Завръщане и още няколко изречения

Който е казал, че нещата се оправят сами с времето, е пълен кретен.

Няколко месеца, който завършват с остатъчни токсини от кафе, изолация и липса на какъвто и да е отговор. Всичко се върти в някакъв скапан омагьосан кръг, който не е никак лъскав, никак забавен и определено прецакан. След лутането през този кръг, отговорът е само един и той е, че човек рано или късно се завръща.

Завръщането е вече прецакан мотив, използван в каква ли не проза и поезия. След толкова изписани страници, човек някак се срамува да се приобщи към списъка на онези, които са се завърнали. Но тук най-голямо значение поставям на дестинацията, към която се завръщаме. След като можем да се завърнем към дом, семейство, любов и какви ли още не простотии, защо да не можем да се завърнем към самите нас? Да се завърнем веднъж, рязка промяна, драма, КАМЕРА! Защо да е невъзможно да се завърнем към онова, което сме били преди всички глупости, преди всички лъжи, разочарования, празни мечти... Защо да не се завърнем към онова Аз, което познавахме отдавна?! То така или иначе няма да е същото.

След всичко... можем ли да бъдем себе си, някъде посредата между промяната и началната точка? Между лъжата и истината? Между миналото и настоящето? Между онова, което сме искали, и което вече познаваме? Има ли смисъл? 

Завръщане. Завръщ...А, не!

Мразя този кръг. Дори единствения отговор носи хиляди въпроси в контекста на всеки живот.

ОЩЕ НЕЩО НЕОСОБЕНО ВАЖНО: тъй като имах достатъчно време за глупости и обмислянето на такива, скоро очаквайте поредица за забъркани, объркани неща, които ще се случват на четири гуми. 

По средата?

Станах. Още една сутрин, в която станах.

Кафеварката ми издава свирепи стенания и ме дразни. Сякаш в момента само тя може да си го позволи. Стоя до кухненския прозорец и наблюдавам масата от придвижващи се тела долу. Доскоро бях склонна да им давам всякакъв ярък живот, да мисля за техните истории, да вярвам, че там някъде се крие това, което търся.

Глупаво...

Често когато изгубим нещо, мислим, че се връщаме към страницата, в която сме сами. Сякаш има една определена страница в средата на нашата книга, която е оставена за моментите на опустошение. Двете половини на книгата очакват накъде ще тръгнем - към разумното добро решение или отново ще се опитаме да лекуваме рана, която трябва да остане точно там, по средата на книгата.

Питам се дали има универсална рецепта, чрез която да разберем колко пъти можем да понесем опустошение? Колко пъти можем да правим глупости, които водят към един и същ болезнен край, и да останем цели? Колко страници има по средата на тази книга? И въобще, питам се колко страници за правилни решения има?

"Имам нужда от време."

Грешка. Грешката, която всички допускаме. Когато става въпрос за взаимоотношения, времето не променя много. Времето е просто сладка глазура, под която се крият всички горчиви ядки от миналото ни. Трябва ни промяна, трябва ни откъсване, полет, наречете го както искате... Но защо трябва да стигнем до момент, в който искаме да изгорим страниците за правилни и грешни решения? Защо ни се иска в дълбините на най-интимните ни въпроси да приемем, че има само страници на опустошение? Дали няма лимит на щастливи страници? А има ли лимит на страниците на тъгата?

Не мога да спра да се взирам в миналото. Там търся отговорите на въпросите за Книгата. Как стана така, че всяка страница, която отгърна носи нищо. Виждам липсата на редове. Виждам как белите страници са пълни с избледнели изречения, изчерпани емоции и повторения. Поне кафето ми е така любезно да придаде онзи аромат, който никой не може да открадне и да присвои.

Наистина не разбирам защо... Но може би няма смисъл. Търсим всяко защо, за да оправдаем това, което ни се иска. Може би не всеки и не всичко заслужават да бъдат оправдавани. Може би въпросите защо трябва да останат на празните страници. Та именно това е тяхното естество - те винаги са пълни с тишина. А и... по-добре е да се изгубим между улиците, хората и звуците, които са изпълнени с усещането, че все още живеем тогава, когато защо не бе необходимо. Все някой ден ще свикнем с този ритъм на мъгливата маса, която се движи под прозореца. А може би и ние самите сме мъгливата маса, която някой друг гледа през прозореца.

Дали някога защо ще е просто още един спомен на този прозорец?

Мина Константинова

Самотните маргарити

Бате Асан излезе рано сутринта. Чух го, докато псуваше двигателя на старата Лада. Накрая античното МПС запали и той отпраши към града. Значи днес съм сам.

            Обръщам се към радиатора и се завивам през глава. Да ти имам времето, да ти имам, роптая, август месец, ебати студа!!! Не мога да заспя и зяпвам тавана. Гледам нагоре сякаш с поглед ще изчагъртам бялата вар и си мисля какво ще правя цял ден. Честно, нямам си идея... Поглеждам си телефона, 06:58. Ебати, казвам си наум. Ваканция, викаш... Бате Асан и проклетата лада...

