Наближава Коледа. Както всяка година, и тази магазините са пълни с нервно-радостни баби, разсеяни възрастни и замечтани деца. Коледа неминуемо забърква всички в един водовъртеж, в който трудно поставяме фокус върху неукрасените неща.
Коледа съществува и по гарите, и по автогарите, да не говорим за малките кафенета край тези спирки на пътуващия. Седя си отново тук, на автогарата, и наблюдавам преминаващите. Декемврийското слънце се е облещило през стъклата и кара мустакатия господин пред мен да сбърчи вежди, премижавайки. Изтърканото му яке навява спомен за усмивката, с която го е купил или получил - усмивка, която сега е разляна в спокойно изражение и внимателен поглед. Явно оглежда полека пътниците, които се забързано крачат към и от автобусите със сакове, чанти, кутии с панделки и пазарски чанти от големи вериги. Тук-таме се мярва и някоя шапка с коледен помпон. Вглеждам се едва забележимо в жената на съседната пейка. Отдавна не съм виждала усмихнат възрастен човек. Може би това е най-красноречивият индикатор, че идва празник. Усмихвам се по инерция и кимвам на вече забелязалата ме жена. Накланя леко глава в отговор.
Мустакатият мъж вече е преместил погледа си върху чантата, която стои до него. Огромното алено петно, което погледът ми маркира е украсено с точки, снежинки и въобще разни детски неща... Сигурно е подарък за някое дете. Може би за неговото. А може би не... Няма как да знам. Гледа пакета продължително време и по устните му се плъзва спокойна, блага усмивка. Няма как да не е за дете. Този ярък подарък, който е в дисонанс с уморено му присъствие и с цялата му външност, сгрява погледа му така, че виждам за първи път истинската стойност на онова, което не виждаме. Макар и да не мислим така, често на Коледа се забелязва само червената опаковка, лампичките на прозореца или усмивките вкъщи. По коледните дни никой не мисли за човекът на гарата и неговия истински подарък. Никой не се сеща за възрастната жена или за веселото момче, което товари сака си в багажника с толкова блажено изражение, сякаш отива зад самите едемски двери. Някак това, което убягва по празниците е най-важно. Никога не съм се замисляла, че това, което не се вижда е най-ценно. Това, което не мога да видя, когато момчето със синята шапка слиза от автобуса и тръгва усмихнат нанякъде, е най-ценно. Онази мисъл зад усмивката... тя е най-ценният подарък, който той прави.
Рядко виждаме цената на подаръците, които ни правят. Способни сме, обаче, да видим стойността на един истински подарък единствено по път. Когато човек се движи, когато е на път, той най-добре спира да прикрива истинските си пориви. Затова цената на един подарък се вижда в износеното яке на мустакатия мъж отпред, не в чантата до него. Вижда се и в усмивката на жената, която чака незнайно кого, незнайно откога. Подаръкът е усмивката на пристигналия, който няма пред кого да крие радостта си, няма още пред кого да обуздава еуфорията си.
За цената на това, което не се вижда, се говори най-добре на път. Там хората сами говорят за подаръците си.
Коледа съществува и по гарите, и по автогарите, да не говорим за малките кафенета край тези спирки на пътуващия. Седя си отново тук, на автогарата, и наблюдавам преминаващите. Декемврийското слънце се е облещило през стъклата и кара мустакатия господин пред мен да сбърчи вежди, премижавайки. Изтърканото му яке навява спомен за усмивката, с която го е купил или получил - усмивка, която сега е разляна в спокойно изражение и внимателен поглед. Явно оглежда полека пътниците, които се забързано крачат към и от автобусите със сакове, чанти, кутии с панделки и пазарски чанти от големи вериги. Тук-таме се мярва и някоя шапка с коледен помпон. Вглеждам се едва забележимо в жената на съседната пейка. Отдавна не съм виждала усмихнат възрастен човек. Може би това е най-красноречивият индикатор, че идва празник. Усмихвам се по инерция и кимвам на вече забелязалата ме жена. Накланя леко глава в отговор.
Мустакатият мъж вече е преместил погледа си върху чантата, която стои до него. Огромното алено петно, което погледът ми маркира е украсено с точки, снежинки и въобще разни детски неща... Сигурно е подарък за някое дете. Може би за неговото. А може би не... Няма как да знам. Гледа пакета продължително време и по устните му се плъзва спокойна, блага усмивка. Няма как да не е за дете. Този ярък подарък, който е в дисонанс с уморено му присъствие и с цялата му външност, сгрява погледа му така, че виждам за първи път истинската стойност на онова, което не виждаме. Макар и да не мислим така, често на Коледа се забелязва само червената опаковка, лампичките на прозореца или усмивките вкъщи. По коледните дни никой не мисли за човекът на гарата и неговия истински подарък. Никой не се сеща за възрастната жена или за веселото момче, което товари сака си в багажника с толкова блажено изражение, сякаш отива зад самите едемски двери. Някак това, което убягва по празниците е най-важно. Никога не съм се замисляла, че това, което не се вижда е най-ценно. Това, което не мога да видя, когато момчето със синята шапка слиза от автобуса и тръгва усмихнат нанякъде, е най-ценно. Онази мисъл зад усмивката... тя е най-ценният подарък, който той прави.
Рядко виждаме цената на подаръците, които ни правят. Способни сме, обаче, да видим стойността на един истински подарък единствено по път. Когато човек се движи, когато е на път, той най-добре спира да прикрива истинските си пориви. Затова цената на един подарък се вижда в износеното яке на мустакатия мъж отпред, не в чантата до него. Вижда се и в усмивката на жената, която чака незнайно кого, незнайно откога. Подаръкът е усмивката на пристигналия, който няма пред кого да крие радостта си, няма още пред кого да обуздава еуфорията си.
За цената на това, което не се вижда, се говори най-добре на път. Там хората сами говорят за подаръците си.
No comments:
Post a Comment