Преди седмица се завърнах в малкия родопски градец, където прекарах детството си. В първите дни бях някак стъписана от странното чувство да се "завърнеш" някъде. Тътренето на възтежкия ми куфар, старите плочки на левия изпочупен тротоар; плевелите, избили по ръбовете на сградите, които надзъртат свенливо и нямат претенции да превземат големи площи... Някак подобно на местните. Стегна ми се стомаха да мина покрай беседката, където в седми клас издълбах инициалите на обекта на чувствата ми, а в лятото след осми побързах да ги задраскам. Цялата процедура по "приютяването" ми обратно беше странна.
Адаптацията, разбира се, трая само няколко дни - разходките по старите места, усамотеното висене по горските пътеки и отговарянето на всякакви въпроси, зададени от любопитна любезност, ме върнаха в забравените релси. Бързо се забравя еднорелсовото пътуване на душата от дома до супермаркета, по време на което единствено може да се мисли; за контраст само мога да посоча прекачването на няколко автобуса, съпътствано от също толкова безсмислени разговори по трасето, но уплътнено от излишен шум. Тук имах време да се вслушам в тишината на родното и да си дам сметката, че всичко е толкова ненормално... Повече отколкото си го мислим.
Преди година започнаха разклащания в политическата стабилност (глобално). Лека-полека можем да проследим как се случват събития с непредотвратими последствия. Докарахме го и до днес. Мъкна си хляба в торбата и сядам на стълбите пред болницата. Спират няколко автобуса. Подминават ме.
Кога я докарахме дотам, че всеки чужденец едва ли не да е заподозрян в тероризъм? Само допреди година неща като убийства и атентати ги възприемахме като трагедия на хиляди километри. Това нямаше как да е реално в нашето измерение. И сега - та-тааам! Вече думи като граница, терорист, убийство, забрана, преврат и т.н. ни се струват абсолютно нормални. Новините започват с тях, а после ни изпращат да спим "сладко" след последните подробности около някой нов атентат. Съмненията са навсякъде, а хората все повече се отдалечават и изолират, нормален защитен механизъм. Местните са мили хора, гостоприемни и скромни. Да видя как приемат с неохотно примирение всичко от общото измерение, ми навява мисълта: кой е нормален в днешно време?
Всеки е луд на някаква тема. Едни само мислят какво да ядат, други пък си живеят в някаква измислена реалност, посветена на концерти и секс по плажове, трети пък си мислят, че с много учене ще го докарат до управия на световните кризи. И кой е прав? Никой. Никого не критикувам, защото всеки си има начин на изява... Е, поне докато не прекрачи някакви общочовешки граници, някаква хуманна естетика. Обаче, всички сме луди. Луди сме, защото вярваме, че градим нещо за бъдещето, а всъщност само гледаме да избутаме днес. Вричаме се във велики планове, но... Всичко са догадки, теориите на един луд учен-фантазьор.
Истината е, че само лудите са нормални. В този въпросен градец е пълно с луди. Ако щете вярвайте, но лудата Мария, Милка и Кобрата са по-нормални от мен и Вас. Всяка година те се държат абсолютно равномерно, според техния си ритъм. Говорят с един и същи нервен тон, ходят си по един и същи начин, мажат грим където им падне... Година след година. То си е направо като сгряваща искрица да видиш някой луд, който спрямо промяната в околните, се държи нормално. Свиква се с лудостта на лудия, но с идиотщините, които един "здрав разум" може да сътвори - не съвсем. Не се свиква лесно на адаптация към бързата промяна на човешката психика. Не се свиква лесно на гъвкави морални основи и всеобхватни подозрения. А вижте колко ни е удобно като видим кварталните луди - вече знаем как да реагираме според лудостта на всеки от тях. А те, горките, как да реагират на лудостта, която няколко човека в света, страната или квартала им спретват ден след ден? Не сме ние "горките", че живеем в това общество - за съжаление са единствените хора, които не се променят, ако ще й скандалния американския кандидат-президент да вземе да прасне ча-ча-ча с турския алфа. Лудите сме ние, защото аз и Вие сме заседнали в това грозно измерение на неизбежност и липса на контрол.