снимка: Денис Шукеров

Прекарвам още няколко минути в подобни размисли и накрая ставам от топлото си легло, слагам си суичъра и излизам на балкона. Поглеждам към термометъра и гледам, че е 10 градуса. Още една псувня. После зяпвам билата на Родопите отсреща. Хубавото на това да живееш на ръба на света е, че рядко хората ходят там, а така и не могат да развалят подобни гледки. Желая все такова усамотение сред сутрешните изпарения на земята, сякаш усещам дъха на планината; слънцето си пробива все още неуверен път и осветява върховете на боровете, чак мога да видя как блестят, но тук, в букака, още е хладно. Много хладно. Никой не е започнал да работи, след малко ще се размърдат, сега само аз си говоря с баира. Диша за мен. Дъхът на слънчева роса и влажна пръст бавно попива през порите ми с нечовешките си десет градуса. Ако трябва и цял живот ще съм сам, само никой да не секва тоя изначален дъх на природата... После от тоя същия дъх ми настръхват кльощавите кълки и се прибирам вътре. 

- Нали знаеш, че днес ще де чуем с майка ти и баща ти? - пита баба, докато закусвам.

Кимам.

- Добре, син, аз отивам да разчистя малко къщата, да видя кокошкисе, ти стой тук, пусни си телевизора, ако искаш...

- Благодаря, бабо, нещо мога ли да ти помогна?

- Не, не, стой, син.

Баба става от масата и се разбързва към горния етаж, сигурно ще чисти стаите. Откакто съм си дошъл, нищо не ми дава да пипна, бил съм уморен. Ако знае само... По обед ще се чуем с майка и татко. Те работят в някаква ферма, в Испания. От години ми казваха да отида, но не искам. Там ми е чуждо, тъжно такова... Уж всичко ти се усмихва, топлото те приветства, а пък то... Нищо не е. Само изглежда. Знам, ходих един-два пъти… Не е за мен. А и баба ще остане самичка, ако ида. Не, не. Тук ми е добре. Чуваме се с мама и татко два пъти в седмицата… Добре ми е. Имам си баба, планината, а когато не е зает, и с бате Асан прекарвам доста време. Играем на карти, говорим си, такива работи... Той рано е овдовял, жена му уж на гурбет отишла, ама на връщане се забил автобуса в някакъв ТИР и ... Дотам. Отделя ми доста време, научи ме да карам на тая проклета, шумна лада, за момичетата той ми помага, кара ме до Пловдив, когато започвам училище, после ме взима в края на юни... Много се грижи за мен бате Асан. Има си ги странностите, но е човек на  планината. Дано поне малко от неговата грижа и аз да му давам.

Снимка: Денис Шукеров

Ставам и си измивам чинията. Сядам. Няма какво да правя. Баба шета. Мария не ми е писала от дни. Не ми се слуша музика. Не ми се гледа нищо. Не ми се чете. Не ми се прави нищо. Не мога и да спя. Обувам си обувките и мятам старото горско яке на дядо, излизам да се разходя.

Едно време наоколо сигурно социализма си е бил цял индустриален Ренесанс. Е, я Ренесанс, я не съвсем... Селото си го е имало отдавна, ама после е станало градец. Той е толкова малък, че да тръгнеш от едната табела, да се обърнеш и си стигнал до другата. Това е от онези места, които тъпият модем на миналото е обсебил за няколко десетилетия, а после, за щастие, си е тръгнал.Сега всичко е затворило врати. Обаче си е място, специално. Не знам как се е съхранила такава природа през всичките години на яростно избълване на помии от комина на фабриката в околността. Има живот тука, обичам да си идвам.

Минавам покрай едни маргаритки, слънцето сега ги гали и те розовеят. От другата страна на шосето има градини, те още спят в тъмното преди деня да разпука съвсем. Планината праща последния си леден лъх, когато минавам през нея, за по-напряко, и се съобразявам да я оставя на мира. Откъсвам няколко маргаритки, любимите на майка ми. Ще й ги покажа по скайпа, дано се зарадва. Тя ми е разказвала как като дете са идвали тук и много рано са си брали маргаритки, после си правели венци и така ходели през целия ден. Правели се на някакви феи или там нещо от приказките. Става ми криво. Чудя се дали да оставя маргаритките...

Вече слънцето се е опулило и пече силно. Аз вървя през гората и гледам да не срещам змии. Тихо е, чува се само реката и току някоя кола, ако мине. Спомням си един път, че седяхме с бате Асан, миналото лято, тук и хапвахме. Той ме учеше как да се отнасям към момичетата. По-леко му беше да сме далеч от хора като говори за жени, затова сигурно. Накрая го попитах той какво мисли за думата "родина". Все още не знам как ми дойде на акъла да сменя темата. Замислил съм се сигурно.

 

Снимка: Денис Шукеров

- Тоя па въпрос отде бе, Дани? Отде го цапна?

            Засмя се и си почеса прошарената брада.

- Ъ, в училище само тва им е в устите, по новините също. Родина, та родина... Ся наскоро и за Ботев четох, интересно ми беше... Обаче нещо не ми харесва.

- Кое? - попита ме батко Асан с напълно сериозни и търпеливи очи.

- Еми, те всички говорят за родина като за нещо, което трябва да се спасява; все едно на кака Минка котката – нали я знаеш какъв е зор? Е, така говорят всички, а пък - нищо. Кака Минка поне си я води в града като може, да я прегледа ветеринаря. По новините все ни викат, че сме поколението дето щяло да си спаси родината, а на мен като четох за Ботев не ми звучеше, че говори като за болно животно.

