Тази публикация няма да има увод. Уводът се случва всеки ден около всеки, който чете тези редове - вие сте в интернет пространството, пред телевизора, слушате радиото, докато шофирате или пък сте започнали деня си с вестник и кафе. Вие сте уводът.
Медиите и България. Една мълчалива, война между две страни, които наскоро добиха очертания. Това са две страни на една нация, които се борят за надмощие една над друга. Мислите, че не е вярно? Защо? Нима не си изключихте радиото като почнаха новините оня ден на път за работа? Нима между вас, скъпи читатели, няма хора, които не гледат новини и избягват всякаква форма на телевизия? Нима никой, който чете тези редове не е опитал да чете и вестник, но се е отказал поради безсъдържателните повторения на вече известни схеми? Добихте идея за какво говоря. Това е битка за надмощие между една собствена представа за България и манипулирания поток от информация. Вие участвате в тази битка. Мълчаливо, но участвате.
Собственото ми мнение за медийната политика в момента би било потресаващо, ако го изложа тук във вида, в който го чуват околните ми при едно натискане на копчето. Журналистиката, във всяка своя форма, би трябвало да е обект на доверие от страна на обществото. Вие смятате ли, че има жив човек в тази страна, който в момента да се доверява на лицата по телевизията или на имената във вестниците? Без значение дали съм в града или на село, никой няма
доверие на човека, който казва новините или на онзи, който ги коментира. Защо? Защото в България всяка новина е трагична, ако е представена ясно - тя е свързана с убийство, грабеж или изнасилване. Това е лесно - снима се вратата на извършителя, майка му отказва да говори пред екипа на съответната медия и ние цъкаме с език и се плашим дали детето е пред блока или някой местен съмнителен обект е следващия изрод, чието лице ще бъде показано в централната емисия новини. Какво остава за новините, които наистина имат значение? Защо не получават нужния анализ и защо не се подбира кой да го направи? Защо единствено "дребните" играчи намират мястото си в новините? Защо сериозните структури не получават необходимата критика? Какво е журналистическо разследване според вас?
Общото недоверие в подобни структури подкопава и доверието между хората. Българинът и без това е склонен да гледа собствения си интерес, но когато става дума и за безопасност, той е склонен направо да пусне капаците. Ако всеки пусне своите капаци, мили сънародници, какво печелим? Недоверието, алчността, страхът и мизерията и без това вече стигнаха върха, какво още? Ако прекратим и връзката , която ни свързва като общество, накъде мислите, че ще тръгне България, която всички тачат на думи, но в съзнанието си са отписали?
Дотук с критиката към телевизиите и вестниците. Въпреки всичко, има журналисти, макар и да мога да ги изброя на пръсти, които работят за обществото. Подобни примери са трудовете на журналисти като Миролюба Бенатова, Георги Тошев и други
професионалисти, които се борят за истината, всеки откъдето може. Журналистиката би трябвало да крещи Истината, не да я крие.
Понеже идеята не е да хвана да критикувам всяка институция, която и без това снощи под блока чичовците от квартала разнищваха до полунощ, искам да подчертая и какво лично ми дава надежда, че "моята страна" в тази война печели. Колкото и да не ви се вярва, колкото и да не виждате, в България има много хора, които работят и успяват да осигурят на обществото онова, което злободневните заглавия отнемат. Започвам с работата на хора като Крис Захариев. Възхищавам се на усилията му да разказва истории, начина, по който ги разказва, и целта с която върши работата си. Доскоро ученик, това момче е направило лично за мен като гражданин много повече, от която и да е институция. Това, което той показва във видеата си, не го показва никоя медия. Смятам, че имаме нужда като общество да се замисляме повече върху подобни теми и по-малко да лаем по политиците, които избираме. Желая на Крис Захариев успех с проектите му и очаквам новите истории, които ще разкаже.
Преминавам към културните дейци и тяхното пространство. Блоговете са нещо, което лично аз следя с интерес. Сега, под културни дейци, аз не разбирам хората, които гостуват в сутрешно шоу, за да ги попитат какво точно правят. Следя с интерес работата на хората, които стоят зад страници като
"БягствоКъмСофия.gif",
"Под Моста",
"Култура" ; чета с интерес интервютата на
"Стари Градски" и мислите на Светлозар Желев; обожавам да съчетавам някое среднощно кафе с платформата
"Letters of Flesh" или с думите на
Рене Карабаш. Изброените дотук са само част от активните лица в настоящото публично пространство. Има още много, много хора, които се занимават със споделянето на съвременна българска култура. Разпространяването на подобен тип информация е, за мен, от изключително значение, що се отнася до обществото. Онзи овдовял дядо в баира няма нужда да чува само за убийствата днес. Защо медиите мислят, че на подобен човек не му е нужна новина за културата днес?
Специално внимание в тази публикация искам да обърна на хората, които инициираха действия за промяна. Страницата на
"Младите успели българи" вдъхна живот на общественото негодувание, за което лично аз съм благодарна. Освен, че тази платформа е направо антипод на съвременните, институционални медии в страната с предоставянето на информация за положителните промени и новини, екипът успя и да създаде кампания, която се надявам да получи още по-широка подкрепа. Кампанията им -
рЕмисия, чиято страница във Фейсбук можете да разгледате, ако кликнете на връзката, - е като очакван вик в тишината на общественото мнение. По логиката "направи си сам" българите публикуват затрогващи истории във Фейсбук или в личните си страници, създават проекти и кампании, НО това е интернет. Това не е националния ефир. Аз съм един от тези хора, които усърдно игнорира този ефир, но ... Какво правят хората, които имат достъп само до него? Замислете се. Аз ползвам интернет, за да споделям, да разказвам и да научавам. Обаче там някъде, в съседната къща или в отдалечената колиба навръх планината, там има хора от всякакви възрасти, които получават информацията за случващото се сега единствено чрез лицето, което им говори през екрана. Ето затова подкрепям инициативата рЕмисия. Смятам, че тази промяна е нужна, за да се променим като гражданско общество. Нима не обществото определя потреблението, а все още живеем в модел, който задава бройката?...
Благодаря на всеки прочел тази статия. Силно се надявам, че поне някои от читателите следят или ще разгледат посочените сайтове и фейсбук страници. Както е известно на читателите на
The Writing Aesthete, не обичам да критикувам неща, в които не мога да дам компетентно мнение. В тази публикация аз не оспорвам методите на работа на разследващите журналисти и всички онези драскачи, които преповтарят едни и същи истории. Аз
отхвърлям работата, която виждам, че върши съвременната масова медия. Това не е работа, а импровизиран цирк на едни и същи муцуни и едни и същи премълчани истини. С настоящата си публикация желая не да се вторачвам в дребните грешки, а да споделя желанието си за промяна както в обществото, така и в медиите, които го заобикалят всеки ден. Има нужда от промяна. Нека заедно я осъществим.
Мина Константинова
