Защото е 27 април.

Спи езерото...

Спи езерото; белостволи буки

над него свождат вити гранки,

и в тихите му тъмни глъбини

преплитат отразени сянки.

Треперят, шептят белостволи буки,

а то, замряло, нито трепва...

Понякога му сал повърхнини

дълга от лист отронен сепва.


Пенчо Славейков

Смъртта през техните очи: Гниещи души

Напразен гърч, напразно се подтискаш!

Животът ти докрай ще е горчив:

от Недостъпност - ако силно искаш,

от Неотстъпност - ако си страхлив.

- Владимир Левчев, "Будният"

   Вече бяхме скапани и лежахме по стаите; цялата къща смърдеше на етанол, цигари и още нещо, напомнящо вмирисани тийнейджъри. Аз бях в стаята на родителите на Маги, тъй като навсякъде беше заето. Купонът се беше развил на нейна територия, докато техните ги нямаше. Усещах ( обонянието ми де ), че утре щеше да се чисти повръщано от килима в хола. Но не можех твърде много да мисля за каквото и да било сега. Бях пила и имах чувството, че духът ми се бори да се разкара от храносмилателната си система. Имаше и по-лошо.

   На леглото се бяхме проснали с Христо, напряко, като пълни порове, а на пода се търкаляха Маги и още няколко човека. Компанията беше разхвърляна из апартамента, за което, честно казано, бях благодарна. Не исках и да си помислям да съм в една стая с Кало и приятелката му... Хубаво беше, че те двамата бяха заспали прегърнати в хола. Не можех да спра на мисля за разговора, който проведохме преди месец.

    Кало беше един от най-добрите ми приятели. Той беше всичко - Слънцето, Луната и Земята. Всяко затъмнение, което Вселената искаше да ми прати, можеше да го направи чрез него. И аз постепенно, но абсолютно сигурно, започнах да го обичам. Изразът "започнах да обичам" е абсурден, но стана постепенно и устойчиво. Обичах го както се обича приятел, Човек, брат, враг и любим. Колкото и да исках да спра донякъде, не можех. Обичах го. Но пазих тайната си по-леко до РАЗГОВОРА.

   Бях с нашите на почивка и както винаги, с него говорихме часове за всякакви глупости. Лежах си в леглоъо в хотела и той просто ми каза:

- Трябва да вървя, имам среща.

Шеговито подех:

- Ооо, сериозно? Мистично гадже с русолява коса и дълги крака? Ах, Кало, оставям те за няколко дни и вече те е налазиш социумът...

    Той се разсмя, както винаги леко и приятно.

- Не, не точно...

    При думата "точно" ми се обърна стомахът и усетих, че всъщност е "точно" това.

- Хмм, значи е "точно", така ли?

- Добре де, да... Ще излизам с приятелка, тя е... Приятелка.

    Нямах никакъв избор. Преглътнах ужаса си ( защо, по дяволите, изпитах панически ужас?!) и отговорих:

- Взе ли й цветя, Кало? Знаеш, че момичетата обичат цветя.

- Не... Но ще видя, сигурно ще й взема по път. Благодаря, Гери! Ще ти се обадя утре да ти кажа как е минало.

- Да, да... Отивай и я омай! Чао.

   Затворих телефона. Обърнах се  и зарових лице в съмнително чистата възглавница. Ударих задух и сякаш тъп предмет ме трясна в гръдния кош. Беше лошо единствено поради факта, че знаех защо изпадам в ужас. Ужас да не загубя Кало. И това не беше ревност, защото не ми беше присъщо. Това беше предусещане какво ще се случи. Щеше да ме боли да си мълча и да го гледам влюбен, но нямаше да кажа нищо. Нямаше да рискувам приятелството ни за нищо. Нищо! Накрая просто щях някак да се отдръпна. И всичко щеше да боли... Ужасно много.