Погледна  бате Асан напред, сякаш мисълта му се зарея. Оставих го да си помисли, пък и аз си мислех за думите "болно животно". Гадно звучеше…

- То не е лесно, бе Дани... Всички викат, викат, бият се в гърдите, а пък после пак плюят след избори и пак бягат... Е, ся, то има и такива хора кат‘ ваще, здрави да са,  добре, че им е едната работа, че иначе и те не могат се гледат, пък и баба ти и ти, хептен... Ама туй е принуда. А на вас, тея дето ви я навират тая дума, "родина", имат избор, а пък казват, че нямат... Бедни хора, син, бедни... Майка ти и баща ти ги познавам, те си носят края, къдет‘ и да идат, и през океана да ги закараш, пак ще се сещат къде си играха тука, до дерето... А тея твоите даскаля, онея кокошки дето ги гледаш - бошлаф... Пеят ви за родината, ама не ви учат как се обича... Празна работа.

Ядосал се беше, доста. Както винаги, очите му бяха неразгадаеми, хладнокръвно устремени нанякъде. Към римските пътища гледаше и аз взех, че го питах:

- Бате...

- Кажи.

- Ти защо си остана тук?

Страх ме беше да го питам. Като знаех какво се случи с жена му. Наблюдавах как ще реагира. Нищо. Пак гледаше към пътищата и леко подсмихнат, сподели:

- Заради родината, Дани, заради нея... - гледах го неразбиращо и той сякаш усети това. – Сега си викам да бях заминал, ама… Не заминах. И ти след време ще разбереш, че някои неща ти стават мили и като се привържеш, пускане няма. Ще ми се сега… Ще ми се, но е късно вече. Сега ти се струвам странен... Ще ме разбереш някой ден. Надявам се...

   Мълчах.

- Не е че не съм могъл, можех. Ама докато да ида при жената и то... - смущава се от притрепването в гласа си и прочиства гърло. - Минало ми е вече времето. Сега съм уморен да ходя, където и да е. Искам сега да си остана при моята история, само тук имам история аз. Искам да си гледам сутрин боровете и да си спомням, че и аз имам нещо, дет‘ се вика, да ме прави човек. Клета ни е родината, син, че е пълна с такива хаймани... Клета е, че няма кой да я обича.

Поседяхме малко така. Никой нищо не каза, аз не знаех какво, а сигурно бате Асан пък достатъчно беше разстроен. Сви ми се стомаха и се ядосах за кой дявол го питах такива неща. Накрая той поде:

- Ти сега ще ми кажеш ли какво става с твоите работи?

- Кои работи?

- Ония с Марийка, твоята...

- Аааа, не, бате, срам ме е.

- Срамно няма да обичаш. Друго има срамно, хайде сега, разказвай!

 

снимка: Денис Шукеров

Спомних си този ден някак внезапно. Помня, че тогава за първи път като че ми просветна за какво наистина говорят всички като споменават "роден". Някак това прилагателно придоби реални измерения. Тогава си обясних защо толкова обичам все да се връщам към тоя край. Училището си е хубаво, ама там съм съвсем сам - едно легло, дето имам, и сгради, на които всичко в облепено с аварийни планове, наредби и чужди грамоти. Добре де, и мои има, ама малко... Не това е важно. Като си дойда тук и всичко си е мое - гората си е моя, бабата си е моя, стария юрган си е мой, интернет връзката си е кръстена на мой, измислен герой. Разхождам си се и нищо, че съм сам, къщите на хората са мои, понеже съм ги гледал толкова време. Играл съм под дървения мост, на пясъчните брегове на измършъвялата река. Съседите бяха първата публика на представленията ми. Малката градинка с цвеклото сякаш аз си я гледам, така й се радвам. Кравите на чичото с каскета - и те са си мои, защото няма друг човек, който да им е разказвал за задачи по геометрия повече от мен.

     Тъпо е да се биеш в гърдите. Не стига. Въпреки че и аз не знам какво искам. Мразя да ме питат за бъдещето. То е далеч. И е близо. Но няма значение. Точно сега мечтая винаги сънищата ми да са пълни с роса, боров аромат и реката от детството ми.

Думата "клета" ми се стори много силна, когато пак си мислих за този разговор. Не сме ли клетници на една клета майка тези дни? Е, аз имам какво да ям и имам къде и как да уча, здрав съм. Обаче се замислям за пръв път колко е мило, че има откъде да си откъсна маргаритките.

Сега вървя обратно към къщи и стискам маргаритките като най-милото нещо. От едната майка за другата. Не съм се замислял... Колко е хубаво, че една изоставена земя знае, че не е изоставена... И си дава маргаритките на един смотльо, за да ги подари на майка си... Която я няма. Странно е, ама хубаво някак... Да си сам и да не си.

Между горските шубраци сега е прохладно. Слънцето напече вече и аз вървя по тениска покрай пътя. Виждам едно куче. Горкото, куца, и ме гледа като човек. Спирам се. Гледа ме хем с надежда, хем със страх какво ще направя с него. Ушите му са странни, симпатично приведени напред. Приближавам го съвсем бавно и му говоря спокойно.

