Равносметката на Мина за 2016-та година

       Всяка година започваме да правим една равносметка, която най-често завършва или с псувня, или с мислено многоточие на надежда за идните 12 месеца. Тази година и аз реших да тегля една бърза кръчмарска и да обобщя след толкова изписани и неизписани откровения, какво се случва под чертата.

( Предварително искам да благодаря на всички, които срещнах тази година - бяхте чудесни. :) А на онези, които лично и виртуално са ме понесли - за вас думи нямам...)

     Започвам равносметката на естета с факта, че през 2016-тата година най-накрая се принудих да създам фейсбук страница на блога. Господи, прости грешното ми менажиране на едно свърталище на естетиката! От друга страна, благодаря на всички хора, които подкрепиха страницата и публикациите в блога. Успях да получа повече активност от вас през почти отминалата година, чакам и още инициативност от ваша страна - през 2017-та не щадете - коментирайте, споделяйте какво ви харесва в някое кафене, у вас или просто давайте по един анализ на нещо, което ви гложди. Споделяйки вашата гледна точка, ще промените нещата по света и у нас... А като казах у нас...

     Тази година се сблъсках с чудесните проекти на Младите успели българи, TimeHeroes; Urban Tapes успя да се намести трайно в плейлиста ми за под душа и на по чашка, което си е едно доста важно място, да ви кажа. :) Тъй като седалището ми е основно в Пловдив, няма как да не спомена инициативите на Капана тази година - продължавайте в същия дух и през 2017-та. Равносметката на чудесните проекти - мога да започна от музиката тази година и да го докарам чак до документалните откъси на Крис Захариев. Изпълнения, инициативи и критиката на едно набиращо сила поколение - чудно.

     Личната ми година рязко се залашка на едно-две влакчета и стигна до Перник. Град на откровения, люти дюнери и леопардово лоби; философското израстване, което се случи там продуцира доста излишни мохабети, глупави действия и почти прецака някои неща в последвалите месеци. Въпреки това, ако трябва да съм честна, Перник ме запозна с невероятни хора (тука е мястото за едно намигване)  и ми даде да разбера, че от парене в стомаха не се умира. Астрологично погледнато... абе, на този етап няма да разглеждам престоя там астрологично. Чуден град на винкел и пуканки, снабден с батки, кучета, малки деца и як театър.

     Продължаваме обиколката с първи излияния под формата на надрусано римуване, което някак май само на мен ми хареса... :) Следващите месеци продължиха под знака на изстрадалите ми емоции, които бърсаха пода ден след ден. Който е чел, знае за какво говоря. А тези, които са чули всички шитни лице в лице - наистина трябва да намирате нещо естетично  мнооооого дълбоко във всичките глупости, за да изслушате толкова безсмислени монолози. Благодаря!

    Лятото - ах, лятото... Солен въздух, изпълнен с меланхолия, вечери с китара и нескопосано свирене, баницата на баба ми и още по-нескопосаната самоподстрижка. Гръцки покриви, приятни разговори по на бира и осъзнаване на съществените неща, в които не се вглеждаме.
 
     Продължаваме с чудесната есен, която ми донесе ремонти и преосмисляне на реалността. Може би наистина е добре да помислите какво трябва да си отиде, когато хладилника ви сдаде багажа, защото иначе следва вълна от поправителни акции. Тука тази метафора понакуцва. Схванахте, нали?

     Също искам да отделя специално внимание на проекта БягствокъмСофия.gif, който определено внесе едно ново разширение на арената на българските блогове. Препоръчвам!

    Няма как да пропусна и да благодаря на всички, които ме подкрепяхте в начинанията ми тази година - благодаря ви! Специални благодарности и хората, чиито снимки и рисунки използвах в публикациите си - Надежда Димитрова и Гергана Тренова (Герца), знаете си! :)

    Разбира се, анализи на политиката, която беше причинител на събития с огромни последствия за обществото, няма да коментирам. Малко са нещата, ако въобще ги има тази година, които посяха нещо красиво сред социалния ред. Коментар за това не желая да правя.

     В края на една почти изминала година, не очаквам чудеса. Много от тях вече се случиха. Основната идея, която ми се наби в главата тази година е, че естетиката определено има място в ежедневието. Именно тази естетика трябва да се приема в големи дози. Пиша ви тези едва ли не поучителни (мале, как мразя тази дума) редове от бар КоШиПрайм, който се превърна в една бърлога на непретенциозния естет. Готини хора и добър подбор на стихосбирки. ;) Истината е, че агресивната 2016-та ми показа, че всичко трябва да се приема естествено - без истерия. Каквото ще стане, ще стане. Затова - малко по-спокойно. Насладата е това, което трябва да се търси - било то в оплезването на някое дете, идиотските истории на приятелите ни, изпичането на кекс или в изкуството и любовта. Естетското в 2016-та за мен беше да приема това, което ми се дава и да го оценя и заобичам. Боже, тва прозвуча като от някоя книга за самопомощ... ужас. А за вас, по кой маршрут поехте?

