Нещата стават обичайно просто.
Казваш го с отворено сърце.
Мълчание. А после... Започваш
да избягваш дори собственото си лице.

Минава време, срещате се двама.
Учтиви реплики, неловка тишина.
И пак мълчание, и пак онази тъй ненавистна, обидна драма.

Не следва ни любов, ни съжаление, 

ни отричане и крясък.

Единствено ни следва болка.

След време тя неумолимо спи до теб,
прегръща те и дави твойте жили.

Ще мине време, то единствено това умее ловко.
Ще се сепне тази болка, ще те опознае и избяга,
ще легне близо другиму,
отново кротко.

А когато свикнеш с нея да си упоен,
ще те е страх, че рязко си отива,
че липсва стимул да си примирен,
и че някой ден отново ще настане зима.

Нещата стават обичайно просто.
Нещата се тъй случват, не ли?

Мина Константинова

Нищо за разбиране

- И така, значи приятелството и любовта ги виждаш само като пречки за секса, така да разбирам?

     Издишах небрежно нова доза дим към нощта, която споделяхме двете, небрежно седнали на пейката пред "На Кольо мазата". Въпреки съмнителното си име, барът си беше доста добър. Тук можеше да срещнеш музиканти, някакви менте изпълнители или пък просто любители от цялата област, понякога и от цялата страна. Вътре се вихреше някаква рок балада със съвременен и плосък текст, докато аз и Лора седяхме на пейката и пушехме бавно, чакайки компанията да излезе, замаяна и весела. В тази нощ небето беше чисто, прегърнало романтиката на юлския въздух, и навсякъде витаеше чувството за безкрай, за нещо далечно, недостижимо и в същото време адски материално. 

- Точно така ме разбирай - каза ми Лора и с леко намръщване изхвърли целувката на Борото ми.

- И тогава как стават според теб нещата? Техника, механика, малко мускулна дейност и край... Това ли трябва да се случва? Защото ако не са...

-О, моля ти се! Убедила съм се, че приятелството и любовта са форми, които само възпрепятстват нещата... Нищо хубаво не излиза като обичаш някого... или ако обичаш приятел... Айде бе... 

     Явно напразно цяла вечер се опитвах да докажа, че моята гледна точка е някак по-съдържателна. Казвах на Лора искреното си мнение, а и някак се опитвах да й подскажа какво си мислех за нея. Отскоро я познавах, беше последна година гимназистка, но никак не би казал това страничният наблюдател, който улавя движението на косите й под светлините на бара, всеки жест, когато се смее от неудобство или просто движението на полата й тази вечер. А сега, по един толкова момичешки начин, седеше на дървената стара пейка и подмяташе цигарата ту между устните, ту между дългите си пръсти. 

- Не ми харесва - казах й с неудоволствие.

- Кое?

- Цялото ти отношение към любовта и приятелството. А и между приятелите връзката е съвсем друга.

- Дали? - многозначителен поглед пробягна към мен и сякаш това момиче можеше да погледне вътре в главата ми.

     За момент се почувствах сякаш гола. Предположих, че думите й не се отнасяха до наблюденията й върху моите чувства, които и без това винаги криех добре, но все пак... Имах усещането, че съзнанието й беше рентген, който проникваше до картините под рошавата ми глава, под размъкнатата тениска и дънките, стигайки чак до онези стари кецове... Мамка му, как можах точно тях да обуя...

- Да - цигарата свърши, метнах фаса в коша до стълбите и като седнах отново, я попитах: - Ти от какво се боиш? Че да си влюбена ще ти хареса повече от секса?

- Определено увлича повече. А и рано или късно нещата престават да бъдат толкова красиви. Накрая остават само слабите страни и разочарованията, а аз искам да си спестя. 

- Откъде знаеш? Говориш сякаш имаш твърде много опит...