   А сега лежах напряко кревата на нечии родители и пак се давех в собствения си задух. Минаха няколко седмици от Разговора и Кало започна да се появява с приятелката си. Тя беше страхотна, дори я харесвах по някакъв извратен начин... Но все пак. Беше умна, красива, мила ( чак леко тъпа от време на време ) и имаше специално излъчване... Когато бяха прегърнати на тепето, изглеждаха точно като две събрани, фини, подходящи части. Това още повече прояждаше местата, които игнорирах и оставях да гният. Тази вечер, на купона, те бяха толкова... Не знам, като магнити... Стоях на терасата през половината вечер; пих и зяпах навън, за да не зяпам тях. Той дойде да поговорим за малко. Малкото се оказа много и Тя дойде. И с нея говорих. Тя го повлачи да се натискат някъде, а той само ми прати онзи поглед тип "Мамка му, искам да остана и да си говоря още дълго с теб, но момичето, което всъщност харесвам, иска да се натискаме. Сори."

   Изпсувах и си спомних онзи ден, седяхме на една пейка, целия град се виждаше оттам. Аз бях тъжна, защото го обичах, а той не знаеше нито за това, нито имаше идея каква би била причината. Просто хвана лицето ми в ръце. Бях на микросекунди да го целуна. Исках. Но исках и той да го иска. А никога не разбирах дали иска...

    Мамка му! Защо не спра? Просто да не престана?! Защо? Какво толкова има в него, което не мога да преодолея и да намеря в себе си? Просто трябва да намеря себе си. И това няма да е пълно без него... Мамка му! Мамка му!

   И точна там, на чуждото легло, взех да се разревавам. Не циврих. Просто подсмърчах и бършех някакви капки. Чух Христо зад себе си:

- Гери?

Подсмръкнах.

- Гери, какво има? - попита със спокоен глас.


    Лежах с гръб към него, така че не можеше да види точно колко жалка изглеждах. Това беше успокоение. Христо беше твърде готин за каквито и да е глупости и любовни драми. Имаше си вече твърде много проблеми със себе си, за които дори не можех да подозирам . Хвана ми рамото и леко го дръпна, така че да ми види муцуната.

- Хей, споделяй! - промрънка с подчертано етанолов дъх.

Подсмръкнах и казах:

- Омръзна ми. Омръзна ми от това чувство. Непрестанно търся това, с което не го заслужавам. Искам да знам кое е онова, което е толкова зле, че не може да ме обича.

   Деградирах в отношенията ни с Ицо. Той беше социален пич, а аз му говорих глупости за интровертна любов. Но винаги има момент, в който човек казва онова, което вечно е пазил в тайна. И винаги този, който разбира и е наоколо, става близък за невероятно кратко време. Това беше един от тези моменти. Христо винаги е фигурирал като част от приятелската компания, но за мен никога като Приятел. Сега рискувах или да стане твърде далечен, или твърде близък.

    След няколко дълги секунди той реагира спокойно с думите:

- Мислила ли си, че на теб ти няма нищо грешно? Просто той и ти не сте създадени да се обичате.
- Не, никога - болката на тъпия предмет се обади. - Аз го обичам. Истински и универсално. В момента... Искам да пропадна във всяко морално  и неморално отношение, за да разбера какво иска...

   Шептяхме, защото някой от пода започна да хърка. Продължих да говоря, а Христо продължи да ме гледа.

- Искам поне да покажа колко боли, а не мога да го изгубя. Искам да му кажа, но ще го изгубя. Искам да каза по пода нарязана и кървяща, да рева и да викам с цяло гърло, за да уморя болката и да се отърва от нея. Желая да стана прах, да прескоча фазата с въглена...

    Христо си играеше със завивките и ме гледаше с неопределима емоция.

- Откога си "въглен"?

Въздъхнах: "От твърде дълго."

Илюстрация: Гергана Тренова - Герца

   Пуснах още някоя сълза, която алкохолната завеса не ми позволи да сдържа. Почти ударих интелектуалното дъно, а Христо наблюдаваше процеса. Хвана ме срам и гнус от самата мен. Продължих да рева, а носът ми трепереше неудържимо. Явно на него му писна . Завъртя се към мен изцяло и се повдигна на лакътя си.