    

За цената на това, което не се вижда

   Наближава Коледа. Както всяка година, и тази магазините са пълни с нервно-радостни баби, разсеяни възрастни и замечтани деца. Коледа неминуемо забърква всички в един водовъртеж, в който трудно поставяме фокус върху неукрасените неща.

   Коледа съществува и по гарите, и по автогарите, да не говорим за малките кафенета край тези спирки на пътуващия. Седя си отново тук, на автогарата, и наблюдавам преминаващите. Декемврийското слънце се е облещило през стъклата и кара мустакатия господин пред мен да сбърчи вежди, премижавайки.  Изтърканото му яке навява спомен за усмивката, с която го е купил или получил - усмивка, която сега е разляна в спокойно изражение и внимателен поглед. Явно оглежда полека пътниците, които се забързано крачат към и от автобусите със сакове, чанти, кутии с панделки и пазарски чанти от големи вериги. Тук-таме се мярва и някоя шапка с коледен помпон. Вглеждам се едва забележимо в жената на съседната пейка. Отдавна не съм виждала усмихнат възрастен човек. Може би това е най-красноречивият индикатор, че идва празник. Усмихвам се по инерция и кимвам на вече забелязалата ме жена. Накланя леко глава в отговор.

    Мустакатият мъж вече е преместил погледа си върху чантата, която стои до него. Огромното алено петно, което погледът ми маркира е украсено с точки, снежинки и въобще разни детски неща... Сигурно е подарък за някое дете. Може би за неговото. А може би не... Няма как да знам. Гледа пакета продължително време и по устните му се плъзва спокойна, блага усмивка. Няма как да не е за дете.  Този ярък подарък, който е в дисонанс с уморено му присъствие и с цялата му външност, сгрява погледа му така, че виждам за първи път истинската стойност на онова, което не виждаме. Макар и да не мислим така, често на Коледа се забелязва само червената опаковка, лампичките на прозореца или усмивките вкъщи. По коледните дни никой не мисли за човекът на гарата и неговия истински подарък. Никой не се сеща за възрастната жена или за веселото момче, което товари сака си в багажника с толкова блажено изражение, сякаш отива зад самите едемски двери. Някак това, което убягва по празниците е най-важно. Никога не съм се замисляла, че това, което не се вижда е най-ценно. Това, което не мога да видя, когато момчето със синята шапка слиза от автобуса и тръгва усмихнат нанякъде, е най-ценно. Онази мисъл зад усмивката... тя е най-ценният подарък, който той прави.

   Рядко виждаме цената на подаръците, които ни правят. Способни сме, обаче, да видим стойността на един истински подарък единствено по път. Когато човек се движи, когато е на път, той най-добре спира да прикрива истинските си пориви. Затова цената на един подарък се вижда в износеното яке на мустакатия мъж отпред, не в чантата до него. Вижда се и в усмивката на жената, която чака незнайно кого, незнайно откога. Подаръкът е усмивката на пристигналия, който няма пред кого да крие радостта си, няма още пред кого да обуздава еуфорията си.

   За цената  на това, което не се вижда, се говори най-добре на път. Там хората сами говорят за подаръците си. 

Добро утро с Urban Tapes

Есенция

"Човек трябва да намери с кого да яде и пие,

преди да търси какво да яде и пие,

понеже да ядеш сам значи да водиш живот на лъв или на вълк."

Еклесиаст

Театър

Сценография

Фенерът -

безстрастен наблюдател

на хиляди небета

и под него на

рояци падат

златните искри

на Вселенски

откъснати

парчета.

Скърцат прогнилите 

                            дъски

под ритъма 

на стъпките им

                           зли

Драмата

Сладостно

       под тях              

по тях 

до тях           

през тях

сенките се сливат

също на рояк,

причакват се

и стават

заедно на прах.

Backstage

По шосето

зад театъра-небе

разпльокват се

и остават златолисти,

вехнещ плод,

напомнящ толко

предсмъртната

тъга,

която вятър есенен

довя. 

Мина Константинова

              

Забележка на модерния читател от 7 декември 2016

Явно в днешно време е доста трудно да си добър читател. Публиката има неистовото желание да лъсне със своите велики думи по повод велики каузи. Това, очевидно, олеснява масовия вкус - защо да разбираш, когато може някой друг да се опитва да те разбере?!... Въпросът е има ли нещо за разбиране въобще.

Мина Константинова

Throwback

Не мога да се удържа да не споделя тази снимка. Може да ви се вижда смотано, но саксията на балкона на баба ти и дядо ти винаги е нещо прекрасно... Снимката е правена 2013...Мисля.