    В паузата след рок баладата Лора почеса някакво ухапване от комар на ръката си, а след това я пусна отново до бедрото си. Погледът й потърси отговор с подходящото количество информация и накрая каза:

- Да речем, че знам повече отколкото ми се иска. Честно, опитвала съм от това да си влюбен, да се прецакат нещата и после да сте приятели. Не се получава. Имам си причини за този извод. Затова не искам да вярвам повече в силата на романтиката, любовта и приятелската лоялност. Всичко е чисто и просто секс. Основно привличане и ако някой не го разбира, кофти за него.

Мълчание.

- Имаш ли още една цигара? Не ми се влиза вътре? А на теб?

     Обмислих.

- Не.

    Мълчаливо й подадох кутията и се замислих върху казаното. Тя беше права до известна степен, но всичко, което каза унищожаваше моите представи за цялост на този свят. За мен любовта беше важна. Любовта към мястото, към човека, към плътта, към онази струя въздух, която те омагьосва преди да разбереш и започваш да слушаш някого сякаш е религиозен кумир. Дори това, че в момента осъзнавах колко зле изглеждам до Лора не ме спираше да се надявам, да треперя отвътре в напрежение дали ще събера достатъчно сили, за да плъзна ръката си малко по-наляво и да обясня как аз виждах отношенията ни до момента.

- А ти?

- Какво АЗ? - възкликнах, внезапно отклонена от мислите си. Прокарах пръсти през косата си, за да отметна бретона си. Погледнах я направо и без увъртания.

- Какво мислиш ти за любовта и приятелството?

-Че са различни неща. Мнооого различни... И че не всеки умее да бъде приятел или любовник.

- А ти умееш ли?

- Зависи какво разбираш под умеене.

    Настъпи тишината. Онзи вид, в който космите ти настръхват и някакъв вътрешен студ минава под кожата ти чак до устните, взема формата на дъх и остава там, докато потреперваш. Въпреки това останах загледана в паважа под краката й за момент. Тя продължаваше да пуши, подпирайки се на ръба на пейката. Погледна ме.

- Спокойно де, не хапя.

    Засмяхме се. Кой от нерви, кой от неизвестно какво. Неловката тишина никак не помагаше. Хвана ме яд. На мен. Как, по дяволите, можеше това момиче да ме накара да се притесня до такава степен? Облегнах се на стената и зазяпах небето.

- И какво сега, значи ти не харесваш романтиката, не харесваш обвързването, не харесваш и приятелството.. Е, как имаш приятели въобще?

- Нямам. А и не съм казала, че не ги харесвам. Просто са практически неосъществими. Това е.

- И нямаш приятели? Защо така мислиш?

- Нещата не се получават, казах ти. Да си лоялен, да си искрен...

- Е, нали това е смисълът? - вече взех да се ядосвам. Седях на пейка с някаква изваяна красота, която ми разправяше как нищо не било както е. А и ме побъркваше собственият ми проблем с нея и мен.

- Ти ми кажи. - само това каза. Погледна към тлеещия фас и от устните й се понесе финия сивкав дим, обримчи въздуха между нас и се разтвори в нощта точно както търпението ми. Наведох се.

***

    Слънцето изгряваше откъм последните сгради в квартала и тихо нахлуваше в стаята ми, изпращайки онова, което ми беше останало от снощи. Разтрих очите си и се опитах да осмисля нещата от снощи. Опитах се да наредя какво се случи без усмивка, без да вплитам и грам надежда, без да си спомням нищо детайлно. Исках да се усмихвам, но даже не знаех за какво. Може би въпреки всичко имаше нещо, което съществуваше между любовта, романса и приятелството. Може би и в моя свят имаше нещо, което щеше да е като при всички останали. А може би просто... Отказах се да мисля. Просто оставих препълнения пепелник на балкона и легнах да спя.

***

- Какво стана онази вечер?

     Това беше първият въпрос на приятелката ми, която седна бързо на бар-стола до мен.

- Къде отидохте с Лора? Докато излезем, вие бяхте изчезнали, помислихме, че сте в друг клуб или нещо...

- Ъъм, да, отидохме до... - инстинктивно бях се усмихнала и навела глава над питието си, прехврляйки наум кое би трябвало да ка...

- Аха, ясно.