Снимка: Денис Шукеров

Поуспокоявам го и ми се вижда много симпатично. Знам, че баба ще побеснее като й го заведа вкъщи... Хич няма да й е приятно... Ако трябва бате Асан се грижи за него, той и без това искаше да има компания... Сещам се, че кучето наистина може да намери малко спокойствие я тоя кът. Не го знам откъде идва и какво е, ама... Клетничеството си го носи по козината. Време е и то да си намери място, където да сънува същите тези маргарити.

- Хайде, ела! - казвам му и като го погалвам между ушите и по муцуната с цвят на спечена кал, тръгвам бавно и то се колебае за момент. После като че решава да ме догони на куц крак и подтичва леко напред към букета ми с маргарити.

Защото началото е трудно.

   В последните дни на ваканцията си разсъждавам върху новите начала. Колкото и да избягвам темата, тя непрестанно изскача около мен: предположения на приятели за новите им съквартиранти, логистика на пренасяне на зимнина до Студентски град и неумолимото изтичане на дните, които прекарваме в съзерцаване на залеза от някое тепе.

    След няколко минути прогонвам тези мисли, Докато се усетя тази нощ отново съм седнала по турски върху леглото си и се смея на съобщенията в Messanger. Чудя се защо ли се отдръпнах толкова от близки за мен хора. Защо не излизахме по-често? Или не отидохме на кино, както се бяхме разбрали една нощ насред абитуриентските ни вълнения?

   Може би не само аз използвам този рефлекс. Въпреки че не е особено практичен. Когато се готвим за ново начало, сякаш се опитваме да отскочим от старата основа. Защо? Защото имаме нужда да се убедим, че можем да се откъснем без да пострадаме. Защото по един или друг начин разбираме, че в новото можем сами.

Място за двама?, Мина Константинова

   Спомням си ясно как преди пет години не вярвах, че ще получа и една хилядна от това, което имам днес. Всичко беше изненада. Все още съм изненадана, че печа кексове от царевично брашно, за да се уверя как всичко ще е наред без хора, които познавам едва от няколко месеца или години. Както една много добра моя приятелка ми каза наскоро, хубаво е човек да има за какво да се разплаче, когато си тръгва от едно място или етап.

     Просто всяко начало ни поставя пред изпитания, които смятаме за непреодолими. Истината е, че можем да ги преодолеем, стига да поискаме. Без значение дали цената ще е седмици печене на сладкиши или безкрайни вечери пред Skype - всичко ще е наред.

    Всяко начало е трудно, но като знаеш, че има кого/какво да си спомняш с ласкава меланхолия, това означава, че имаш всичко, което ти е нужно. Въпрос на време е за мен да се усъвършенствам в отскачането, за което предварително се извинявам на всички близки хора, които чакат търпеливо да им вдигна телефона или да видя заветното Seen. :)

Мина

Защо човекът е Човек, когато е на път?

   Лятото на 2017-та бълва едни от последните си задушни вечери, алени дини и обещания за мечти, които се превръщат в реалност. Честно казано, аз се наслаждавам на тези последни дни като малко дете, което някой аха-аха е хванал утре за ръката и е завел в училищния двор.


    Въпреки че мрънкам на всичките си приятели колко съм разочарована от лятото тази година, все пак има и положителни страни. Не съм вярвала, че ще го кажа, но някак е приятно да знаеш, че нещата вече зависят от теб доколкото е възможно. Готвя се за много нови проекти, идващи през есента, наблюдавам хората и без да пиша се опитвам да измъкна есенцията на движенията и звуците около мен, събирам идеи, планирам ги, отказвам се, пак се навивам, опитвам се да структурирам идващото и да го посрещна с отворено сърце.

    Въпреки грандиозните ми планове за това лято, което трябваше едва ли не да прекарам по палатки и автобуси, осъзнавам, че научих доста неща. Тези неща се чуват, но не се разбират, докато не дойде реалността. Не може да ти се обясни защо ще пропуснеш чудесни възможности на драго сърце, за да седиш у вас и да чакаш обаждане на важен за теб човек. Не може да ти се обясни какво е да говориш с някого, да се качиш в кола и да започнеш да нахвърляш скици на живота му за следващите десет години. Не може да ти се обясни какво е да замръзваш на Альоша половин час преди изгрев слънце, да си разбрал, че броенето до 12 приключва след около час и да си тръгнеш, защото нямаш потребност от тази фаза вече. Не може да ти се обясни какво е да се разделяш с хора, ако не си.

