Завръщам се с нови безсмислени разсъждения върху заобикалящата среда. Безсмислени са наистина понеже нищо няма да променят, но поне ще дадат отражение на реалността.
ВНИМАНИЕ!
Ако се припознаете в следващите редове, не се изненадвайте. За вас говоря.
Събития, които наскоро развихриха личния ми живот и чиито прояви забелязвам в обкръжаващата си среда, ме накараха да помисля. С гордост заявявам, че без нито една ракия стигнах до екзистенциалния въпрос: За какво е тоя всичкия зор?!... Нима има решение без последствия?
Без да влагам никакъв приповдигнат дух, питам се има ли смисъл от толкова много обмисляне и притеснение, от всички визуализации на възможните версии на бъдещето. Да ви кажа - не. Изследвайки хората около мен, забелязвам, че е все тая какво си мислят, докато не пристъпят към действие. Често последиците са неочаквани, разочароващи и като цяло банални в кофти смисъла си. Обаче хепи енда под формата на стипендия за престижен университет, натренирано гадже с литературни и морални ценности и социално уважение го има само в тийн филмите от 2000-та. Вярването, че обмислянето води до реално решение на проблема е леко погрешно. Обмислянето на възможните последици е изключително важно, но то не е решаващо за реалния изход от ситуацията. Ако искате да сложите кимион в кайма за кюфтета, но не знаете дали трябва, няма начин да разберете вкуса, ако не сложите, нали? Да.
Ако приемем, че кимионът е признанието в любов към приятел, то ще знаете какъв вкус има кюфтето само чрез разочарованието на отхвърлянето или щастието на взаимната любов. Метафората да не ви обърква - кюфтета са по-добри с кимион... Каквито и проблеми да ви тормозят, няма да се решат, ако ги държите в себе си. И не го казвам в стил самопомощ, а като естет. Някои чувства трябва да бъдат показани, за да получат завършеност.
Илюстрация: Мина Константинова
Но нека не се отклонявам: има ли смисъл да си даваме зор?... Това е вечен въпрос, върху който твърде много хора разсъждават. Мразя, обаче, онези съчинения, в които 13-годишните изливат възгледите си за несправедливостта на живота. Не защото хората нямат право да казват това, което чувстват. Мразя тези съчинения, защото децата винаги намират някакъв точен изход. А няколко години по-късно същите тези деца ще бъдат заблудените наркомани по спирките, съучениците, които мълчат в ъгъла на стаята и гризат сандвичи, социално признатите кучки, които имат извратено чувство за справедливост; хората със сгрешена представа за решението ще са приятелите ви, които минават през дългогодишната криза на сбъркани понятия, те ще са хората, които слушат музика в автобуса и се опитват да наредят нишките в съзнанието си, за да намерят какво са пропуснали. Ще си дават много зор, повярвайте. То всъщност и вие си давате много зор, ако сте го докарали дотам, че да четете това. Няма нищо, вие сте чувствителни хора с разбъркано съзнание. На правилното място сте. Мисля, че мога да предположа как голяма част от вас ежедневно си задават въпросите "защо". Слушате Florence and The Machine, зяпате хората в градския или в съседната кола и си мислите за всичко. Опитвате се да навържете нещата и да видите къде са ви грешките, за да ги поправите и нещата да потръгнат в някакъв ритъм.
Сега ще изтреса бомбата. Няма постоянен ритъм. Няма ритъм въобще. Има групи от ритми, но никога повторяемостта, нужна за завършеност. Опитът е завършен, защото е едно цяло от различни гами. Мислите ви се опитват да хванат линията на развитие, но замисляли ли сте се, че през това време не действате? Мислите, които се опитвате да навържете най-често са предизвикани от други мисли относно разни събития. Да. Знам, трудно е да разберете откъде тръгвате и накъде да я карате. Лошото е, че седенето на седалката, пейката, спирката, дивана или каквото там имате под ръка само успява да задълбае проблема.
Не се повтаря нищо пак,
затуй целувай и люби,
И времето не си губи,
Като познатия глупак.
- Гьоте, "Пигмалион"
В момента седя на автогара "Родопи" и се опитвам да измисля решение на собствените си проблеми. Не мога. От седмици обмислям едни и същи последици и не стигам до ясния извод какво съм готова да загубя. Ако искам всичко, за какво си давам зор - така или иначе няма да го получа. Вие също. Можете да имате всичко, за което мечтаете само докато дъните някое старо кресло и мечтаете. Това е в сферата на сюрреалистичното. Можете да поемете нанякъде, да сложите кимиона на кюфтетата си и толкоз. Нищо повече. Можете или да премисляте наново стари неща ( не казвам, че е грешно ), или да сътворите нови простотии, чрез които да стигате до нови изводи. Горе-долу нямате алтернативи.
Или ще бъдете объркани от мисли, или от действията си. Човек рядко стига до състоянието на пълен комфорт и изчистеност в мислите си, макар и това да е състоянието, към което се стремим. А всъщност стремим ли се към инертното, аналитично мислене? Искаме ли да сме наясно с всичко? Искате ли да сте напълно наясно с любовта си? С взаимоотношенията с онзи учител, който всеки път ви се усмихва неловко в коридора? Искате ли да сте наясно със степента на любов, която изпитвате към приятелите си? Искате ли наистина да познавате границите си?...
Оскар Уайлд е казал, че в живота има две трагедии: да не получиш това, което желаеш, и другата - да го получиш. Колкото и да преследваме границите си и да се опитваме да опознаем самите нас, надали това е възможно. А и нужно ли е? Нужно ли е да слагаме на граници на нещо толкова абстрактно и живо като the Human? Аз не мисля, че трябва да поставяме граници, понеже именно това представлява изчистеното мислене, защото всичко, от което страдаме е всъщност красотата на естеството ни. Чакайте, не мислете, че говоря за онези банални изявления как сме ставали по-силни от слушане на dead метъл след раздяла или провал! Не. Казвам, че хаосът в главите ни често ражда красиви неща, нови светове, които са създадени от безграничното ни съзнание. Красотата на "големите зорове" на психиката ни ескалира в произведенията, които се пръкват някъде между депресе висене на гарата и неистовия смях от глупави шеги. Произведение може да бъде всичко, което отпушва тръбата, която сме запушили с проблемите и хаоса си.
Според цитата на Уайлд, все сме трагични. Искаме да познаваме изцяло себе си, но това би било и нашата трагедия. Ще настане Бодлерова скука. Нямаме угодия! Нали? Затова мисля, че е добре да си задаваме въпроси и да се хвърляме в хаоса на отговорите. Мисля, че е красиво да отпушваме душевния си канал чрез картини, музика, стихове, разговори, танци... Всичко, което е обувалка за битието е добро. Мисля... Така че има смисъл от зор май...
Продължавам да си седя и да се чудя как може да направя метафора от кимион и кюфте. Ето докъде води хаосът.
No comments:
Post a Comment