     Сащисана се обърнах и видях как Ани отпиваше и избегна погледа ми. Не бях казала на никого. Лора ли беше казала? И какво точно трябваше да значи това? Не се бяхме виждали или чували оттогава насам.

- Кое е ясно? - реших да я попитам.

    Ани остави най-спокойно чашата си и докато вадеше телефона си, дори и не се обърна.

- Секс сте правили, нали?

- Твърде директен въпрос. И да. Ти как...

- Това си е просто нещото на Лора. Изчезне ли с някого след това има разбити сърца и рев, а Кольо винаги печели от брой изпити питиета. 

- О... - замълчах и обмислях новата информация. Нещата не звучаха толкова розово в главата ми, както онази сутрин у нас. Мамка му, тя сериозно ли? - Абе ти сериозно ли ми говориш?

- Напълно. Тя е от този вид хора, които внасят нужната доза сексапил в компанията, но нищо по-добро. Е, добре де, тя е и забавна... И все пак... А да не говорим, че се мисли за права, винаги.

    Сякаш задника ми потъна някъде в мистериозните дълбини зад бара. Все едно усещах шамар на бузата си. Цялата вечер, всичките настръхвания, смущения - сега ми изглеждаха като някакъв оцапан лист хартия. Ами разговора, а ми цялата вечер... Точно Лора ли трябваше да е този тип човек... И въобще какъв е тоя тип хора?! И защо го направи, познавахме се от две седмици, дори приятелки не бяхме... О, мамка му!

- О, мамка му! - измънках.

- Какво стана? Ако е за Лора, спокойно. Няма да имаш проблеми. Така или иначе всички в компанията си мислехме, че и вие сте го правили, така че споко...

- Чакай, какво? И вие? Тя да не би... О, мамка му! Вие сериозно ли? С кого?

- Да речем 5 от 7. С теб - Ани ме погледна с очакване да избухна и да взема да размятам столове.

- О, мамка му... О, това ли... О.

     Направо не можех да мръдна. Тя беше напълно права. Колко права беше само. Приятелството, което очакваш или което използваш. Романтиката под формата на миризлива пейка пред шумен бар. Любов, която само си измисляш, докато не разбереш, че тананикането не те прави обичан. Боже! Исках да повърна и едновременно с това ми се ревеше. И бях като цапната.

- Да, тоя поглед го знам. Спокойно, ще ти мине...

    Всичко, което говореше, докато аз се чудих къде да гледам и как да не ми личи точно какво преминава по гръбнака ми... Тя просто беше казала всичко, което можеше да ми послужи като аларма. Всичко, което искаше да ми каже, го беше казала. А аз като пълна идиотка... Наистина ли бях се подвела по толкова тъп начин?

- Ей, добре ли си? - Ани вече ме гледаше малко по-стреснато. Прокашлях се, за да няма допълнителни унизителни елементи.

- Добре ще съм. Кольо?

- Слушам, Катенце, какво става?

- Два джина с тоник стават.

- Веднага.

      Хванах си рошавата коса в импровизирана полукъдрава топка над главата ми. Ани ме гледаше с неизказано притеснение, което ме влудяваше още повече... Дори не знаех какво правя тук сега с нея. Та нали си била мислела? А къде й беше устата? Не... всъщност аз си бях виновна, аз и никой друг. Кофти приятел и кофти романтик. Толкова.

    Кольо подаде първите питиета. Така започна късния следобед.

***

     Докато стените ми се въртяха и усещах надигащата се вълна от неизвестно какво в тялото си, чух дръгненето...на звъне ца. Ммхмхм... Супер, още някой... кой.. ня кой... няма кой. Ахахаха. Опитах се да стана, защото вече наистина усещах, че нещо се задава. Бяхме у един приятел.. ха, което наистина се оказа разтегливо понятие... разтегливо, жълто и зелено като гнусна дъвка, останала в метрото. Left in the subway left without subway  left in a sub way... какво си мислех, не знам... Откъслечно. 