- Ти сериозно ли? Калоян не е нищо повече от теб! И не оспорвай, защото знаеш, че съм прав. Просто неговият сеят е подреден, а ти си хаос. Виж ги! Прегърнал е мацка, която може да е красива и умна, но никога няма да е влюбена в него като теб! А ти си красив човек. Просто недей... Недей да мислиш, че ти правиш нещо!

    Говореше с един специфичен глас, който успокои треперенето на носа ми. Гледах го. Той просто попита:

- Може ли да те прегърна?

   Кимнах и той просто ме прегърна. Силно. Не беше любовно, по-скоро успокоително като спойка за прогнилите ми дъски. Докато дишането ми все още възстановяваше естествения си ритъм, той започна да шепти едва доловимо:

- Не знам дали ще чуеш това, но не казвай "Какво?!" Просто слушай. Не знам дали помниш как се запознах с вас, но всичко стана заради Маги. Няма да изпадам в детайли, но искам ти да знаеш, че я харесвам. Харесвам я още от първия ден, в който я видях в даскало. Тя е най-невинното нещо, което съществува, а виж я - търкаля се долу с разни боклуци, които освен да й държат задника, нищо други не искат. Тя е всичко красиво и значимо, а има толкова грозна идея за себе си... Позволява си да деградира без причина. Няма да мога да я измъкна. Мисля, че разбираш какво изпитвам.

   Лежах с муцуна в суичъра му и освен да треперя от чутото, нищо друго не успях да направя. Просто чувствата ми идваха в повече. Сетих се за някакви песни. Вдигнах глава и погледнах сериозното изражение, под което се криеха чувства, които нямаше да предположа, че точно той изпитва. И беше прав - никой нямаше да успее да издърпа Маги от самата нея, колкото и добронамерена да беше към околните. А той жертваше себе си в някакъв полу-контакт с нея, опитваше да не потъне.

   Получи се някакво тихо напрежение, в което усетих как различните ни истории станаха почти еднакви. Изгнилите дъски скърцаха заедно в мрака. Аз страдах от недостъпността на любимия си, а той -  от неотстъпността на личността си пред Маги и ниската й самооценка. Бяхме жертви на собствените си съзнания. Обичахме (поне аз) тези хора, въпреки себе си.

   Христо погледна към мен и в полу-осветената стая видях, че е готов да ми помогне. Че вече ми помага като рискува собственото си достойнство. Приближих се към него плавно, смърдяща на алкохолни изпарения и отчаяние. Той ме разбра и просто откликна в някаква форма на милост, подкрепа и търсене на разбиране.

    Целувахме се дълго; не знам колко шумно е било за останалите пияни. Помежду ни пламна някакво внезапно и (със сигурност) еднократно напрежение. Случваше се всичко, което позволявахме да се случи. И това щеше да си остане точно в този полу-осветен от проклетата, оцъклена Луна момент. Пространството беше изпълнено с тъга и непримиримост; всеки атом, който вдишваме тежеше с история. Останахме така до сутринта, внезапно близки - за кратко.

***

    Мина доста време. Все още помнех всичко и усещах атомите. Разхождах се по алеята до Марица, с бутилка в чантата. Поредният летен следобед, в който нищо не се случваше. Щях да се видя с Ицо. Сега бяхме нещо като партньори в страданието. Той носеше китарата си. Не знаех защо. Дрънкаше по струните и мрънкаше някаква стара песен за среща и тополи. Беше красиво  като ликьор, чиито текст имаше вкус на парещ азот.

    Вече бях минала всички онези морални и неморални задръжки. За известно време бях направила от себе си Нищо. Дъските на прогнилата ми барака едва се държаха. И той все още ми звънеше, пишеше и галеше лицето ми по време на някоя реч тип "Защо си прецакваш живота?!" И все пак, не ме обичаше. Просто разбрах, че никога няма да ме обича така. Това беше истината. Аз винаги щях, а той никога нямаше. Имаше ли смисъл... Не мисля.

    Ицо спря да дрънка на китарата. Погледна ме и навярно видя точно развалината, в която се бях превърнала. Обърнах се и гледах непомръдващото му лице. Усещах как въздухът става все по-лек с настъпването на вечерта.

