ми любими, но кой, по дяволите, слуша шведски групи в днешни дни?! Както и да е, сега какво да й разправям?! Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може да си мисли, че съм зоофил. Т'ва ли да й кажа?!
- Видях едно момиче с най-страхотните очи и ся си мисля, че тя може си мисли, че съм зоофил.
- Това е хубаво - казва замислено.
- Хубаво ли е да си зоофил?
- Не.
- Тогава?
- Поне няма да мисли, че си скучен? Просто извратен.
Хубаво е, когато някой може да намери позитивите.
Добре, прескачам скучните неща.
Днес цял ден ми беше тъпо. С изключение на това, че видях момичето да слиза от влака. И толкоз.
Следващ кадър. На гарата съм. Пак е 06:14. Пак зяпам котките. Пак другите са там. Чакам да я видя. Искам пак. Като онзи сладолед, от който ядох, докато не ми се доповръща. Нещо такова усещам. Вълнението, че ваще ще ти купят от тоя сладолед. Може би. А може би ще ти кажат, че просто не е здравословно. 06:17. Изкарвам си тетрадката и започвам да рисувам пейката отсреща. Празна е, значи би трябвало да стане. Рисувам ( силно казано ) и виждам само някви драсканици. Тъпо. На всеки минаващ покрай мен си обръщам главата.
Влакът щял да закъснее с десет минути, така съобщи злобната лелка. Суупер, десет минути скука. Поне Таня ще го хване тоя влак.
Виждам я, докато минава покрай мен. Косата й е хваната в нещо наподобяващо антена. Не ме вижда. То така става, Кой ли ме вижда и мен?... Седя си там. И драскам нещо по дъските на пейката. Тя излиза и ме поглежда. Иху. Супер. Красива е. Харесва ми как не мога да разсъждавам много-много като я видя.
Това се повтаря в продължение на една седмица. Но ( винаги в историите има едно "но", което всъщност прави цялата история смислена ) това се промени. За щастие. Май. Не съм сигурен.
Денят е 5 май. Прекрасен ден. Часът - 06:14. Колко изненадващо. Реших вместо да зяпам котки и да си създавам имидж на зоофил да рисувам пейката отсреща. Тя така или иначе си седи празна. И днес си драскам. И днес момичето с топлите очи минава покрай мен. Косата й отново в прибрана в антеноподобна форма. Отива към гишето. Зяпам пейката на листа хартия. Как ли ще изглежда празната пейка, ако и тя седне там? Тя е красива. Ако седне там, ще мога да нарисувам контраста между чупените дъски и нейните извивки. Да, дами и господа, извивките правят нещата. Май Таня ми го беше прочела това. Вярно е. Като маниак. Искам да съм маниак от шведски филм, който рисува обекта на вманиаченост, после го залепя на стената и мисли за него през цялото онова празно време и го визуализира непрестанно. Просто мания. Хората (момичетата особено ) грешно си представят, че всичко е феромони и харесване и обичане и ей такива простотии. Понякога искаш да си само вманиачен. За известно време. Не виждам кое му е лошото?
- Сюрреалистично.
Обръщам се. Майка му стара! Тя седи до мен! Спокойствие. Покажи спокойствие! Гледа ме и после гледа рисунката. Кажи нещо, бе кратуно!
- Просто драсканица - отговарям й тъпо,защото просто не мога да измисля друго.
- Можеш да запазиш тая драсканица, един ден може да се окаже нещо ценно.
Мълчание.
- Неприятно ли ти е, че седя тук?
- Не.
- Аз съм Михаела.
- Васил. Приятно ми е.
И така започна, приятели, така започна.
No comments:
Post a Comment