В последните дни на ваканцията си разсъждавам върху новите начала. Колкото и да избягвам темата, тя непрестанно изскача около мен: предположения на приятели за новите им съквартиранти, логистика на пренасяне на зимнина до Студентски град и неумолимото изтичане на дните, които прекарваме в съзерцаване на залеза от някое тепе.
След няколко минути прогонвам тези мисли, Докато се усетя тази нощ отново съм седнала по турски върху леглото си и се смея на съобщенията в Messanger. Чудя се защо ли се отдръпнах толкова от близки за мен хора. Защо не излизахме по-често? Или не отидохме на кино, както се бяхме разбрали една нощ насред абитуриентските ни вълнения?
Може би не само аз използвам този рефлекс. Въпреки че не е особено практичен. Когато се готвим за ново начало, сякаш се опитваме да отскочим от старата основа. Защо? Защото имаме нужда да се убедим, че можем да се откъснем без да пострадаме. Защото по един или друг начин разбираме, че в новото можем сами.
Спомням си ясно как преди пет години не вярвах, че ще получа и една хилядна от това, което имам днес. Всичко беше изненада. Все още съм изненадана, че печа кексове от царевично брашно, за да се уверя как всичко ще е наред без хора, които познавам едва от няколко месеца или години. Както една много добра моя приятелка ми каза наскоро, хубаво е човек да има за какво да се разплаче, когато си тръгва от едно място или етап.
Просто всяко начало ни поставя пред изпитания, които смятаме за непреодолими. Истината е, че можем да ги преодолеем, стига да поискаме. Без значение дали цената ще е седмици печене на сладкиши или безкрайни вечери пред Skype - всичко ще е наред.
Всяко начало е трудно, но като знаеш, че има кого/какво да си спомняш с ласкава меланхолия, това означава, че имаш всичко, което ти е нужно. Въпрос на време е за мен да се усъвършенствам в отскачането, за което предварително се извинявам на всички близки хора, които чакат търпеливо да им вдигна телефона или да видя заветното Seen. :)
След няколко минути прогонвам тези мисли, Докато се усетя тази нощ отново съм седнала по турски върху леглото си и се смея на съобщенията в Messanger. Чудя се защо ли се отдръпнах толкова от близки за мен хора. Защо не излизахме по-често? Или не отидохме на кино, както се бяхме разбрали една нощ насред абитуриентските ни вълнения?
Може би не само аз използвам този рефлекс. Въпреки че не е особено практичен. Когато се готвим за ново начало, сякаш се опитваме да отскочим от старата основа. Защо? Защото имаме нужда да се убедим, че можем да се откъснем без да пострадаме. Защото по един или друг начин разбираме, че в новото можем сами.
 |
| Място за двама?, Мина Константинова |
Просто всяко начало ни поставя пред изпитания, които смятаме за непреодолими. Истината е, че можем да ги преодолеем, стига да поискаме. Без значение дали цената ще е седмици печене на сладкиши или безкрайни вечери пред Skype - всичко ще е наред.
Всяко начало е трудно, но като знаеш, че има кого/какво да си спомняш с ласкава меланхолия, това означава, че имаш всичко, което ти е нужно. Въпрос на време е за мен да се усъвършенствам в отскачането, за което предварително се извинявам на всички близки хора, които чакат търпеливо да им вдигна телефона или да видя заветното Seen. :)
Мина
No comments:
Post a Comment