ИЗВОД:
В подобно на днешното време, кои са единствените нормални? Онези, които не се променят. Лудите.
Адаптацията, разбира се, трая само няколко дни - разходките по старите места, усамотеното висене по горските пътеки и отговарянето на всякакви въпроси, зададени от любопитна любезност, ме върнаха в забравените релси. Бързо се забравя еднорелсовото пътуване на душата от дома до супермаркета, по време на което единствено може да се мисли; за контраст само мога да посоча прекачването на няколко автобуса, съпътствано от също толкова безсмислени разговори по трасето, но уплътнено от излишен шум. Тук имах време да се вслушам в тишината на родното и да си дам сметката, че всичко е толкова ненормално... Повече отколкото си го мислим.
Преди година започнаха разклащания в политическата стабилност (глобално). Лека-полека можем да проследим как се случват събития с непредотвратими последствия. Докарахме го и до днес. Мъкна си хляба в торбата и сядам на стълбите пред болницата. Спират няколко автобуса. Подминават ме.
Кога я докарахме дотам, че всеки чужденец едва ли не да е заподозрян в тероризъм? Само допреди година неща като убийства и атентати ги възприемахме като трагедия на хиляди километри. Това нямаше как да е реално в нашето измерение. И сега - та-тааам! Вече думи като граница, терорист, убийство, забрана, преврат и т.н. ни се струват абсолютно нормални. Новините започват с тях, а после ни изпращат да спим "сладко" след последните подробности около някой нов атентат. Съмненията са навсякъде, а хората все повече се отдалечават и изолират, нормален защитен механизъм. Местните са мили хора, гостоприемни и скромни. Да видя как приемат с неохотно примирение всичко от общото измерение, ми навява мисълта: кой е нормален в днешно време?
Всеки е луд на някаква тема. Едни само мислят какво да ядат, други пък си живеят в някаква измислена реалност, посветена на концерти и секс по плажове, трети пък си мислят, че с много учене ще го докарат до управия на световните кризи. И кой е прав? Никой. Никого не критикувам, защото всеки си има начин на изява... Е, поне докато не прекрачи някакви общочовешки граници, някаква хуманна естетика. Обаче, всички сме луди. Луди сме, защото вярваме, че градим нещо за бъдещето, а всъщност само гледаме да избутаме днес. Вричаме се във велики планове, но... Всичко са догадки, теориите на един луд учен-фантазьор.
Истината е, че само лудите са нормални. В този въпросен градец е пълно с луди. Ако щете вярвайте, но лудата Мария, Милка и Кобрата са по-нормални от мен и Вас. Всяка година те се държат абсолютно равномерно, според техния си ритъм. Говорят с един и същи нервен тон, ходят си по един и същи начин, мажат грим където им падне... Година след година. То си е направо като сгряваща искрица да видиш някой луд, който спрямо промяната в околните, се държи нормално. Свиква се с лудостта на лудия, но с идиотщините, които един "здрав разум" може да сътвори - не съвсем. Не се свиква лесно на адаптация към бързата промяна на човешката психика. Не се свиква лесно на гъвкави морални основи и всеобхватни подозрения. А вижте колко ни е удобно като видим кварталните луди - вече знаем как да реагираме според лудостта на всеки от тях. А те, горките, как да реагират на лудостта, която няколко човека в света, страната или квартала им спретват ден след ден? Не сме ние "горките", че живеем в това общество - за съжаление са единствените хора, които не се променят, ако ще й скандалния американския кандидат-президент да вземе да прасне ча-ча-ча с турския алфа. Лудите сме ние, защото аз и Вие сме заседнали в това грозно измерение на неизбежност и липса на контрол.
ИЗВОД:
В подобно на днешното време, кои са единствените нормални? Онези, които не се променят. Лудите.
No comments:
Post a Comment