    Докато гледах някои постове в Instagram през последните седмици, отново се сетих за онова твърдение, че човек е човек, когато е на път. Докато човек пътува - независимо дали физически или психически, той се сблъсква с това, което го оформя. Отворения път, смърдящите тениски, раниците, в които се запитат кабели и чорапи, разговорите и НЕразговорите в крайпътните села, срещите с възрастни хора, в които още пламти искрата на младостта - всичко това е само част от нещата, които ни предразполагат да сме себе си. Пътуването е своеобразна медитация, при която осъзнаваме колко незначителни са филмите в главата ни, колко нереални са мислите ни. Пътуването е като да тичаш и да се надрусаш от кислорода, който те заобикаля. ( бтв,
проверете това - наистина се случва физиологично :Д )

   Човекът е човек, когато е на път, защото няма място за малки въпросчета и малки размисли. Когато пътуваш всичко е голямо - питаш големи въпроси и разсъждаваш в голям мащаб. Когато си себе си - без злободневните навици, клюки и простотии - съзнанието ти се отваря и е готово да приеме нови отговори. Наистина пътуването е като медитация - или го правиш наистина, или просто не се получава нещо. Пътуването  е осъзнатата цел на човека към себе си. Няма значение дали четете това и сте обиколили няколко континента, или най-далечното Ви посещение е било при бабата в другия край на селото. Пътят, по който човекът е Човек, е духовен - може да го преминем по релси, чрез книги, чрез новини или изкуство, но пътят е движещата сила, която отприщва големите въпроси.

    А колкото по-големи въпроси има, толкова по-чист и красив става пътят.

    Така че, ако сте като мен, и лятото ви е преминало в дремене и някое друго ново занимание, не мислете, че сте го пропилели. Една прочетена книга, една нова мечта или един малък въпрос по-малко - вие сте на правилния път. :)


"Пишещият естет" във Facebook

Прикачените снимки са 

правени от Мина Константинова.

Сътрудничество с LR Health & Beauty :)

     Здравейте! Пишещият естет започва сътрудничество с LR Health & Beauty Bulgaria. Няма да рекламирам излишно компанията - всеки, който цъкне ще се убеди в класа на продуктите.

     Настоящият каталог можете да разгледате ТУК. Във фейсбук страницата на компанията можете да проверите промоциите. За поръчки и всякакви въпроси можете да пишете на страницата на Пишещият естет във Фейсбук - ето я -> Пишещият естет Facebook Page. Приятно разглеждане! Очаквам Вашите въпроси! :)

Мина

Търсят се фотографи!

Здравейте!

Тъй като смятам, че Пишещият естет има нужда от свежа гледна точка по някои въпроси, търся пет любител-фотографа, които искат да споделят снимките си към следващата ми статия. Освен твърде скромното си участие в този проект, всяка седмица ще качвам интервю с един от тях, където ще са поместени и техни снимки, които сами ще изберат.

Няма значение дали сте в училище, университет, на работа или просто пътувате насам-натам. Пратете ми имейл на konstantina.77.wd@gmail.com с кратко представяне. Срок : 7-ми август. Давайте! Споделете с приятели, които биха имали интерес да се включат! :)

Поздрави,

Мина 

Плацебо за 21-век

   В момента се намирам в период от живота си, който всички ми казват, че е много важен. Не споря с тях. Или поне не открито, защото това, което твърдят е вярно, но имаме различни гледни точки.

Накъде да ходя? Снимка: Мина Константинова

  Колко е важно да завършиш добре. Да те приемат в някоя елитна специалност. Е, ако няма да е елитна, поне да е популярната стълба към успеха. Е, поне за децата на лелите от махалата. Важно е да изковеш нещо, което дори не знаеш дали ти харесва. То кой въобще те пита... И изведнъж се замислям. Заради тези неща ли е определящ периода? Заради притежанието на студентска книжка? Заради фактът, че и "нащо учи" ли? Някак... на местно ниво сме загубени в един порочен кръговрат, който мачка всичко чисто, всяка ясна концепция става неясна... 

    От един човек чух, че си пожелава животът да не го смачка. Звучи като нещо адски клиширано, но замислете се. Руслото смачква листа, на който с години сме писали и писали разни чернови на себе си. Задрасквали сме хора, идеи, планове, рисували сме сърца и ливаги посвещения, оставяли сме празни места с надеждата да се върнем и да ги запълним след години. Аз обичам да виждам у хората този лист. Той всъщност е най-искреното нещо, което някой създава. После тази чернова-шедьовър е смачкана и изхвърлена. Няма ги планираните пътешествия, години на размисъл, няма я мъдростта, няма ги и сутрините по бреговете на черноморските села, за които сме си мечтали, няма я Ана, чието име сме оградили в сърце от син химикал. Изведнъж се оказваме сами пред голямата кофа, която алчно гледа нашия лист и знае какво ще стане. 

Гледай нагоре. Снимка: Люк Харт

    И то става. Потегляме по общовъзприетия път на българското ( да не кажа и световното ) образование и забравяме какво сме планирали. Сега сме разумни хора и ще се грижим за себе си. Обаче все още помним солената усмивка на морето, дъхът на първите банички по гарите и още куп спомени, които сме оставили на листа. Това е болест, от която се страда. Тя не е болест, която боли остро. Това си е просто болестта на 21-ви век. Страхът да излезем от лесния път.

    Какво се търси за  една болест? Лекарство. Какво е лекарството за страданията на всяка личност? Да не мислите, че има толкова много шишенца, колкото и хора? Всеки мъкне някаква болест. Мислим, че ни трябва лек по-различен от този на другите, а всъщност ни трябва едно единствено нещо: плацебо.