- Защо? Гери, не трябваше да правиш всичко това.
- Млъкни. Знам. Но не мога. Той никога не трябва да разбира.
- Той знае.

    Обърнах се мълниеносно и видях как си опря лактите на коленете и започна да подхвърля капото. Гледаше напред.

- Ти, мръсна гад... - изсъсках.
- Не, не съм аз "гад"! Нищо не съм му казвал. Той ми говори за теб. Говореше ми за теб и това колко иска да те обича, защото си заслужавала повече, имала си нужда от повече. Той знае. Казвал ми е, че за него си толкова много, че и ти сама не знаеш, но имал чувството, че ще те подведе... Нямало да може да ти осигури каквото ти трябва както трябва... Нещо такова. Той не те обича!

    Последните думи направо ги изкрещя. Виждах вените на ръцете му. Беше ядосан явно. Какво въобще го интересуваше него?!... Въобще какъв смисъл имаше...

- Добре - казах.

    Усетих как цялата прогнила барака изскърца и пропадна. Вдигна се прах наоколо. Май толкова й беше гаранцията.

    Изненадах се. Седях спокойно, погледах за минута напред, към реката. После станах и тръгнах нанякъде. След малко чух Ицо да вика "Чакай!" подире ми.

- Уморих се да чакам всичко и всички. Никога няма да чакам повече. Дори и мен.

    Вървях напред към моста и исках да не ме настигат нито Христо. Нито Калоян. Нито Аз. Исках само да вървя до най-близката бензиностанция. И вървях.

    Последното, което чух, беше спирачка и спукване на стъкло. 

Мина Константинова и часът на истината: Има ли смисъл от всичкия тоя зор?!...

   Завръщам се с нови безсмислени разсъждения върху заобикалящата среда. Безсмислени са наистина понеже нищо няма да променят, но поне ще дадат отражение на реалността.

ВНИМАНИЕ!

   Ако се припознаете в следващите редове, не се изненадвайте. За вас говоря.

   Събития, които наскоро развихриха личния ми живот и чиито прояви забелязвам в обкръжаващата си среда, ме накараха да помисля. С гордост заявявам, че без нито една ракия стигнах до екзистенциалния въпрос: За какво е тоя всичкия зор?!... Нима има решение без последствия?

   Без да влагам никакъв приповдигнат дух, питам се има ли смисъл от толкова много обмисляне и притеснение, от всички визуализации на възможните версии на бъдещето. Да ви кажа - не. Изследвайки хората около мен, забелязвам, че е все тая какво си мислят, докато не пристъпят към действие. Често последиците са неочаквани, разочароващи и като цяло банални в кофти смисъла си. Обаче хепи енда под формата на стипендия за престижен университет, натренирано гадже с литературни и морални ценности и социално уважение го има само в тийн филмите от 2000-та.  Вярването, че обмислянето води до реално решение на проблема е леко погрешно. Обмислянето на възможните последици е изключително важно, но то не е решаващо за реалния изход от ситуацията. Ако искате да сложите кимион в кайма за кюфтета, но не знаете дали трябва, няма начин да разберете вкуса, ако не сложите, нали? Да.

   Ако приемем, че кимионът е признанието в любов към приятел, то ще знаете какъв вкус има кюфтето само чрез разочарованието на отхвърлянето или щастието на взаимната любов. Метафората да не ви обърква - кюфтета са по-добри с кимион... Каквито и проблеми да ви тормозят, няма да се решат, ако ги държите в себе си. И не го казвам в стил самопомощ, а като естет. Някои чувства трябва да бъдат показани, за да получат завършеност.

