За историята на абсолютната нула

   

   Кванти. Чух за тях от Рака, после и от Георги Господинов. 

   Имало една кванта, фотон, носеща светлина. Движеща се със скоростта на светлината. Тая кванта имала и двойнствена природа. Абе, изобщо, имало какво да се каже за нея. Както би я определил дядо в някой весел следобед, чешит. Проблемът на тази кванта бил само един. Нищожен, незначителен, биха го нарекли мнозина. Реалният проблем бил, че един път уравновесена, частицата губела масата си. 0. Абсолютна нула. 

   Е, кой би искал материално да изчезне? Много нефотони или дълбоко повлияни фотони. Въпросът е, че точно този фотон не искал да изчезва. Никак даже - харесало у да лети със светлината, да я усеща, абсорбира, да изпитва страха от максимата на крайностите. Този фотон харесвал некардиналните, променливи крайности. За него съществували нелимитирани крайности - нещо като лодките, които виждаш от брега, но всъщност никога няма да уловиш. Но (!) както всяка история предполага, имало и усложнение. Фотоните са кванти. Физично микроматериални. Почти вечни. Завидно вечни и млади. Проблемът се криел точно в тази вечност : какво щяло да стане, ако фотон изгубел масата си ( по-точно, се сдобием с нулева такава ) ? Възможно ли било някога отново да пътува със светлината? Да лети и да изразява двойнствената си природа? 

Вметка за двойнствената природа:

Дори и квантите носели понятията добри и лоши. Обезсърчителни слова за бързащите да пораснат. 

    Както всяка друга кванта, фотонът носел мечти и страхове. Добро и зло, + и - . Мрак при светлина. Полетът му ставал все по-безизмерим. Всеки полет с любимата му Светлина, той прекарвал в страх. Страх да не се уравновеси от примирение. Фотонът виждал щастието по булеварда, тъгата на талази идвала нощем. Когато слънцето изгреело и той изпитвал първите искри щастие, обаче, страхът превземаш всичко. Фотонът - полу-мрачен, полу-светъл - летял и правел всичко възможно, за да не е в зоната medium. Всяка прашинка заобикалял с едновременна светлина и мрак. Гаснел.

   Спират ли фотоните да съществуват?

   Знае ли човек?!

   Метафизично не. Не ми се вярва метафизиката да спасява удавените истории. Г. Г. знае какво е написал, аз знам какво усещам. Май е това.

   Метафизично ( толкова любимата ти дума, Кало ) ще оцелеем.

I'll Be Seeing You...

PS: А какво за фотона? ... Да оцелява ли или да се предава на абдолютната 0? ... Знам ли... Ще му направя плейлист на Абсолютната Нула.

14/08/2015

Фас

В какво, казвате, била е красотата на фаса от цигара? А какво мислите е красотата? Измислен образ? Сън? Съвпадение на черти? Какво?
Симетрията, казвате, била красива. Защо? Защото правилна била. А какво мислите е правотата? Какво?
Тялото, казвате, надминавало по красота душата. Защо? Защото материята била реална. А какво мислите е реалната фасада?

Какво?

Защо сте вие, анонимните критици, тъй досадни, тъй натрапчиви и плоски?!

Налагате модерния диктат на красотата; без понятие предмет превръщате в на обективна тема простотата. Лишени сте от зрение, но все още се крепите твърдо, изпращате невинните в презрение, но защо пък не?....

Защо вие да живеете пък мъдро?!

И как нареждате, любими мои критици, кой да пее, кой да проси; кои сте вие, шашави циници, мизерниците без въпроси?!

Съдници на правотата, на живота, на душата, защо ли смятате, че лесното е право, че истината не е равна на лъжата; че меренето не е грешно...

Правотата на човека,

образа на идеала, 

какво ви пука, хайде, признайте, по-лесно ще живеете от думата до думата на думата...

Симетрията

не е ли наука за безвъпросно очевидното; о, защо, още колко от таз скука?!

Дайте път, критици, на                                     креативното ,

на новото, на нехармониЧното; дайте път на неразбираемото, на спогодбата между чувствата и разума,...

Оставете маската на привидното, мълчанието на розите боли повече от техните бодли, анонимните критици на сетивното, попарили душевното със своите слани...

И утре,

заран тиха ще настане, светлината по листата пъпли и подскача,

мигом, зная, нищо няма да остане...

Нека бъде.

Нека чувства.

Нека да усети.

Светлина и сянка, в

играта си преплели,

корени неземни...

Нека нищо да не бъде.

Нека да усетя Нищо днес.

The Cycling Cycle

We all cycle in a way. Yep. We do. When we are little we are eager to get our first bicycle thrills. We are taught how to do it. And we do it. It's not easy at first, then  we got used to it and the difficulty becomes a lifestyle.
Next stage : you are a teenager and would like to feel like teenage films characters - cycling through the city, freely and carelessly of anything in this world ( but too deep as a person in a film, of course). And you do - you continue cycling but now you try new routes. You try pathways running through the forest, outside the city streets and so on. You want to be amid the life but not exactly into it, you want some time for yourself only. And you experiment with a bike and yourself. That's the transition period of falling down, losing equilibrium and getting on our feet again and again. The beautiful scenery meanwhile can be considered an advantage, too.
Post-teenage phase: what happens? You are tired of cycling on your own. You are bored by your nature and want to share the sight of a hill over there with someone that loves bicycles too. And you perhaps can have a chance to find such a person. You start cycling together. You may change it. Or several times. Or not. Mhm. Then you need to buy new bicycles.
The tutor period: you have children. Congrats! You teach them. They get their first bicycle experience. It's strange to see yourself again but somehow modified. Yep. And they took off to outside the city routes where they fall and find new people.
It's damn strange cycle, huh?!

"Don't believe me, just watch!"

The balance between the imaginary and the virtual... I dislike it. It's a matter of complete confusion when it comes to preserving my imagination and collaborate with the outside world. One cannot endure without contacts and social connections, but what happens when imagination predominates?!...
I can't say for sure. As stories tell us what happens in the end and we are supposed to just suck out the concentrated moral ( something like esterification of ethyl alcohols in chemistry ) I can't predict. I'm currently writing my own story. Therefore, I can only follow my deduction from what's going on around me. Hardly do I believe in natural geniuses - true and deep as expected - so as to think anyone else that I know really has this wisdom in possession. My thoughts sound confused... But they are not.
I'm on the edge between the infinite imagination, the vast dimensions of surrealistic happenings and true, realistic dump and sometimes even dull realism. I dislike that. I detest people who believe only realism is life. Imagination is the game and realism is the device of this game.
Imagination is like a dice. You toss it without any other purpose but the primary form of curiousity and thein it shows you the way things should happen. But when have you noticed things to happen the way aesthetic imagination orders them?!....