    Няма смисъл да се впускам в повече разсъждения. Оттук всеки нека помисли, за да си помогне. Лекарството, което трябва на всеки един от нас, е да погледне в себе си без да извръща очи. Нужно е да приемем решенията си. Но добре е и да знаете, че страхът не е решение, което се приема. То е като изневярата, която винаги събужда съмнения. Да приемем себе си и решенията си е плацебо. А какво е по-ефикасно от плацебо, когато говорим за индивидуално лечение? Всеки знае от какво се нуждае и на него се полага да приеме какво иска и да си го набави. А плацебото е вяра. Вярата, че кофата не е бездънна. Плацебо е вярата, че на дъното на кофата ще намерим черновата и ще я допълним със същата чиста съвест, с която сме я започнали. 

Ето ти чернова! Снимка:
 Мина Константинова

    Така че - да. Този етап е важен. Важно е да разголиш душата си пред себе си и да огледаш какво ти показва. Важно е да последваш това. Или поне никога да не го смачкаш. Никой не обича да го мачкат. 

   Изводът на Мина е, че се нуждаем от малко повече любов към черновите. Те са това, което е направило този етап важен. Едно есе без чернова е или пълно лицемерие, или огън. А един човек без чернова е... абе, хайде Мина този път да замълчи.



    

Петко Дилберов: Опелото в Малкия Париж

    Всичко започва още преди да се усетите, казвам ви. Още от самото начало сте забъркани в разни истории, които никак не са ви по вкуса.

***

    Вървя си аз по улиците и гаден майски ветрец ме преследва нагло, повдигайки всяка ламарина по пътя си. Минавам през градинката до една стара клиника и анализирам случките от деня. Нямам много голям избор - или анализи на хора, или анализ на безсмисления ми път, който достига висша безсмисленост на всички нива.

***

    Да ви кажа много неща започват още с името. Ето ме мен. Петко. Дилберов. Има нещо твърде обикновено и твърде неловко в името ми, не мислите ли? Родителите ми благоразумно (според чий разум не знам) са ме кръстили на дядо ми. Добър човек беше, даже много. Лошо е, обаче, че името му беше като живота му - никога радикално зле, но никога и нормално. Обичаше идването на края на работната седмица, това го помня. Човекът какво ли не бе работил, правил, струвал, само и само децата му да са добре. Накрая те взеха, че кръстиха семейния провал на него. Е, всеки има различна идея за овековечаване...

***

    Седя си аз днес на работа и гледам през прозореца - хората щъкат на главната улица. Млади момичета с неестествено лъскави коси и опънати дънки почти тичат в опит да приковат вниманието на някой батка, а туристите спокойно кръжат и попиват с интерес местните особености на поведението и архитектурата. Научих се да различавам туристите по винаги живия поглед. Българинът рядко гледа с такъв интерес. Но това е друга тема.

***

   Минавам покрай един пазар и чувам как местните наркомани се хилят нещо. Не са лоши момчета, познавах ги по-рано. И все пак... понякога се чудя защо още не съм като тях. Завивам в пресечката до денонощен магазин и благодаря, че няма никой по улиците, за да се присмее на страхливата ми муцуна в този момент.

*** 

   Работя в един як бар. Малък е, кожените дивани носят многопластовия  аромат на тютюн и вълнение, без който един бар е нищо. През деня е празно, идват само някои гимназисти да изпият по бира и да кажат, че са били в бар. Облегнал се бях на прозореца и от третия етаж зяпах хората. Неустоимо е да запалиш цигара, когато си сам сред литри алкохол, които не можеш да си позволиш, и толкова близо до илюзиите за нещо по-добро. Седях си аз и размишлявах върху тъпотията на това да си мислиш, че всичко е винаги вълнуващо. То не е и тъпотия, по-скоро е наивност. Красиво е да си мислим, че вълнението прави нещата вечни. Но не е така.
    Докато хората вървят, хванати за ръка, аз си припомням някои истории от миналото ми и се чудя какъв щеше да е края, ако не всичко беше се стекло, както му е редът. Не знам... 

    Не разбирам приятелите, които идват тук и си мислят, че винаги ще са заедно. Не разбирам двойките, които тихо се изнизват от компанията към два и се забиват някъде в очакване след двадесет години да си имат история... Тъпо е. И не защото емоцията е тъпа, а защото човек винаги е сам. Няма такова нещо като вечна връзка с някого. 

***

Дори родителите ти те оставят с името Петко... Но това е друга история.

***

     Докато нямаше никого бях спокоен. Андрей, другият барман, ме пита изведнъж дали ще го покрия за два часа. Само за да не виждам муцуната на това гадно зубърче, веднага се съгласявам. Не е дразнещ. Просто е твърде наивен. И пак ме дразни. Някак жал ми, но едновременно с това ми се иска това момче да разбере, че няма да прокопса. Звъни ми телефона и виждам непознат номер. Вдигам:

- Ало?

- Петко?

- Мда, кой се обажда?

   Репликата ми беше адски смотана, имайки предвид, че в телефона звучеше леко притеснен женски глас.

- Ох, верно, аз си смених номера. Лора?
- Аа, Лорче, как си?

    Изведнъж си спомних за съученичка ми Лора, с която имахме бурна връзка, продължила от бала до завръщането в Пловдив след Слънчака. Е, имаше малко предистория, но нищо драматично, поне аз не виждах драмата. Сега разбрах защо гласът беше притеснен. Сигурно не й беше удобно да говори с мен. Но защо пък звънеше на мен тогава?