Илюстрация: Мина Константинова

   Но нека не се отклонявам: има ли смисъл да си даваме зор?... Това е вечен въпрос, върху който твърде много хора разсъждават. Мразя, обаче, онези съчинения, в които 13-годишните  изливат възгледите си за несправедливостта на живота. Не защото хората нямат право да казват това, което чувстват. Мразя тези съчинения, защото децата винаги намират някакъв точен изход. А няколко години по-късно същите тези деца ще бъдат заблудените наркомани по спирките, съучениците, които мълчат в ъгъла на стаята и гризат сандвичи, социално признатите кучки, които имат извратено чувство за справедливост; хората със сгрешена представа за решението ще са приятелите ви, които минават през дългогодишната криза на сбъркани понятия, те ще са хората, които слушат музика в автобуса и се опитват да наредят  нишките в съзнанието си, за да намерят какво са пропуснали. Ще си дават много зор, повярвайте. То всъщност и вие си давате много зор, ако сте го докарали дотам, че да четете това. Няма нищо, вие сте чувствителни хора с разбъркано съзнание. На правилното място сте. Мисля, че мога да предположа как голяма част от вас ежедневно си задават въпросите "защо". Слушате Florence and The Machine, зяпате хората в градския или в съседната кола и си мислите за всичко. Опитвате се да навържете нещата и да видите къде са ви грешките, за да ги поправите и нещата да потръгнат в някакъв ритъм.

    Сега ще изтреса бомбата. Няма постоянен ритъм. Няма ритъм въобще. Има групи от ритми, но никога повторяемостта, нужна за завършеност. Опитът е завършен, защото е едно цяло от различни гами. Мислите ви се опитват да хванат линията на развитие, но замисляли ли сте се, че през това време не действате? Мислите, които се опитвате да навържете най-често са предизвикани от други мисли относно разни събития. Да. Знам, трудно е да разберете откъде тръгвате и накъде да я карате. Лошото е, че седенето на седалката, пейката, спирката, дивана или каквото там имате под ръка само успява да задълбае проблема.

Не се повтаря нищо пак,

затуй целувай и люби,

И времето не си губи,

Като познатия глупак.

- Гьоте, "Пигмалион"

   В момента седя на автогара "Родопи" и се опитвам да измисля решение на собствените си проблеми. Не мога. От седмици обмислям едни и същи последици и не стигам до ясния извод какво съм готова да загубя. Ако искам всичко, за какво си давам зор - така или иначе няма да го получа. Вие също. Можете да имате всичко, за което мечтаете само докато дъните някое старо кресло и мечтаете. Това е в сферата на сюрреалистичното. Можете да поемете нанякъде, да сложите кимиона на кюфтетата си и толкоз. Нищо повече. Можете или да премисляте наново стари неща ( не казвам, че е грешно ), или да сътворите нови простотии, чрез които да стигате до нови изводи. Горе-долу нямате алтернативи.

   Или ще бъдете объркани от мисли, или от действията си. Човек рядко стига до състоянието на пълен комфорт и изчистеност в мислите си, макар и това да е състоянието, към което се стремим. А всъщност стремим ли се към инертното, аналитично мислене? Искаме ли да сме наясно с всичко? Искате ли да сте напълно наясно с любовта си? С взаимоотношенията с онзи учител, който всеки път ви се усмихва неловко в коридора? Искате ли да сте наясно със степента на любов, която изпитвате към приятелите си? Искате ли наистина да познавате границите си?...

   Оскар Уайлд е казал, че в живота има две трагедии: да не получиш това, което желаеш, и другата - да го получиш. Колкото и да преследваме границите си и да се опитваме да опознаем самите нас, надали това е възможно. А и нужно ли е? Нужно ли е да слагаме на граници на нещо толкова абстрактно и живо като the Human? Аз не мисля, че трябва да поставяме граници, понеже именно това представлява изчистеното мислене, защото всичко, от което страдаме е всъщност красотата на естеството ни. Чакайте, не мислете, че говоря за онези банални изявления как сме ставали по-силни от слушане на dead метъл след раздяла или провал! Не. Казвам, че хаосът в главите ни често ражда красиви неща, нови светове, които са създадени от безграничното ни съзнание. Красотата на "големите зорове" на психиката ни ескалира в произведенията, които се пръкват някъде между депресе висене на гарата и неистовия смях от глупави шеги. Произведение може да бъде всичко, което отпушва тръбата, която сме запушили с проблемите и хаоса си.