    Оказа се, че пиянството ми не е чак толкова весело за мен самата. Никога не се получава добре, когато има за кого да мисля. Завлякох се до банята. На излизане изглеждах ужасно. Къдравата ми коса лъщеше мокра и се водата се стичаше по пребледнялото ми лице, наистина изглеждах ужасно... Какво пък, бяха свикнали и без това... А и за кого ли се притеснявах... Отворих вратата на банята и точно отсреща, в коридора, небрежно подпряна на стената, стоеше Лора. Обърна шоколадовия си поглед и сякаш и петте грама алкохол в стомаха ми се изпариха. О, мамка му. Стоеше сама, носеше онази пола от последния път, когато я видях... Не че помня точно колко отдавна беше това... Така де, носеше я. И ме гледаше. Без нито грам притеснение, отново изглеждаща точно толкова божествено, колкото и всеки друг път. А аз... Аз бях доказателството на нейната теория. Разбита, употребена, донякъде унизена, а в момента - напълно, патка, която висеше с мокра глава и пиянски поглед пред една... То бахти, една стена, помислих си и взех да се смея...

     Стоях на врата на банята и се хилих истерично, лицето ми порозовя, и това се случи едновременно с нейното "Здравей".  Докато тя си стоеше до стената по неизвестни причини и наблюдаваше моето фиаско, взех, че станах от пода, където се бях свлякла от смях и невъзможност да си стоя на краката. 

 - Чакай, стой - каза тя и тръгна да ми помага. Единственото, което успях да направя беше да й махна ръката от якето ми.

- Майната ти.

    Констатирах някакъв вид падение и с голямо усилие поех към вратата на апартамента. Беше доста гнусно някой да ти покаже нещата по практичен начин. След това всичко се обезсмисляше. Всеки знае по нещо, което не казва, докато един ден не те трясне прозрението, че стълбовете ти са се пукнали и започваш да падаш. И падаш там, където дори не си мислел, че ще успееш да видиш нещо. И започваш да виждаш всичко в мрака, започваш да хващаш логиката долу и глупостта горе. И оттам наистина няма кой, този някой, да те извади, защото си поне наясно. Лора се оказа напълно права. Разтегливите понятия не са красиви в практиката.

    Поех по булеварда към някъде, без точна идея къде, и усещах как онзи вятър, който не харесвах с години, първия есенен вятър, който ти се струва като леден шамар след горещо лято, ми хареса. Подпрях се на една спирка и си извадих, е, добре де,  забравила я бях, кутията с цигари. Но мислено запалих една и зазяпах тихото кръстовище, по което никой не смееше да мине в мрака, защото започваше да вижда ясно нещата.

Изгубена в река от премествания

    Публикация на приятел ме накара да се замисля днес. Песента на LP Lost On You, която при други обстоятелства щеше да остане точно толкова неизвестна за мен, колкото и всеки уличен звук, ме хвърли във водовъртеж от спомени. Присъщо ми е посреди ученето да похващам някакви екзистенциални теми и да не ги докарвам по-далеч от въздишка, но днес наистина неволно постигнах сетивна ретроспекция.

    Отраснах в планински град, където пътя ми към училище беше сгушен между ниски блокчета и високи планински била. Ясно помня режещият студ на утринния въздух, докато вървя по тротоара към училището. Отпред имаше винаги по някого. Понякога и до мен вървеше някой приятел или познат. Това бяха едни от най-забележителните сутрини в живота ми, навярно, които се налага да оценя едва сега, на прага на гимназиалното образование. Няма да се впускам в детайли относно живота ми в това градче, тъй като той е твърде сложна компилация от красиви и добри моменти, редом с такива, за които не бих искала да пиша тук.

Зад стадиона, снимка от Мина

Училището в града е огромно. Днес е ремонтирана и донякъде симпатична сграда, навяваща някогашната оживеност на града, от която е останало много малко. Сграда приютява твърде скромен брой ученици за своята големина, но пък наистина беше внушителна. Всяка сутрин минавахме по втора улица, от вътрешната част на квартала (дума, която е абсолютно мащабно преувеличена) , спускайки се по тротоара до самия край на улицата. Отляво гората изпращаше хладен и спокоен ветрец, който неминуемо ни караше да се обръщаме в тази посока, за да търсим виновника. Аз поне не откривах много. Ако не броим мушкатото на първия етаж на блокчето, дървените капаци на последния етаж на средния вход и ъгловия магазин за стръв накрая на улицата. Завивайки наляво, се озовавахме в пресечка. Павилион, все още неотворил врати за ученическата лакомия. И сега идва най-хубавото!