- Добре съм, да кажем. Ти къде си? Какво се случва с теб?

    Добре, разговорът взе да преминава в неприятно уточнителна детайлност.

- И аз така. На работа съм, в Пловдив. Ти къде си сега?
- И аз съм в Пловдив, тази седмица... Искаш ли да се видим?

    Чудих се за какво става дума. Защо Лора, прекрасната Лора, искаше да се видим след толкова много време и промени. Все пак се съгласих и се разбрахме да се срещнем. Щях да ида пред блока й, както правех преди да завършим. Някак не ми се виждаше много далеч този момент.

***

    Вървя още и тъкмо вече излизам на площадката, която подминах по-рано днес. Тръпки ме побиват като се сетя за колко хора значението на една площадка се променя за часове. Площадките имат това свойство да напомнят за минали/бъдещи поколения на всички освен на децата. Няма как да не се замислиш, човече, дали не правиш грешните избори за бъдещото поколение. Сещаш се, че за теб някой е правил избори, после се сещаш, че и ти за някого ще трябва да правиш... Наистина площадката е САМО ЗА ДЕЦА.

    Дограмата на балкона над мен скърца под напора на вятъра и една баба излиза бавно и мъчно да види какво става. Поглежда черното ми яке с недоверчив поглед. Сигурно ме мисли за някой пласьор или поне наркоман или рецидивист. Кофти тръпка. Усмихвам й се и подминавам.

***

     Минах през къщи да се пооправя малко, да добия отново търговски вид и с чудното си яке, спечелено на покер, и дънките от намаление тръгнах. Докато излизах от блока, спомних си как като малък тичах по стълбите и тормозех родителите си с неспирни изчезвания и въпроси от рода на "Колко етажа още има до небето?". Разни ей такива неща си спомних.

    Но ето ме, вървя вече близо до блока, където живее Лора, и й звъня. Любопитството, по-точно учудването от нейното повикване още изпълва някой дял на съзнанието ми. Защо точно на мен ще звъни? След две години? Какво имахме да си кажем, изключвам спомените за чудесните дни, прекарани заедно?

***

    Близо съм до спирката, ако се наложи да тичам. Изваждам си цигарите и запалвам една в чест на състоялото се опело.

***

     Родителите й отдавна са починали. В Кичука живее с баба си. Жена с винаги извити мигли и червена коса, с бърз поглед и премерена любезност. Не ме харесваше. То не че и бях за харесване. Още помня адреса, а и Лора ме чака пред блока. Поне си мисля, че това е силуетът й - висока фигура, дълги и елегантни крайници, пусната черна коса. Приближавам се в готовност да изненадам фигурата в мрака и точно когато посягам да обгърна талията й, Лора се обръща стреснато. В първите няколко секунди разглеждам лицето й и я поздравявам. Има някаква по-сериозна нотка в усмивката й, когато отвръща на поздрава ми. По-мършава е, отколкото я помня, като усещам ръцете й около гърба си. Сега виждам, че нещо определено не е наред.

     Качваме се горе и сядам на същия диван, където седях и преди две години. Не се е променило много. Само баба й не е дошла още да каже "А, пак ли си тук?". Някаква неловкост витае в стаята.
    След няколко обикновени любезности между стари познати, една-две полуусмивки и куп тихи въпросителни, тя най-накрая казва:

- Баба почина.

    Спирам да въртя чашата между дланите си.

- Съжалявам.

   Не смея да хвана Лора за ръката. Това е близост, към която не искам да я подвеждам. Седим си така още няколко секунди. Лора разтърсва глава и замисленото изражение изчезва от лицето й.

- Благодаря, че дойде. Имах нужда да поговоря с някого.

- Разбира се.

    Не задавам въпроса защо АЗ съм тук.

- Искаш ли да пийнем нещо?

- Още?

- Да имам нужда да пия. Ще пиеш ли с мен?

    Животът ме е научил, че има моменти, и то не малко, когато човек не трябва да следва разума. Невинаги сухата теория е добродетел в практиката.

- Да. Давай. Какво имаш?

    Черните очи на Лора тихо благодарят. Тънките й китки започват да местят разни неща в хладилника, докато не намира няколко бутилки, които явно си е харесала.

***

    В денонощния магазин до фонтаните ме гледат адски странно. Няколко келемета се напиват на отсрещния тротоар. Знам, че съм тъпанар да се прибирам пеша сам. Сега. Но както казах, разумът невинаги помага. Взимам нещо хрупкаво за хапване и потеглям към къщи през тихите среднощни улици на Пловдив. Докато вървя и не смея да хрупам от бъз да не ме набият някъде, се замислям над факта колко тих е градът сега. Сякаш същински храм от някой разказ, единствено уличните лампи осветяват нощната бездна и очертават лика на някоя друга неспокойна душа. Дори и тихите, пиянски приказки звучат като молитви за спасение.

***
- И сега какво? Какво ще правиш?

Лора се почуди дали да ми каже. Явно не смяташе плана си за особено умен. Потри гърлото на бутилката в ръцете си, а после каза:

- Отивам в чужбина.