   Според цитата на Уайлд, все сме трагични. Искаме да познаваме изцяло себе си, но това би било и нашата трагедия. Ще настане Бодлерова скука. Нямаме угодия! Нали? Затова мисля, че е добре да си задаваме въпроси и да се хвърляме в хаоса на отговорите. Мисля, че е красиво да отпушваме душевния си канал чрез картини, музика, стихове, разговори, танци... Всичко, което е обувалка за битието е добро. Мисля... Така че има смисъл от зор май...

   Продължавам да си седя и да се чудя как може да направя метафора от кимион и кюфте. Ето докъде води хаосът.

De Profundis.

"Най-висшият порок е да си повърхностен. Това, което осъзнаваш, е правилно."

- Оскар Уайлд

Стари плейлисти...

   Старото добро. Клипът - не, песента - определено. 

Праг

и на прага ти съм сън,

пред твоите очи

стоя и чакам вън - 

вестника от снощи.

аз съм, утре пак

вестник ще ти донесат 

и на теб, същински враг

вчерашните новини

ще зачетат.

И утре в заран вън,

ще бъда вестник нов,

не сън,

потънал в мирния ти взор.

Ще зачетеш със думи нови

историите, които вчера казах -

никой няма да изрови...

Не ти ли ги показах?

05/04/2016

Мина Константинова и среднощни размисли за изборите

    Да, днес, пардон, да кажа в рамките на 24 часа това ми е втората подобна публикация. Първата беше плод на някакво банално настроение, държа да подчертая в небанална обстановка. Сега съм сама и мисля среднощно над житейски въпроси. Следобедната ми публикация просто клъвна някоя друга тема на притеснение, но сега започвам да обмислям внимателно причината. И, вярвате ли, май стигам до някакъв извод.
     Изборите. Причината за цялата душевна врява са изборите. По-точно страхът от тях. Пълна глупост е човек да се страхува да направи от себе си някого, но е така. Страхуваме се. И ти, да, знам, че и теб те е шубе от много работи!
      Уж имаме големи възможности за всякакъв избор, но винаги има по нещо, което ни гложди и мрънка, че може би изборът ни не е правилен и че само след ден ще съжаляваме. И ние се страхуваме, че ще съжаляваме и че всичко ще се разпадне. Първо, няма да е всичко. Ако вземете идиотско решение по отношение на вашата кариера, то спокойно - днес четох в. "Марица" и е пълно с обяви за готвачи и шофьори, които са нужни на обществото. Сега като четете това и си мислете, че съм почти луда ( надявам се думата "почти" да фигурира ), дайте си сметка, че наистина е така. Имате милиони начини да изпълните мисията си; да освободите това, което искате. Ако ще ставате химик, давайте, страшно няма! Ако искате пък да станете даскал по музика, пак няма лошо. Само не пускайте на учениците някакви глупави песни от български сериали, моля ви! Каквото и да изберете, най-лошият вариант е да свършите с някоя непрестижна работа. В края на деня ще се приберете при любимия човек или котката, които може би ще са следствие на лош избор. Може да сте се засекли с партньора си в градския транспорт през юни. А всички знаем, че това не е никак романтично. Може да ви е връхлетяла любовта и да сте си казали "Айде бе, два пъти ще излезем и край." и краят да се е оказал три деца по-късно. Случва се.
    Важното на всички тези страхове, които човек неминуемо изпитва като пеперуди в стомаха или потни длани на общинско гише, е крайната цел. Замислите се! Ти също. За какво се страхуваме? Защо? Какво искаме, та се страхуваме да не го изгубим чрез грешен избор? Простият и верен отговор е вечното желание за ЩАСТИЕ. Искаме животът ни да е низ от @, &, #, <, ~, > и • . Искаме всички препинателни знаци да имат щастлив привкус. Това е вярно. Но то не се постига без са сме опитали нещо различно. Няма как да оценим истински колко сме щастливи да имаме до себе си смотльото в левия ъгъл на снимката, ако не сме пострадали преди това. Мисля, че е някак естетически приемливо щастието да идва след известна доза депресивност. По-ярко е така. Няма как да сме щастливи на работното си място, ако пред нас не е седяла дилемата дали да изберем мечтата или лъскавия кабинет две улици по-надолу. Именно затова лошите избори не са лоши. Те са правилни само защото са избори. Изборите ни правят нещо повече от оня с ябълката пред физиономията, Das Man. Така че правете избори. И аз смятам да ги правя. Не знам колко зле може да свърши всичко, но се надявам, че в дъното на всичко стои едно голямо спокойствие, сигурност. Естетика.