     Може би съм изглеждала напълно луда в очите на съучениците си, на приятелите и познатите си, но всяка сутрин наблюдавах откриващата се гледка пред мен като нещо ново, дивно и непознато. Завивайки надясно в края на тази пресечка, аз се озовавах пешеходец на мост, който свързваше тази част на града с училището. Реката течаща отдолу разделяше голямото здание на гимназията и планинските била отзад, казармата и един цял квартал от високо издигнатото начално училище и сякаш огледалните извивки на дланта на Родопите. В тази мека ласка, аз пресичах моста, с изглед към върбата растяща на брега към гимназията, с шума на водата и с лъчите, които хвърляха първите си обещания към тази сграда и тези вековни дървета в гърба й. Сякаш тази картина ми даваше за всичко онова, което не знаех, че ме очаква, за всичко, което очаквах да не познавам - добро или зло. Силата на този тих, всекидневен феномен ме караше да търся какво ми липсва и какво ми престои. Това беше повече от картина. Това беше обещания, в което аз изгубвах всякаква възможност да аргументирам стъпките на разума.

    По-късно последвах това обещание за ново и непознато и се озовах, където все още съм. Казвам "все още", защото след 5 невероятни години, изпъстрени с познание, открития, изследвания, открития, нови изследвания и още една река с един Герджиков мост :Д, отново съм на път да напусна. Очакванията ми за опит не се оправдаха. Получих много повече, отколкото очаквах. Мисля, че и успях да дам поне толкова, колкото очаквах.Не съм сигурна за баланса, ще го оправям по-късно... Преместих се тук и сякаш поставих начало на нов ритуал. Отново река. Отново мост. Отново грамадно здание на гимназия, построена спрямо социалистическото разбиране за елит, най-вероятно. Отново приятелите ми ме гледат сутрин и отчасти не схващат защо се въртя като идиот в градския транспорт, за да видя как палещото слънце над Марица хвърля своето отражение и подпалва водата, облаците, птиците и тополите... Това пък какво ми обещава? Може би сигурност в някакво измерение, където тополите се гледат всяка сутрин и установяват, че са си същите и никой не ги е променил. Дори гадните хора с косачките. Може би е комфорта, че хиляди преди мен са гледали тази река и са й разказвали истории я през смях, я през рев...Не знам. Има нещо магнетично в това място. Ако видите някоя луда да зяпа от моста на Герджика в седем и десет сутринта, най-вероятно съм аз. Ако пия и кафе от картонена чаша - определено съм аз.

    Както и да е, след пет години се чувствам изгубена по тази река. Разказах й всичките си истории. Сутрин се случваше да гледам не нея, а някой приятел и тя знаеше защо. По обед пък й се оплаквах или ликувах с нея. Имам си връзка с тези атмосфери, които витаят за сетивното. Песента Lost On You беше просто още едно подсещане, че едно нещо си отива. Както си отидоха и много емоции, мечти и очаквания през изминалата година. Изгубена съм в каталога си от премествания, както би ги нарекъл Господинов, загубена съм от скитане по душевни топоси и любовни мелодраматични сцени.Загубена съм в тази цапаница от свеж планински въздух и задушливи изгледи към Марица, от обнадеждяващо пустата улица и пренаселените ми автобуси, от липсата на приятел и любовта си към друг... Може би някои изгубвания са въпрос на време. Може би...Може би изгубванията са хубави точно с това - никога не губиш надежда да се върнеш на правилното си място. И ако трябва да съм четна, избирам да ходя със същата обнадеждена муцуна още известно време преди да оставя този период... Вкъщи се оценява най-добре от дистанция. Може пък изгубването по реки, атмосфери и хора да си струва още малко време. Понякога търпението е всичко. Но е повечето случаи е атмосферата ;)