    За първи път ми се налагаше да се замисля колко е кофти да си отидеш. Да си заровил всичко и да отидеш на място, където на никого не му пука за каквато й да е твоята култура, мъка или традиция. Не че и тук сме китки. Но все пак... ужасно ми се стори.

- Уау. Това е новина. Кога заминаваш?

Лора преглътна бързо и докато ставаше от стария диван, промърмори:

- В други ден.

***

    Да, и аз се чудих как така.

***

- Ама... Как така?

- Ей така - обърна се Лора с потисната физиономия. - Резервирала съм си билет от няколко седмици. Да не кажа месеца.

    Сега разбрах защо всичко беше толкова по-ужасно. Защо мъката тази вечер не беше класическа, защо имаше много премълчано и много не доплакано.

- Да, давай... Съди ме и ти. - тя вдигна бутилката и отпи.

- Не те съдя.

Следва пауза. Достатъчно тъп съм, за да попитам:

 - Защо?

Тя се обръща със злобен поглед, в който е преплетена цялата ярост на мъката й. Косата й се сплита леко пред очите и тя я перва настрани.

- Имах проблеми. Много проблеми. И въпреки това...

- Какво?

- Как какво? - тя изпада в истерия. - Как какво? На теб ти е какво, че баба ми умря. На теб ти е какво, че имам заеми за образование, което никъде не мога да ползвам. На теб ти е какво и че нямам никого на тоя свят освен едната баба, която имах... И която щях да оставя, за да се оправя след аборта. Нали така? Всичко ти е какво на тебе?

***
   Честно да си кажа, никога не съм знаел колко сам е човек. Дали е родител, дете или приятел, той винаги е сам. И когато чух думата "аборт" за пръв път се сетих, че може би са ми взели нещо, за което съм бил твърде тъп. Като на дете, което наказваш да си играе само. То си представя дните ужасни и дълги. Нищо че до вчера не е искало да играе с другите гадове. Аборт...

***

- Кога? - въпросът ми натежа в пространството тягостно. След речетативи от обвинения, единственото, за което намирах вина, беше тази възможност. Всичко друго беше просто злоба.

   Лора обърса насълзените си очи. Остави бутилката и тръгна към терасата. Оставих я да иде.

    След няколко минути застанах на парапета до нея, облегнат и загледан в невидимо мрачните облаци, които не пропущаха никакви звездни оттенъци тази вечер. Въпросът още висеше между нас и двете цигари.

- Не, не беше от теб. Направих го лятото преди да ида в София. Щях да ти кажа, ако беше ти. Съжалявам, че ти се развиках.

    Лора се обърна и с мокри от рев устни ми се усмихна убеждаващо. Тя не правеше така. Тя никога не се усмихваше обещаващо.

    И ето. Ревяхме си тук и опявахме бабите си, самотата си, бъдещото саботирано в зачатък поколение и кой знае още какви кофти реалности. Мракът се беше разстелил над Кичука и за момент си помислих, че подава ухо да чуе опелото, което се случваше на тази тераса, в съседната кухня, блок, улица.

 ***

   Стигам до моста на Герджика, а на хоризонта се показва една алена струйка. Зяпам в нея и си мисля за всичко. За Лора, за баба й, за бъдещото поколение, което опях, за истината, която няма да разбера. За мен самия. Аз съм един мъртвец в Пловдив. Жив, ходещ мъртвец сред рояк хора, които живеят в бара, на улиците, между къщите на Стария град, по тепетата сутрин и вечер, по металните пейки на гарите, по нонстопите.

    И не само аз. Тази странна чума, която убива бавно и тихо, е обхванала и други. Странниците в градинките. Бабата на балкона. Онези идиоти пред нонстопа. Те всички са обхванати от някаква мъка. Дори и Лора. Дори и баба й. И аз. Самотата, от която човек не може да избяга, убива малко по малко всеки.
 
***

    Лора ме изпраща до вратата. Целувам я по челото и й казвам, че ще дойда да я видя утре. Тя ме моли да не се връщам. Не казвам нищо. Тръгвам си с мисълта, че в този апартамент се е криело нещо, което е можело да придаде някакъв смисъл на разхайтеното ми съществувание. За кратък момент си мислех, че...Не, твърде е късно.

***

    Вече цялото небе над Герджика гори в страстните обещания на новия ден. Трафикът все още е поносим. На мен не ми се тръгва въпреки, че задушната струя лъчи ме кара да притварям очи и да си сваля якето. Хвърлям последни погледи към реката и Слънцето. Марица се влачи долу и самотно припява някоя стара песен. Трафикът се увеличава. Вече става твърде шумно, за да сме самотни двамата с реката. Сега не е времето за това. Винаги към осем самотата взема да става твърде пренаселена за вкуса ми.

***

    Вече в ранните часове на новия ден, трябва да се примиря със случилото се. Винаги използвам деня като адаптация. На светло примирението става по-лесно. Прибирам се и след един душ, решавам, че трябва да заспя. Трябва, повтарям си.

    След няколко часа, се събуждам. Пак трябва да ходя на работа. Вече съм и закъснял. Дано Андрей да не се е захласнал пак подир неговото неверно девойче. Нещо ме стяга малко в гърлото, но се правя, че не забелязвам. Правя се, че не забелязвам и телефона, който седи на бюрото ми и ме кара да се чудя какво ще правя наистина.