Мина Константинова и как се става жив фосил

   Не знам откога взех да ставам банална, ама да ви кажа, това не е на добре. Следващата статия е за онези, които ще им се наложи да правят избори. Мина Константинова и часът на баналността.
 
   Преди година по това време си бях същата. Е, почти де. Но в общи линии същата забита в някви книги муцуна, която върви и чете философия по рок кафета. Обаче това моткане си имаше и предимства - време за правене на избор е изобилие. Сега малко ми идва в повече, дотам че съм седнала до прозореца на любимия си Бар, седя и пиша шашава публикация за личния си живот... Повече никакъв коментар за филмарщината на астровлогърите.
    Сигурно повечето от вас знаят колко е досадно да трябва да си избереш работата. Голяма е напаст тая работа. Родителите се опитват да подтикнат сгърчилото се от безумие дете да избере някаква смислена професия и с последни гърчове безумието се бори с откровената истина. Абе не е леко.... Та да, сега трябва да си избирам какво да работя и се питам каква е тая простотия. Искам да пътувам с влак по света и да пиша за храна, хора, депресии и такива неща. Ама наааа... Никой, брате, не държи да пътувам наляво-надясно и да ви говоря за света през моите очи. Реалност, която създава напрежението да трябва да избирам някаква сигурна работа.... "Тежко е, тежко..."
    От друга страна, имам чисто филмарски проблем за първи път да се сблъскам с избора приятелство или любов. Пак глупости. Досега все ми беше чудно как си решават проблемите в книгите и по филмите, сега да ви кажа, още по-чудно ми е. И понеже моята натура знае да седи в бар и да пише за метафизично измислените си проблеми, но не и да си замъкне задника и да ги реши, работата става още по-гомняна. Поне да спомена, че в тоя Бар са супер пичове и имат вкус за музика. Данке, че сте създали зона на комфорт за изстрадалия задник на Мина Константинова, хора.
    И сега да ви хвърля в тъча, знаехте ли, че птицечовката е жив фосил?!! Бахти... Фосили и противоречиви емоции. Бързият разбор на състоянието ми сочи, че:

- съм твърде зле, щом занимавам хората онлайн с житейска помия
- има доста истина в това, че хората имат нужда понякога да изразят това, което не оправдава кофти поезията
- имам нужда да кажа на прототипа на Кало, че за него иде реч в опитите ми за литературни изрезки
- Абе, Алеко Константинов имал ли е любима?.... И що всички добри автори са козрози? Не се ласкайте, рогати!

   Хич не ми прави чест, че седя и мързелувам тук, докато хората вършат истинска работа и оставят нещо от себе си на света. Но пък какво по-смислено може да остави един обикновен човек освен любов и принос към доброто?.... Няколко тона въглероден диоксид също. Един естет, обаче, трябва да виси най-безсмислено сега и да си мисли за приятелите си, за любовта си към нещата и към хората, да му се яде дюнер от пресечката на Главната в Пловдив и едновременно с това да се чуди коя е песента. Пишещият естет в момента наистина се чуди как може да харесва Тошкова много неща, да ги критикува... Пък и направо го е срам как преди седмица критикуваше споделянето на сексуални претенции в Интернет, А сега говори за глупостите, които четете в момента. Суета, скъпи читатели, и самота в честота на мислите ми. Все пак, искам да кажа, че няма приятели или семейство, които да могат  да издържат повече от глупостите ми. Благодаря ви.

   Ай стига с тея филми... Заключение:

    През каквито и избори да трябва да преминете, обаче, помнете, че има още милиони като вас. Или просто сте толкова тъп, че нямате нужда от милиони като вас. Та, помнете, че и птицечовката е жив фосил.

    Толкоз.