Публикация на приятел ме накара да се замисля днес. Песента на LP Lost On You, която при други обстоятелства щеше да остане точно толкова неизвестна за мен, колкото и всеки уличен звук, ме хвърли във водовъртеж от спомени. Присъщо ми е посреди ученето да похващам някакви екзистенциални теми и да не ги докарвам по-далеч от въздишка, но днес наистина неволно постигнах сетивна ретроспекция.
Отраснах в планински град, където пътя ми към училище беше сгушен между ниски блокчета и високи планински била. Ясно помня режещият студ на утринния въздух, докато вървя по тротоара към училището. Отпред имаше винаги по някого. Понякога и до мен вървеше някой приятел или познат. Това бяха едни от най-забележителните сутрини в живота ми, навярно, които се налага да оценя едва сега, на прага на гимназиалното образование. Няма да се впускам в детайли относно живота ми в това градче, тъй като той е твърде сложна компилация от красиви и добри моменти, редом с такива, за които не бих искала да пиша тук.
Зад стадиона, снимка от Мина
Училището в града е огромно. Днес е ремонтирана и донякъде симпатична сграда, навяваща някогашната оживеност на града, от която е останало много малко. Сграда приютява твърде скромен брой ученици за своята големина, но пък наистина беше внушителна. Всяка сутрин минавахме по втора улица, от вътрешната част на квартала (дума, която е абсолютно мащабно преувеличена) , спускайки се по тротоара до самия край на улицата. Отляво гората изпращаше хладен и спокоен ветрец, който неминуемо ни караше да се обръщаме в тази посока, за да търсим виновника. Аз поне не откривах много. Ако не броим мушкатото на първия етаж на блокчето, дървените капаци на последния етаж на средния вход и ъгловия магазин за стръв накрая на улицата. Завивайки наляво, се озовавахме в пресечка. Павилион, все още неотворил врати за ученическата лакомия. И сега идва най-хубавото!
Може би съм изглеждала напълно луда в очите на съучениците си, на приятелите и познатите си, но всяка сутрин наблюдавах откриващата се гледка пред мен като нещо ново, дивно и непознато. Завивайки надясно в края на тази пресечка, аз се озовавах пешеходец на мост, който свързваше тази част на града с училището. Реката течаща отдолу разделяше голямото здание на гимназията и планинските била отзад, казармата и един цял квартал от високо издигнатото начално училище и сякаш огледалните извивки на дланта на Родопите. В тази мека ласка, аз пресичах моста, с изглед към върбата растяща на брега към гимназията, с шума на водата и с лъчите, които хвърляха първите си обещания към тази сграда и тези вековни дървета в гърба й. Сякаш тази картина ми даваше за всичко онова, което не знаех, че ме очаква, за всичко, което очаквах да не познавам - добро или зло. Силата на този тих, всекидневен феномен ме караше да търся какво ми липсва и какво ми престои. Това беше повече от картина. Това беше обещания, в което аз изгубвах всякаква възможност да аргументирам стъпките на разума.
По-късно последвах това обещание за ново и непознато и се озовах, където все още съм. Казвам "все още", защото след 5 невероятни години, изпъстрени с познание, открития, изследвания, открития, нови изследвания и още една река с един Герджиков мост :Д, отново съм на път да напусна. Очакванията ми за опит не се оправдаха. Получих много повече, отколкото очаквах. Мисля, че и успях да дам поне толкова, колкото очаквах.Не съм сигурна за баланса, ще го оправям по-късно... Преместих се тук и сякаш поставих начало на нов ритуал. Отново река. Отново мост. Отново грамадно здание на гимназия, построена спрямо социалистическото разбиране за елит, най-вероятно. Отново приятелите ми ме гледат сутрин и отчасти не схващат защо се въртя като идиот в градския транспорт, за да видя как палещото слънце над Марица хвърля своето отражение и подпалва водата, облаците, птиците и тополите... Това пък какво ми обещава? Може би сигурност в някакво измерение, където тополите се гледат всяка сутрин и установяват, че са си същите и никой не ги е променил. Дори гадните хора с косачките. Може би е комфорта, че хиляди преди мен са гледали тази река и са й разказвали истории я през смях, я през рев...Не знам. Има нещо магнетично в това място. Ако видите някоя луда да зяпа от моста на Герджика в седем и десет сутринта, най-вероятно съм аз. Ако пия и кафе от картонена чаша - определено съм аз.
Както и да е, след пет години се чувствам изгубена по тази река. Разказах й всичките си истории. Сутрин се случваше да гледам не нея, а някой приятел и тя знаеше защо. По обед пък й се оплаквах или ликувах с нея. Имам си връзка с тези атмосфери, които витаят за сетивното. Песента Lost On You беше просто още едно подсещане, че едно нещо си отива. Както си отидоха и много емоции, мечти и очаквания през изминалата година. Изгубена съм в каталога си от премествания, както би ги нарекъл Господинов, загубена съм от скитане по душевни топоси и любовни мелодраматични сцени.Загубена съм в тази цапаница от свеж планински въздух и задушливи изгледи към Марица, от обнадеждяващо пустата улица и пренаселените ми автобуси, от липсата на приятел и любовта си към друг... Може би някои изгубвания са въпрос на време. Може би...Може би изгубванията са хубави точно с това - никога не губиш надежда да се върнеш на правилното си място. И ако трябва да съм четна, избирам да ходя със същата обнадеждена муцуна още известно време преди да оставя този период... Вкъщи се оценява най-добре от дистанция. Може пък изгубването по реки, атмосфери и хора да си струва още малко време. Понякога търпението е всичко. Но е повечето случаи е атмосферата ;)
No comments:
Post a Comment