Станах. Още една сутрин, в която станах.
Кафеварката ми издава свирепи стенания и ме дразни. Сякаш в момента само тя може да си го позволи. Стоя до кухненския прозорец и наблюдавам масата от придвижващи се тела долу. Доскоро бях склонна да им давам всякакъв ярък живот, да мисля за техните истории, да вярвам, че там някъде се крие това, което търся.
Глупаво...
Често когато изгубим нещо, мислим, че се връщаме към страницата, в която сме сами. Сякаш има една определена страница в средата на нашата книга, която е оставена за моментите на опустошение. Двете половини на книгата очакват накъде ще тръгнем - към разумното добро решение или отново ще се опитаме да лекуваме рана, която трябва да остане точно там, по средата на книгата.
Питам се дали има универсална рецепта, чрез която да разберем колко пъти можем да понесем опустошение? Колко пъти можем да правим глупости, които водят към един и същ болезнен край, и да останем цели? Колко страници има по средата на тази книга? И въобще, питам се колко страници за правилни решения има?
"Имам нужда от време."
Грешка. Грешката, която всички допускаме. Когато става въпрос за взаимоотношения, времето не променя много. Времето е просто сладка глазура, под която се крият всички горчиви ядки от миналото ни. Трябва ни промяна, трябва ни откъсване, полет, наречете го както искате... Но защо трябва да стигнем до момент, в който искаме да изгорим страниците за правилни и грешни решения? Защо ни се иска в дълбините на най-интимните ни въпроси да приемем, че има само страници на опустошение? Дали няма лимит на щастливи страници? А има ли лимит на страниците на тъгата?
Не мога да спра да се взирам в миналото. Там търся отговорите на въпросите за Книгата. Как стана така, че всяка страница, която отгърна носи нищо. Виждам липсата на редове. Виждам как белите страници са пълни с избледнели изречения, изчерпани емоции и повторения. Поне кафето ми е така любезно да придаде онзи аромат, който никой не може да открадне и да присвои.
Наистина не разбирам защо... Но може би няма смисъл. Търсим всяко защо, за да оправдаем това, което ни се иска. Може би не всеки и не всичко заслужават да бъдат оправдавани. Може би въпросите защо трябва да останат на празните страници. Та именно това е тяхното естество - те винаги са пълни с тишина. А и... по-добре е да се изгубим между улиците, хората и звуците, които са изпълнени с усещането, че все още живеем тогава, когато защо не бе необходимо. Все някой ден ще свикнем с този ритъм на мъгливата маса, която се движи под прозореца. А може би и ние самите сме мъгливата маса, която някой друг гледа през прозореца.
Дали някога защо ще е просто още един спомен на този прозорец?
Кафеварката ми издава свирепи стенания и ме дразни. Сякаш в момента само тя може да си го позволи. Стоя до кухненския прозорец и наблюдавам масата от придвижващи се тела долу. Доскоро бях склонна да им давам всякакъв ярък живот, да мисля за техните истории, да вярвам, че там някъде се крие това, което търся.
Глупаво...
Често когато изгубим нещо, мислим, че се връщаме към страницата, в която сме сами. Сякаш има една определена страница в средата на нашата книга, която е оставена за моментите на опустошение. Двете половини на книгата очакват накъде ще тръгнем - към разумното добро решение или отново ще се опитаме да лекуваме рана, която трябва да остане точно там, по средата на книгата.
Питам се дали има универсална рецепта, чрез която да разберем колко пъти можем да понесем опустошение? Колко пъти можем да правим глупости, които водят към един и същ болезнен край, и да останем цели? Колко страници има по средата на тази книга? И въобще, питам се колко страници за правилни решения има?
"Имам нужда от време."
Грешка. Грешката, която всички допускаме. Когато става въпрос за взаимоотношения, времето не променя много. Времето е просто сладка глазура, под която се крият всички горчиви ядки от миналото ни. Трябва ни промяна, трябва ни откъсване, полет, наречете го както искате... Но защо трябва да стигнем до момент, в който искаме да изгорим страниците за правилни и грешни решения? Защо ни се иска в дълбините на най-интимните ни въпроси да приемем, че има само страници на опустошение? Дали няма лимит на щастливи страници? А има ли лимит на страниците на тъгата?
Не мога да спра да се взирам в миналото. Там търся отговорите на въпросите за Книгата. Как стана така, че всяка страница, която отгърна носи нищо. Виждам липсата на редове. Виждам как белите страници са пълни с избледнели изречения, изчерпани емоции и повторения. Поне кафето ми е така любезно да придаде онзи аромат, който никой не може да открадне и да присвои.
Наистина не разбирам защо... Но може би няма смисъл. Търсим всяко защо, за да оправдаем това, което ни се иска. Може би не всеки и не всичко заслужават да бъдат оправдавани. Може би въпросите защо трябва да останат на празните страници. Та именно това е тяхното естество - те винаги са пълни с тишина. А и... по-добре е да се изгубим между улиците, хората и звуците, които са изпълнени с усещането, че все още живеем тогава, когато защо не бе необходимо. Все някой ден ще свикнем с този ритъм на мъгливата маса, която се движи под прозореца. А може би и ние самите сме мъгливата маса, която някой друг гледа през прозореца.
Дали някога защо ще е просто още един спомен на този прозорец?
Мина Константинова
No comments:
Post a Comment