Нещата стават обичайно просто.
Казваш го с отворено сърце.
Мълчание. А после... Започваш
да избягваш дори собственото си лице.

Минава време, срещате се двама.
Учтиви реплики, неловка тишина.
И пак мълчание, и пак онази тъй ненавистна, обидна драма.

Не следва ни любов, ни съжаление, 

ни отричане и крясък.

Единствено ни следва болка.

След време тя неумолимо спи до теб,
прегръща те и дави твойте жили.

Ще мине време, то единствено това умее ловко.
Ще се сепне тази болка, ще те опознае и избяга,
ще легне близо другиму,
отново кротко.

А когато свикнеш с нея да си упоен,
ще те е страх, че рязко си отива,
че липсва стимул да си примирен,
и че някой ден отново ще настане зима.

Нещата стават обичайно просто.
Нещата се тъй случват, не ли?

Мина Константинова